— Извинявай — промълви объркана тя. — Последното нещо, което съм искала, е да те разгневя — не и след като спаси живота ми по такъв начин.

Дланите му се вкопчиха здраво в юздите.

— Престани да говориш небивалици. Аз не съм те спасил. Просто те намерих и те отведох в града. Това е всичко. Ако не бях аз, някой друг щеше да го направи.

— Дали? Или щях да се събудя сама насред онази пустош и да се скитам наоколо, докато припадна от изтощение? Можех дори да умра.

Погледът му я пронизваше.

— Не съм те молил за признателност.

— Но така или иначе, аз съм ти благодарна.

Слейд впери поглед право пред себе си над главите на конете към бледосинята ивица на хоризонта.

— По дяволите — промърмори той под носа си.

Реджина почувства надигащия се в гърдите й гняв и последва импулса си.

— Обърни колата! Закарай ме обратно в Темпълтън. Ще остана в хотела, докато се почувствам по-добре, а после ще замина за Сан Луис Обиспо. Сигурна съм, че Сюзън няма да затръшне вратата под носа ми, когато види в какво състояние съм изпаднала. Не искам да ти се натрапвам повече.

Слейд свъси вежди и се обърна на седалката, за да я погледне.

— Нима ти приличам на такъв мерзавец?

— Не! Не е това! Просто не разбирам защо си ми толкова ядосан.

Слейд преглътна мъчително. Погледът му се плъзна към устните й, преди отново да се закове на очите й.

— Вината не е твоя. Не съм ядосан на теб.

— Не си ли?

— Не.

Реджина изпита неимоверно облекчение — и не само облекчение. Душата й ликуваше. Но мрачното, отнесено изражение на лицето му мигновено изтри усмивката от устните й.

— Щом не си ядосан на мен, значи гневът ти има нещо общо с баща ти.

— Точно така.

Тонът му й подсказа, че навлиза в територия, която е оградена с телена мрежа в съзнанието му.

Но Реджина не можеше да се сдържи. Защото пред очите й още беше образът на Рик, когато изрече онези думи, в ушите й отекваше гласът му, преливащ от обич и още нещо, което тогава не бе успяла да определи, но сега беше в състояние да назове — отчуждение.

Реджина не можа да се сдържи.

— И защо си ядосан на баща си?

Слейд я погледна остро.

— Защото те обиди?

— Рик трудно би могъл да ме впечатли и с най-долната обида, която е в състояние да ми отправи — отвърна рязко той. — Спри да настояваш.

— Значи е заради мен. Ти си ядосан на Рик, но причината е в мен.

— Бесен съм на Рик отдавна преди да те срещна, и ще продължавам да съм бесен дълго сред като си отидеш.

Реджина онемя от думите му. Сърцето й се късаше от отношенията между баща и син — отношения, които искаше да изглади и в които нямаше никакво право да се намесва. А самата мисъл, че конфликтът помежду им ще остане, а тя ще замине, кой знае защо я разстройваше. Тя дори не се осмеляваше да се замисли по-внимателно над този факт.

И въпреки всичко Реджина чувстваше, че в дъното на тези разрушителни емоции стои самата тя, макар Слейд решително да го отричаше. Усещаше го; знаеше го.

Тя не откъсваше погледа си от него и най-сетне Слейд се видя принуден да я погледне отново. Очите им се срещнаха — питащи, настоятелни, изпепеляващи. Профилът му беше твърдо изсечен и привлекателен, почти болезнено съвършен.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — попита я Слейд през стиснати зъби.

Реджина не се поколеба и за миг.

— Приятелство.

Той се извърна рязко към нея, на лицето му се изписа изумление. Реджина остана безмълвна и неподвижна, неспособна да проумее начина, по който думите са се изплъзнали от устата й. Изражението на лицето му говореше, че и на него му е трудно да го повярва. Дланите й се изпотиха. Нямаше нужда да е възвърнала паметта си, за да проумее, че дамите не предлагат така откровено приятелството си на непознати, освен ако не става въпрос за по-особено приятелство, за интимно приятелство, а тя изобщо не влагаше този смисъл в думите си.

— Между нас не може да съществува приятелство.

Реджина разглеждаше напрегнато ръцете си, облечени в изискани ръкавици, а Слейд впери поглед, също толкова напрегнат, някъде пред себе си, над главите на неуморните коне. Реджина осъзнаваше, че е редно да остави темата недовършена и двамата да се престорят, че този въпрос никога не е бил засяган. Вместо това чу собствения си глас да промълвява:

— Защо?

Внезапно Слейд дръпна юздите и закова конете на място. Тялото му остана неподвижно, но с всяка своя клетка Реджина долавяше колосалната енергия, която се завихряше у него и напираше да излезе на свобода. Младата жена горещо желаеше да не бе проявила натрапчивата си откровеност.

Слейд я погледна. Каквито и тайни да имаше този човек, те вече не бяха забулени в най-тъмните кътчета на душата му — напираха в изразителните черти на лицето му, трябваше само някой да ги разчете. Очите му бяха ярки и напрегнати. Тялото му излъчваше груби и първични сигнали, които Реджина не беше в състояние да разгадае. Тя се чувстваше едновременно неудържимо привлечена и изплашена до смърт от този мъж.

— Освен ако нямаш предвид по-особено приятелство — но дори то е невъзможно помежду ни.

Реджина не пророни и дума. Погледът му я хипнотизираше. Думите му биха я шокирали, ако не беше изцяло погълната от изпепеляващия пламък в очите му. Но тя беше жена, а той — изключително привлекателен мъж, и привличането помежду им, което Реджина не можеше да проумее, нито да контролира, нарастваше с всеки задъхан удар на сърцата им. Беше й почти невъзможно да диша и тя тайничко се запита, само се запита какво ли щеше да се случи, ако едва доловимо наклонеше тялото си към неговото.

— Недей. — Слейд изрече една-единствена дума, но тя съдържаше безкрайна гама от значения и предупреждения.

Предупреждения, които Реджина предпочете да игнорира. Неспособна да откъсне погледа си от него, тя се наклони едва доловимо напред. Тялото й се помръдна с по-малко от инч, но това се оказа достатъчно.

— Елизабет.

Тя чакаше. Времето наоколо им се завихри и сякаш замря. Знаеше, че той ще я целуне. Желанието бликаше от очите му. Реджина копнееше неудържимо да почувства допира на устните му до своите. Тя наклони леко глава. После замря неподвижна и накрая, най-накрая чудото стана — едва доловимо устните му докоснаха нейните, плъзнаха се по копринената им повърхност… Почти мигновено Слейд се отдръпна рязко от нея.

Ударите на сърцето й отекваха в ушите. Реджина не откъсваше от него. Огромните си изразителни очи. Той също я гледано слисан и ужасен от себе си самия. Внезапно Слейд грабна кичите и с едно ловко и отмерено движение пришпори конете напред по прашния път.

Думата „разстроена“ бе твърде бледа, за да опише състоянието на Реджина. Все още чувстваше следите от устните му върху своите, тялото й неудържимо копнееше за още — за много повече. Нямаше сили да отмести очите си от него. Мили боже, този мъж бе толкова привлекателен, повече от привлекателен. Ръцете й мачкаха копринената материя на роклята в скута й.

— Това беше непростима грешка — промълви Слейд, без да я погледне.

— Какво?

Той упорито отказваше да я погледне.

— Ужасна, непростима грешка.

Тялото й се напрегна. Лицето й се обля в гъста руменина, когато осъзна, че той съжалява за целувката, докато та болезнено копнееше за устните му. Червеният цвят на лицето й се сгъсти, когато проумя, че без всякакъв срам се е опитала да съблазни този мъж.

— О, господи! — прошепна засрамена тя.

— Късно е да призоваваш Бога.

— О, господи — повтори Реджина, докато се опитваше да си представи какво ли си мислеше Слейд за нея.

— Но, разбира се, това напълно съвпада с плановете на Рик.

Тя го погледна озадачена.

— Имаш предвид идването ми в Мирамар, нали? Или говориш за интимността, която споделихме?

— Имам предвид всичко накуп. Аз не съм светец. И никога не съм искал да бъда — досега.

— Ти си добър човек — прошепна разпалено тя. — Много добър човек.

Слейд я прониза с безмилостен поглед. Когато се съвзе, гласът му беше дрезгав и студен.

— Ти или имаш дяволски развито въображение, или си твърде добра, за да си истинска. Не се опитвай да ме изкараш такъв, какъвто със сигурност не съм.

— Не съм си го и помисляла.

— Не възнамерявам да обсъждам характера си с теб.

— Добре — едва успя да промълви Реджина, потресена до дъното на душата си. Този път го бе влудила — заради целувката или заради молбата си, а вероятно и с двете. Не беше в състояние да проумее мрачната му сложна натура и в един момент се улови да ругае мислено човека, който го бе отгледал и възпитал.

А следите от целувката му още пареха на устните й.

* * *

Прашният път се виеше уверено на запад и нагоре, обгърнат от заоблени върхове с цвят на сушена слама. Върховете наоколо им ставаха все по-високи и по-високи. По обширните ливади кротко пасяха животни. Файтонът последва острия завой на склона и излезе на гол планински хребет.

Слейд не беше проговорил от мига, в който устните му срещнаха тези на Реджина. Той пришпори конете досами ръба на скалата и спря да огледа околността. Реджина си пое дълбоко дъх. Макар да бе силно впечатлена от гледката, която се разкриваше пред очите й, тя се притесняваше от погледа на Слейд, който внимателно я наблюдаваше.

Острият ръб на планинския хребет, където в момента се намираше файтонът, преминаваше в стръмен склон, който се спускаше в тучната долина отдолу. Отвъд долината се простираха заоблени планини с цвят на бронз, а в скута им се плискаха водите на Тихия океан. Реджина погледна въпросително Слейд.