Бренда Джойс - Тайни

— Ти имаш избор. — Гласът му беше хладен и скован. — Ако искаш да отидеш при доведената си майка в Сан Луис Обиспо, аз ще те отведа. Ако искаш да заминеш за Лондон, ще ти намеря компаньонка. Ти си богата наследница, Елизабет, и можеш да си го позволиш.

Тя простена мъчително.

— Не искаш да остана, нали?

— Не съм казал такова нещо — отвърна й хладно Слейд. — Опитвам се само да ти обясня, че си зряла и самостоятелна жена.

Той не искаше тя да остава. Тази мисъл я зашемети. Чувстваше се залепена за стола си. Слейд не само че не искаше тя да остане, но й предлагаше помощ, за да замине. Реджина се чувстваше предадена. Но над всичко останало надделяваше болката — та тя му се бе доверила, тя изпитваше нужда от него.

— Не можеш ли да се насилиш да бъдеш учтив с годеницата на брат си? — извика Рик. — Не виждаш ли колко е разстроена?

Слейд почукваше ритмично по бюрото с носа на острата си обувка. Очевидно за него това беше начин да изразходва вулканичната енергия, която напираше във вените му. Имаше нещо непреодолимо зловещо в този натрапчив звук: чук-чук-чук.

— И колко точно учтив искаш да бъда? — попита той с най-благия си глас.

Реджина непрекъснато местеше поглед от единия към другия. Отново ставаше неволен свидетел на много личен, почти взривоопасен конфликт.

— Спрете! — извика тя.

Двамата мъже рязко се обърнаха към нея. В очите им се четеше изненада.

Тя се вкопчи неистово в ръба на масата, без дори за миг да погледне към Слейд, макар да чувстваше горещия му поглед върху себе си. Не искаше да го поглежда сега, след като той недвусмислено бе разкрил отношението си към нея.

— Позволете ми поне да науча всички факти за живота си. Близка ли съм с доведената си майка? Искам да кажа, била ли съм близка, преди тя да се омъжи повторно?

— Не — отвърна мрачно Рик. — Сюзън беше бясна заради клаузите на завещанието. Джордж знаеше, че ти ще се омъжиш за Джеймс и остави по-голямата част от състоянието си именно на теб.

— Защо?

— Двамата с него израснахме заедно. Джордж беше сирак. Отгледаха го в едно сиропиталище в Сан Мигел. Като деца играехме заедно и станахме неразделни. Но Джордж винаги се притесняваше от пропастта, която ни делеше, защото аз бях наследникът на Мирамар, а той изкарваше прехраната си с неуморен труд в нашата винарна. В онези дни баща ми беше нещо като старите испански донове, каквито са били преди векове. В тази страна той беше крал и всички го знаеха. Законите се пишеха, за да отговарят на нуждите му. Цели градове се подчиняваха на думата му. Никой не можеше да диша, без да получи разрешение от него. Разбираш ли какво имам предвид?

Реджина кимна, очарована от думите му.

— Но Джордж беше умен, трябва да му го призная. Завърши обучението си на шестнайсет и скоро отвори магазин в Сан Луис Обиспо. Направи цяло състояние от спекула. Още в началото на осемдесетте разбра, че бъдещето е в железниците. Винаги сме поддържали връзка. А един ден решихме да сродим семействата си. Джордж искаше за своя внук — и твой син — онова, което за него си остана само недостижима мечта: да бъде господар на Мирамар. Да бъде крал.

Реджина разбра всичко. Тя дори изпитваше симпатия към човека, който бе израснал като сирак, но твърдо решен да осигури за бъдещите поколения от своето семейство земите, властта и общественото положение, с които беше свързан Мирамар. Той бе желал да постигне тази своя мечта чрез нея, своята дъщеря. Разбира се, тя беше приемлива годеница за някой с положението на Джеймс, но само защото бе богата наследница. Реджина прекрасно осъзнаваше, че ако Джордж бе останал безпаричен, приятел или не, Рик никога не би сгодил сина си за нея. Тя приемаше това и съжаляваше баща си, когото в момента не можеше да си спомни, защото всичките му мечти бяха погребани заедно с Джеймс.

— Двамата с Джордж бяхме като братя — продължи задавено Рик. — Той е мъртъв, Джеймс също е мъртъв, но ти можеш да разчиташ на мен, Елизабет. Аз те обичам като баща.

Реджина беше затрогната до сълзи. И как би могла да не е? Тя нямаше да се омъжи за неговия син, нямаше да стане част от семейството, но въпреки всичко Рик й предлагаше подкрепата си.

— Благодаря ти.

Слейд отдавна бе престанала до почуква с обувката си в бюрото, но сега го изрита веднъж — силно — за да напомни и за своето присъствие.

— Направо не знаех, че баща ми може да бъде толкова любящ.

Рик моментално скочи на крака.

— Да не би да има нещо, което искаш да ми кажеш?

Слейд се изправи предизвикателно срещу него.

— Не. Ами ти? Нямаш ли какво да добавиш?

Реджина не откъсваше поглед от двамата мъже, изплашена и стъписана. Очакваше всеки момент да се стигне до размяна на юмруци. Лицата и на двамата бяха обагрени от гняв, а тя така и не успяваше да проумее смисъла във въпроса на Слейд.

— Остави Елизабет на мира — извика Рик, излязъл от кожата си от гняв.

— О! Значи вече искаш да я оставя на мира?

Рик се овладя. Когато се извърна към Реджина, по лицето му се разля топла усмивка.

— Баща ти ще се обърне в гроба си, ако не се погрижа за теб.

Реджина погледна напрегнато Рик, който сега се усмихваше приятелски, а после и Слейд, който бе по-навъсен от всякога. Какво, по дяволите, ставаше между тези мъже? И дали тя изобщо имаше някакъв избор?

— Благодаря — отвърна Реджина и взе единственото решение, което в момента й идваше на ума. — Ще приема вашето гостоприемство за известно време. — Не й се отдаваше да говори спокойно. Тялото и душата й трепереха, с всяка фибра на тялото си тя изпитваше ужас от реакцията на Слейд към безумното й решение. Кой знае защо, Реджина изпитваше нужда от неговото одобрение, и то не само по отношение на решението й, но и за самата нея като личност.

И същевременно не вярваше да го получи. Следващите му думи потвърдиха страховете й.

— Предполагам, че това решава нещата — промълви навъсен Слейд. — А сега нека да предположа: ти ще тръгнеш веднага, татко, а от мен се иска да съпроводя нашата гостенка до Мирамар, след като тя се подготви.

Рик се намръщи.

— Нима наистина ще си наложиш поне веднъж да ме послушаш?

Слейд не му отговори. Без да каже и дума, той напусна стаята, но не преди Реджина да осъзнае колко е разгневен.

Двамата с Рик останаха сами. Реджина беше вцепенена. Беше изумена. Защо Слейд беше толкова ядосан? Защо ли толкова го влудяваше фактът, че тя ще отседне в родния му дом за известно време? Та тя само се опитваше да бъде негов приятел! Реджина погледна Рик право в очите.

— Къде сгреших?

Възрастният човек заобиколи масата и я потупа дружелюбно по рамото.

— Вината не е твоя, повярвай ми. Ти си една прекрасна млада жена и човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Аз съм виновен за всичко. Двамата със Слейд не се разбираме, никога не сме се разбирали. Винаги когато поискам нещо от него, той се готви за битка. Винаги е бил такъв. Винаги е бил непримирим бунтар. Точно като майка си.

Реджина впери поглед във възрастния човек. Ясно долавяше болката в гласа му. Но долавяше и още нещо — любов. Любовта, която така грижливо беше крил пред своя син.