Рик се намръщи.

— Все още е в леглото. Това момче очевидно има склонност към мързел.

Реджина беше шокирана. Не познаваше Слейд добре, но можеше да се закълне, че мързелът е абсолютно чужд на този мъж. Дори напротив — никога не беше срещала такъв неуморен човек.

— Хайде, Елизабет. Започвай да се храниш. Тук не държим много на добрите маниери.

Реджина тъкмо понечи да седне, когато откъм отворената врата долетя гласът на Слейд:

— Ти не би могъл да разпознаеш добрите маниери дори ако някой пъхне под носа ти наръчник за употребата им.

Двамата с Рик се извърнаха рязко. Лицето на Слейд беше яркочервено от гняв; той очевидно бе дочул хапливата забележка на баща си.

— Ябълката не пада по-далече от дървото си — отвърна равнодушно Рик. — Часът е десет сутринта. Тя има право да спи през целия ден, но не и ти.

Слейд влезе в стаята с ленива походка и затвори вратата с връхчето на износената си обувка.

— Ти да не си ми шеф? Да не би да ме храниш или да ми плащаш надници? Не си спомням някога да съм получавал чек от теб.

— Нима Чарли Ман ти позволява да спиш до десет сутринта?

— Когато съм във Фриско, обикновено работя — отвърна му Слейд.

Рик подсвирна подигравателно.

— Как ли пък не! Сигурно, ако си легнеш в по-приличен час, ще можеш и да станеш навреме.

— А може би това, което правя през нощта и по всяко друго време на денонощието, си е лично моя работа.

Двамата мъже стояха настръхнали един срещу друг и се гледаха право в очите. Реджина бе вкопчила здраво нокти в облегалката на стола, а изуменият й поглед непрестанно се местеше от баща на син, и обратно. В момента тя ставаше неволен свидетел на нещо, което нямаше право да вижда, и беше ужасена от онова, което се разкриваше пред очите й. Защо ли Рик нападаше Слейд по такъв начин? Как би могъл баща да се държи така със сина си — и то в присъствието на друг човек? И защо Слейд се палеше толкова лесно, сякаш се готви за битка? Реджина се усмихна лъчезарно и наруши напрегнатата тишина:

— Идваш точно навреме за закуска. Заповядай, седни. Ще поръчам да донесат още чинии.

Както се беше надявала, Рик и Слейд мигновено насочиха вниманието си към нея.

— Вече закусих, а виждам, че има предостатъчно кафе — обади се Рик. Той дръпна единия стол назад. — Седни, Елизабет.

Реджина не се помръдна, вперила неподвижно поглед в Слейд, който по никакъв начин не отговори на поканата й. Сега, след като вниманието му не беше погълнато от баща му, той се обърна и към нея. Както беше очаквала, погледът му бе остър като бръснач, а въпросът се съдържаше в очите му.

— Нещо ново?

Реджина знаеше какво я пита. Тя поклати отрицателно глава, неспособна да откъсне погледа си от него. На лицето му мигновено се изписа разочарование, когато осъзна, че тя все така не си спомня нищо.

След като вече бяха седнали, Реджина не се сдържа да не го разгледа по-подробно. Изглеждаше добре. Тази мисъл я смути. Тъмната му гъста коса беше влажна и гладко сресана назад. Лицето му бе гладко избръснато и едва сега разкриваше красивите му до съвършенство черти. До този момент Реджина наистина не бе осъзнавала колко дяволски привлекателен е в действителност този мъж. Вълнената му риза беше снежнобяла и идеално изгладена, дънките — тъмносини и нови. Отново носеше пистолет на колана си. Ботушите му бяха излъскани до последната прашинка и на Реджина й се струваше, че дори долавя приятния аромат на одеколон.

Той улови погледа й. Реджина му се усмихна в отговор, защото наистина се радваше да го види и защото нито за миг не беше забравила, че този човек я е спасил и дори й е предложил закрилата си. Слейд обаче не й се усмихна. Погледът му беше непроницаем. Мислите му сега бяха грижливо прикрити. Онзи плам и огнени емоции, които бе разкрил пред нея предния ден, днес бяха грижливо прикрити или дълбоко погребани.

— Е, пациентът вече е прегледан, така че е време да си вървя — обади се жизнерадостно лекарят откъм леглото.

Реджина се сепна. Беше забравила за неговото присъствие. Но той не изглеждаше нито озадачен, нито пък притеснен от острата размяна на реплики, на която също бе станал неволен свидетел. Рик го изпрати до вратата и учтиво му благодари.

В този момент погледът на Слейд се плъзна по тялото на Реджина. Косъмчетата по кожата й се изправиха.

— Какво каза лекарят? — попита я меко той.

— Че вероятно ще се оправя с времето.

Слейд замълча, а Рик се присъедини към тях. Реджина бе толкова обезпокоена от поведението на Слейд, че почти загуби апетита си. Тя наля кафе за двамата мъже, като предварително ги попита как го предпочитат. После започна да се храни, но без всякаква охота. Двамата отпиваха от кафето си в пълна тишина. Рик седеше на единствения свободен стол до масата, а Слейд беше небрежно облегнат на бюрото. В притихналата хотелска стая девойката почти се боеше от Слейд. Присъствието му бе силно и натрапчиво. Реджина чувстваше погледа му, закован в гърба й. Напомняше й за огромен тигър — опасен, ако го оставят на свобода; непредвидим, ако го затворят в клетка; хищен, ако го предизвикат.

— Елизабет — промълви Рик, когато тя свърши със закуската си, — снощи нямахме възможност да поговорим, но трябва да го направим сега, защото днес заминавам за Мирамар.

Младата жена се сепна. Думите му я накараха да осъзнае колко несигурно и крехко е положението й в момента. Рик щеше да се върне в Мирамар. Лесно беше да се предположи, че Слейд ще го последва. А къде щеше да отиде тя самата?

Пръстите й мачкаха грубо изящната салфетка. Ако Джеймс беше жив, сега тя щеше да замине с тях, за да се подготви за сватбеното си тържество. Но той беше мъртъв. И къде щеше да отиде тя, какво трябваше да стори? През изминалата нощ Рик бе отговорил на всичките й въпроси относно нейното семейство. Беше отгледана в Сан Луис Обиспо, а от тринадесет годишна посещавала училище за млади дами в Лондон. Баща й починал миналото лято, а доведената й майка се омъжила повторно. Реджина се питаше дали тази жена би я приела в дома си.

— Предполагам, че аз ще трябва да се върна у дома — прошепна колебливо тя и неволно се обърна към Слейд. Въпросителният й поглед срещна неговия.

Но той не й отговори нищо. Изражението на лицето му беше мрачно и непроницаемо.

— Точно това исках да обсъдим — каза Рик. — Не мисля, че е редно да пътуваш сега, когато нямаш никакви спомени за миналото си. И със сигурност не бива да заминаваш сама.

Дотук Реджина бе напълно съгласна с него. Самата мисъл да пътува в такова състояние й се струваше отблъскваща, но истинската причина се криеше по-дълбоко. Тук поне имаше вече нещо познато, а домът й беше само далечен мираж, който би трябвало да я привлича, но при конкретните обстоятелства не й предлагаше никакво успокоение.

— Предполагам — промълви бавно тя, като се опитваше да сдържи импулса си да погледне отново към Слейд, — че когато моята компаньонка се съвземе, бихме могли да заминем заедно.

Рик сякаш се поколеба.

— Госпожа Шрьонер почина вчера, малко след пристигането на влака и доста преди да се появите вие със Слейд.

Реджина беше потресена.

— Винаги бих могъл да изпратя един от синовете си да те придружи — добави Рик, — но дори и така, не съм сигурен, че ти си готова да пътуваш. Лекарят е твърдо против тази идея.

Реджина не си спомняше нищо за своята починала компаньонка, но мисълта й работеше бързо.

— Трябва да изпратя писмо до роднините на госпожа Шрьонер, ако успеем да ги открием.

— Не се притеснявай за това. Вече се погрижих за всичко, но ако искаш да пишеш на тези хора, аз съм готов да изпратя посланието ти.

Реджина кимна.

— Дали моята доведена майка ще ме приеме, ако се върна у дома?

Рик се намръщи.

— Сюзън се омъжи шест месеца след смъртта на Джордж. В продължение на един месец, откакто се върна от Лондон, ти беше нейна гостенка, но се съмнявам, че тя е била доволна от този факт. Тя е почти на твоята възраст, а ти си дяволски привлекателна. Не мисля, че ще приветства идеята непрекъснато да се навърташ около нея.

Реджина замълча. Думите на Рик никак не я изненадаха. Изглеждаше й логично една наскоро омъжена жена да иска да се усамоти със съпруга си, а фактът, че доведената й майка беше почти на нейната възраст правеше присъствието й още по-нежелателно. Тази мисъл й причини остро главоболие. Погледът й неволно се насочи към Слейд. Той се бе настанил върху бюрото и изучаваше съдържанието на подноса със закуската, сякаш виждаше в него нещо особено занимателно. Реджина искаше да привлече вниманието му, но той изглеждаше твърдо решен да я избягва. Но ако не можеше да се върне у дома, в Сан Луис Обиспо, къде тогава щеше да отиде?

— Мисля, че известно време можеш да останеш тук, в Мирамар, при моето семейство — обади се Рик.

— Това е много мило от ваша страна! Много мило! — Стори й се, че дочува Слейд да ръмжи неодобрително, но не беше сигурна. — Но защо ви е да ме приемете сред вас? — попита настоятелно Реджина, изумена от щедростта на възрастния човек. — Защо ви е да правите това? Може да мине много време, преди да си възвърна паметта. — Ако въобще някога си я възвърна, добави мислено тя.

— Защото вярвам в здравите семейни връзки — отвърна Рик. — Джеймс те обичаше. Той беше мой син. Що се отнася до мен, аз те възприемам като част от семейството. Мястото ти е при нас, в Мирамар. Ние ще се грижим за теб, докато се възстановиш.

Реджина вкопчи нокти в дланите си. Тя беше изпаднала в нужда, а този човек й предлагаше убежище. Беше му благодарна за това. А и Слейд щеше да бъде там. Не можа да се сдържи, да не помисли и за това.

— Благодаря — прошепна тя и се осмели да погледне към Слейд.