— Какво, по дяволите, правиш ти тук, Джеси?

— Здравей, Джеймс. Доведох ти Суийт Сузи.

Тя се олюля на седлото.

— Мътните да те вземат, какво става с теб?

В този момент той вече стоеше до Бенджи. Погледна нагоре към ездачката му и издърпа юздите на коня от стиснатата й в юмрук ръка, за да ги подаде на един от помощниците в конюшните му.

— Ослоу, ти вземи Суийт Сузи и провери дали всичко с нея е наред. Ей, хлапе, какво ти има?

Томас донесе запален фенер, който разпръсна призрачна жълта светлина в дъжда.

— Боже мили, какво е това на лицето ви, госпожице? — извика Томас, като завираше фенера в гърдите на Бенджи. Раздразнен, конят рязко се измести встрани, отметна силно глава назад и Джеси полетя от гърба му.

Джеймс я улови в последния миг. Тя се отпусна тежко в ръцете му.

— Донеси лампата, Томас.

— Господи, какво е станало с малкото й наперено личице?

— Защо моята Суийт Сузи е в ръцете на Джеси Уорфийлд? — изкрещя Алън Белмонд, тичайки от къщата. — Не ме интересува, че е момиче, ще я пратя в затвора. Тя непрекъснато пълни главата на Алис с разни идеи, които изобщо не подхождат на жена, а вижте я пък сега какво е направила. Тя е просто един крадец. Ако проклетият й баща си мисли, че може да праща дъщеря си да му върши мръсната работа, тогава той е…

— Замълчи, Алън — каза много кротко Джеймс, с тон, който рядко използваше. Това беше едновременно рязък и тих, сърдит и много спокоен тон. Изумен, Белмонд млъкна. Джеймс притисна момичето по-близо до себе си. Все още беше в съзнание, но то бавно гаснеше. Той се обърна към Алън Белмонд и добави: — Мисля, че са стреляли по нея.

Не можеше да повярва, че гласът му звучеше толкова спокойно.

— Тя е ранена! Нека да влезем вътре й да видим какво й е състоянието. Без съмнение тя ще ни каже как е станало така, че Суийт Сузи е в нейни ръце.

Той я вдигна на ръце и я притисна към гърдите си, за да я предпази от дъжда колкото се може по-добре. Старата шапка падна от главата й. Преди да влезе в гостната, изобщо не беше усетил, че дванадесет души разтревожено се притискаха зад гърба му.

Старата Бес извика:

— Господин Джеймс, само погледнете клетото й личице! С цялата тая кръв… Горкото детенце. Какво ли се е случило?

Джеймс се вторачи в косата над слепоочието й, сплъстена от дъжд и кръв, и в кървавите струйки, които се стичаха надолу но бузата и по рамото й.

— Томас, моля те, незабавно намери и доведи доктор Хулахан! Кажи му, че Джеси е ранена от куршум. А ти, Бес, ми дай одеяло. Тя е подгизнала до кости.

Джеймс просто стоеше там, в средата на своята гостна, и държеше Джеси Уорфийлд в ръцете си. Не такъв си беше представял завършека на тази вечер. Разбира се, това, че намери Алън Белмонд тук да пищи за откраднатия си кон, също не влизаше в сметките му. Какво правеше, все пак, Суийт Сузи при Джеси? Той се премести, за да застане пред камината.

— Мога да си стоя на краката, Джеймс.

— Млък! Макар да тежиш повече, отколкото е необходимо за една жена, мога да издържа поне още няколко минути.

Тя се опита да се измъкне от ръцете му.

— По дяволите, спри! Да не си мръднала повече. Не искам кръвта ти да тече по моя килим.

— Господин Джеймс, ето ви едно хубаво одеяло.

Всъщност нямаше полза от това и Джеймс го знаеше.

Тя беше по-мокра от него самия. Докато я увиваше в одеялото, той си мислеше, че тя може да получи възпаление на белите дробове. За свое облекчение обаче видя, че кървенето вече беше отслабнало, слава на милостивия Бог.

— Ела с мене, Бес, трябва да я измъкнем от тия подгизнали дрехи, иначе тя наистина ще се разболее само за да ми направи напук. Мисля, че за това не е нужно да чакаме доктор Хулахан.

Той автоматично се насочи към своята спалня. В следващия момент обаче се обърна и я отнесе в най-хубавата си спалня за гости.

— Аз ще се погрижа за момичето, господин Джеймс. Вие самият също трябва да се преоблечете. Милостивият Бог знае, че сте почти толкова прогизнал, колкото горкичката мис Джеси. Аз ще се погрижа за нея, не се притеснявайте.

Когато след около седем — осем минути Джеймс почука на спалнята, старата жена му каза да влезе.

Джеси беше покрита до раменете с три одеяла. Бе облечена и в една от неговите чисто нови пижами, която беше закопчана чак до гърлото й. Откъде ли я беше измъкнала Бес? Косата на ранената беше разпиляна по цялата възглавница, а старата Бес нежно притискаше една влажна кърпа към раната й, точно над лявото слепоочие. Слава Богу, че куршумът не бе минал през лицето й. Беше истински куршум. Той разбра това още от първия миг. Направо си беше изкарал ангелите. Но тя беше в съзнание и това беше добър знак, защото рана в главата и загуба на съзнание можеше да означават смърт. Тази мисъл го накара да потрепери. С облекчение видя, че очите на хлапето бяха бистри и ясни, а не замъглени от болка и смущение.

Джеси го гледаше как се приближава към леглото. Косата му беше разчорлена, ризата му — небрежно закопчана, а той самият изглеждаше разтревожен. Дали заради нея? О, не, по вероятно беше загрижен за Суийт Сузи.

— Аз ще те заместя, Бес. Ти слез долу да чакаш доктор Хулахан.

— Дадено, господин Джеймс.

Джеси видя как жената се наведе, взе си желязната тенджерка и излезе от спалнята. Тогава каза:

— Тази стая има нужда от малко пооправяне. Тапетите са толкова стари, че… О-о-ох!

— Съжалявам. Няма да ти навреди, ако се опиташ да си затвориш устата поне за известно време. Стой мирно, искам да видя колко лоша е раната.

Тя стисна зъби и затвори очи.

— Боли.

— Да, предполагам. Куршумът е съдрал скална ти. Точно заради това ти тече кръв като на прасе. По дяволите, хлапе, стой мирно. Не се дърпай от мен и само да си посмяла да заспиш.

В този момент той видя сълзите, които се стичаха изпод затворените й клепачи. Това не му се понрави много, но и не знаеше в случая какво точно трябва да направи:

— Извинявай, Джеси, няма да те докосвам повече. Доктор Хулахан трябва съвсем скоро да бъде тук.

С края на меката кърпа той леко докосна бузите й, за да изтрие сълзите й. Чувстваше се като пълен глупак.

— Само си лежи, без да мърдаш. Точно така. Не се движи и се опитай да се отпуснеш. И не заспивай. Не заспивай!

Тя отвори очи и се вторачи в него:

— Суийт Сузи все още е разгонена. Тя искаше конят на Били да й се качи.

— Това можеш да ми го обясниш и по-късно. Отпусни се, Джеси, и…

— Знам. „Не заспивай“. Аз не съм глупачка, Джеймс. Няма да заспя, не и когато съм с рана на главата.

Тя отново притвори очи, но болката й не намаля. Сякаш пулсираше с едно тъпо туптене, което бързо преминаваше в страшно главоболие. Как можеше да се отпусне, когато й се искаше да заплаче и да се сгуши на кълбо?

— Този тип беше такъв глупак, че стреля по мен, без да се замисли, че можеше да улучи Суийт Сузи. Всъщност накрая май тъкмо това го спря — страхът да не рани нея. А тя искаше дори и Бенджи. Трябва да я държиш настрана от жребците, Джеймс.

— Добре.

Тя въздъхна, усмихна му се вяло и загуби съзнание. Това го изплаши до смърт. Тя не трябваше да губи съзнание. Не точно сега. Божичко, може би това не беше само една повърхностна рана на скална? Ами ако…

— Джеси? Джеси, събуди се! Това не ми харесва. Хайде, събуди се.

Той разтърси раменете й, но главата й тежко се отпусна върху възглавницата. Джеймс продължи да ругае. Той все още ругаеше и й нареждаше да се събуди и да не му изкарва акъла, когато вратата на спалнята се отвори и доктор Хулахан прекрачи прага. Всъщност този човек никога не крачеше, той ситнеше, с малки, ситни стъпчици. Беше около тридесетгодишен, към метър и шейсет на ръст. Почти цялата му глава беше покрита с избеляла руса коса, а сините му очи гледаха косо надолу. От тия негови ситни стъпчици на Джеймс му се прииска да го фрасне по главата, но беше толкова облекчен да го види, че само скочи от леглото и каза:

— Бързо, Данси, улучили са я с куршум. Одраскан е само скалпът, но продължава слабо да кърви. Току-що загуби съзнание, а знам, че това не е на добро. О, Господи, бързо!

— Всичко е наред, Джеймс. Само се мръдни настрани, друго не искам. Дай ми малко повече пространство.

Данси Хулахан можеше и да ситни, но гласът му беше така плътен и успокояващ, както гласа на епископ Морган във Вашингтон. Освен това беше ловък и способен — две неща, необходими както за хората, така и за конете. Джеймс го наблюдаваше как опипва леко около раната, после се навежда и прилепва ухо до гърдите на Джеси. После премери пулса й, разтвори с ръка очите й и погледна зениците.

— Тя идва на себе си. Джеси? Хайде, момичето ми, събуди се и престани да изкарваш акълищата на твоя домакин.

Тя простена и отвори очи. Джеймс видя, че болката беше затъмнила зелените й очи почти до черно, и каза:

— Не можеш ли да й дадеш малко лауданум, Данси?

— Не точно сега. Раните в главата крият непредвидими опасности… Ти знаеш това. Тя ще може да понесе болката, но се съмнявам, че ще й понесе да стане мъртва. Дръж се, Джеси. Разбираш ли какво ти говоря?

— Естествено, да не съм глуха.

Доктор Хулахан се разсмя с плътен, благ смях, който щеше да подхожда повече на мъж с ръста на Джеймс.

— Добро момиче. Виж, сега ще трябва да отрежа косата ти върху раната. Ще остане малко голо петно, но ти имаш толкова много коса, че то няма да се вижда. — Той извади бръснач от черната си кожена чанта. — Джеймс, накарай Бес да ми донесе малко гореща вода. Ще ми трябват също превръзки и чисти бели ленени кърпи.

Това беше най-дългият час в живота на Джеймс. Джеси плачеше, но не издаде нито звук. Само лежеше на мястото си със здраво стиснати клепачи, свила ръце и юмруци от двете си страни. Когато доктор Хулахан обръсна косата над раната, Джеймс беше този, който потрепери. Джеси не помръдна. Данси захвърли на пода дългите кичури мокра коса. Тя беше извадила невероятен късмет. Ако мъжът, който бе стрелял по нея, я беше улучил само няколко милиметра по-наляво, сега щеше да бъде мъртва.