Джеси рязко се извъртя на седлото и му изкрещя:

— Исках да видя тебе, да те вземат дяволите, Джеймс Уиндам!

В този момент тя трепереше, защото знаеше, че току-що беше разкрила себе си за пълно унищожение. Чувстваше се гола и беззащитна. Зачака удара. Времето сякаш беше спряло.

Ударът не дойде. Вместо това Джеймс каза:

— Ама че странна работа, хлапе. Защо си искала да видиш мен? Дали защото Гленда е хвърлила око на бедната ми мъжка същност и ти си пожелала да се увериш, че съм достатъчно добър за нея? Че няма да я бия, ако се оженя за нея? О, да видяла си ме да зяпам ония нейни гърди, дето ги излага на показ при всеки удобен случай, и си искала да се увериш, че ще успея да се въздържа?

Джеси го зяпна с отворена уста. Той не я зарови в калта със своите подигравки, а я нарани много повече, отколкото изобщо можеше да си представи. Джеймс просото беше мъж, това е. Мъж, и поради това толкова слабоумен, колкото кучето на майка й, Прити Бой5, което насаме тя наричаше Малоумчо.

Тя продължи да го зяпа втренчено, затова Джеймс се смръщи и каза:

— Е? Гленда е причината, нали?

— Да — хладно отвърна тя. — Да, точно така. Аз се връщам у дома, Джеймс. Няма нужда да ме изпращаш по-нататък. Лека нощ.

С едно цъкване на език тя подкара Бенджи напред. За нейно облекчение Джеймс не я последва. Искаше й се да се обърне, но си наложи да не го прави.



Докато яздеше Лайлак към конефермата „Маратон“, Джеймс се чудеше защо изобщо се забърква в тази каша. Сестра му щеше да бъде много недоволна, че си беше тръгнал толкова рано. Джиф щеше да го ръчка в ребрата и да го дразни по най-противния и лукав начин, гложден от мисълта дали не беше излизал да се срещне с някоя по-специална персона. Като Кони Максуел например, която не беше сред присъстващите тази вечер. Джеймс трябваше да му каже още преди това, че синът на Кони си беше дошъл от Харвард, поради което и двамата щяха да почакат, докато Дани се върне на училище.

Една дъждовна капка го перна по носа. Проклятие! Той сръчка Лайлак да побърза, а тя много повече мразеше да я вали, отколкото да си напряга силите, затова се втурна като вихър към конюшнята си.

Ако Джеси беше загрижена дали от него ще стане добър съпруг за сестра й, значи и другите смятаха, че той й отделя доста специално внимание. Но той никога не го беше правил, по дяволите! Определено не харесваше Гленда. Тя го изнервяше, защото дясната й ръка шаваше по него винаги, когато танцуваха. Дразнеше го и с нейния вперен надолу поглед, и с вечните й приказки да види красивата Англия. Дали през пролетта, дали през лятото, или дори през зимата, това нямаше никакво значение за Гленда. Минутите, през които я бе слушал как рецитира стихове, се бяха оказали най-болезнените и живота му. Тръпки го побиваха при мисълта, че можеше пак да му се наложи да седи тихо и да я слуша как свири на арфа.

Когато наближи къщата, Джеймс беше прогизнал до кости, в лошо настроение и със смътния страх, че Гленда Уорфийлд беше вече по петите му, готова да се нахвърли срещу всеки, който му се противопостави за каквото и да било.

Посрещнаха го адски шум и врява.

Ослоу и десетина от момчетата, които помагаха в конюшнята, се въртяха из огромния двор, забравили за дъжда, и очевидно очакваха него. Старата Бес се щураше наоколо, размахвайки голям черен тиган. Томас стоеше и ред отворената врата, с внушителен вид, кръстосал ръце на гърдите си. Под прикритието на предния навес стърчеше, адски сърдит, Алън Белмонд. Някой беше откраднал Суийт Сузи от ливадата до конюшнята, докато Джеймс е бил на празненството в Попълтън.

„Чуден финал на цялата ми вечер“, помисли си Джеймс, наобиколен от крещящите си помощници и яростно ругаещия Алън Белмонд.

ПЕТА ГЛАВА

Шапката на Джеси, много стар подарък от нейния баща, пазеше добре лицето й от дъжда, но останалата част от тялото й бързо стана по-мокро и подгизна повече и от мъха под водопада на Езекия.

Яздейки с приведена глава, с две трети от своето тяло Джеси се чувстваше нещастна, а с останалата една трета — вбесена. Все едно, да върви по дяволите този Джеймс!

Но да върви по дяволите за какво? Какво й беше направил? Нищо, и тъкмо заради това тя го проклетисваше.

Когато чу цвиленето и тропота от копитата на няколко коня, идващи към нея, младата жена дръпна юздите и спря Бенджи.

„Наближава полунощ. Кой освен мене може да е навън в това окаяно време?“

Тогава чу мъжки гласове. Те се препираха, ругаеха дъжда, ругаеха, че са изпортили съдружниците си, ругаеха кобилата, която тормозеше коня, яхнат от някой си Били.

Въпросният Били крещеше:

— Тая гнусна проклета кобила още е разгонена! Да пукнеш дано, ма’ни се веднага от мойто бедно дърто момче! Той е прекалено стар за так’виз кат’ тебе, а и твойта кръв освен т’ва е синя, не си обикновена и петниста кат’ моя дърт юнак те тука.

Каква беше тая проклета кобила?

— Затвори си плювалника, Били! — изкрещя му в отговор другият мъж. — Дръпни по-яко напред, щото и ние с тебе го загазихме. Само ги погледни, и на двамата им се иска да се натиснат те тука, баш на пъто, в целийо тоя дъжд. Ама че мръсни копелета.

Джеси чу силно цвилене на кон, после мъжът, Били, изрева още по-силно. Тя чу влажно и глухо тупване. Конят му сигурно го беше хвърлил, за да се добере до кобилата.

Тя тихо цъкна на Бенджи да продължи напред, като същевременно го дърпаше встрани по затревения край на пътя. Стигна до един завой и веднага го накара да спре.

Там стоеше Суийт Сузи и хапеше един кон, чийто ездач седеше по средата на пътя, мокър и кален, и цветисто ругаеше. Конят — обикновеният кон, който принадлежеше на Били — услужливо се опитваше да й се качи.

Ако Джеси не беше разбрала, че тези мъже са откраднали Суийт Сузи от фермата на Джеймс и че навярно бяха много опасни, тя щеше да се изсмее при вида на Суийт Сузи и коня на Били, които се хапеха взаимно и въртяха очите си, а мокрите им гриви се развяваха, когато се вдигаха един срещу друг под проливния дъжд.

Другият мъж се опитваше да дръпне коня от Суийт Сузи, като в същото време крещеше на Били да си вдигне задника, за да му помогне. Но не му провървя много. Конят на Били изглеждаше непреклонен в намерението си да се качи върху Суийт Сузи. А и кобилката изглеждаше твърдо решена да постигне същата цел.

Джеси осъзна, че това беше нейният шанс. Повече никога нямаше да й се удаде подобна възможност. Тя нададе пронизителен писък, подкара Бенджи в бесен галоп и го насочи право между двата коня, като едва не отнесе Били, отчаяно мъчещ се да излази на четири крака встрани от пътя й. Конят на Били се откъсна от другия мъж, прескочи една канавка и се втурна през полето край пътя. Джеси грабна поводите на Суийт Сузи и забоде пети в хълбоците на Бенджи.

Той изпръхтя и се втурна напред. На Суийт Сузи това й хареса и тя сама изпръхтя, след което ритна нагоре със задните си крака и се впусна да догони Бенджи.

Джеси чу как мъжете зад нея се разкрещяха да им върне коня, нарекоха я „крадец“ и тя се разсмя на глас.

Сега единственото, което й оставаше да направи, беше да стигне до фермата на Джеймс, преди да са се опитали да я догонят. Не искаше и да си помисля какво щеше да й се случи, ако наистина я настигнат. Молеше се мъжът да не изостави своя съучастник. Били. Щеше да им отнеме известно време, докато хванат коня на Били, „доброто дърто момче“.

Тя беше само на около три мили от „Маратон“. Ако останеше обаче на пътя, можеха и да я хванат. Когато Бенджи сви зад един завой, го насочи встрани от пътя, към една брястова горичка, и с мъка затегли Суийт Сучи след него, защото пътечката беше много тясна. Накрая стигнаха до езерцето Гимпсъм, което сега преливаше над бреговете си от силния дъжд. Беше трудно и доста опасно, но тримата го прекосиха. От другата страна на езерцето имаше поле със сено, заобиколено от дъбови дървета. Суийт Сузи беше не само разгонена, но и гладна. Джеси не спираше да й обяснява, че Бенджи ще направи за нея всичко, което поиска, само ако продължи да тича след него, без да се спира, за да яде. Суийт Сузи помръдваше с опашка и тичаше.

Пушечният изстрел така стресна Джеси, че тя насмалко не падна от гърба на Бенджи. Извърна се назад и видя, на около петдесетина метра зад нея само единия мъж. Били го нямаше. Дявол да го вземе!

Преди да успее да се сниши над коня, се чу втори изстрел и за нейно най-голямо изумление я улучи. Момичето усети студена тръпка в едната страна на главата си, нищо повече. Щом не чувстваше нищо друго, тогава сигурно не беше сериозно. Добре поне, че тоя идиот улучи нея, а не Суийт Сузи. Тя извика:

— Бенджи, бягай, дявол такъв! Бягай!

Не трябваше да пада. Не трябваше да умира, иначе всичко щеше да бъде загубено.

Джеси се притискаше към гривата на Бенджи и държеше поводите на Суийт Сузи. Повече не се чуха изстрели. Тя предположи, че мъжът накрая се е усетил, че може да улучи Суийт Сузи, а това със сигурност щеше да провали плановете му за кобилата.

Дъждовни капки потекоха по едната й буза и влязоха в устата й. Тя ги облиза и усети, че това не беше дъжд. Беше нещо сладко и лепкаво, със странен метален вкус. Беше кръв, нейната кръв. Започна да й се гади й да й се завива свят. В същия този момент, в който прие, че е била застреляна, и то не на шега, Джеси усети как тъпа болка прорязва главата й. О, не… Трябваше да бъде добре — достатъчно добре, за да стигне до „Маратон“.

След малко видя тучните пасища на конефермата точно и ред себе си. Гъсти купчини от брястови дървета бяха пръснати из полето. Виковете на мъжа се приближиха още повече. И тогава Джеси разбра, че ще успее само ако може да издържи докрай. Тя откара Бенджи право пред входната врата на Джеймс, разпръсквайки пред себе си поне дузина мъже. Когато най-после видя Джеймс, втурнал се надолу по широките стълби, дръпна юздите на Бенджи.