Джеймс изчака. Вече не се виждаше никакво движение, никакви вълнообразни повдигания под онази купчина от скъпоценности и монети. Той успя да отмести Фийлдинг от сандъка. Лицето му изглеждаше страшно — гадно, подпухнало бяло.

— Комптън?

— Да, Джеймс — отвърна той с прегракнал шепот. — Не мога да те видя, но те чувам, макар и слабо. Къде е Джеси?

— Тук съм.

— Моля те, кажи ми какво се е случило с онези колонизатори от Роаноук?

— Когато останали съвсем без храна, отишли при индианците кроатоа. Предполагам обаче, че след това са се самозабравили и са започнали да се държат като господари към същите тези индианци, които им спасили живота. За отмъщение индианците ги продали на испанците. Валантайн била отведена в Испания. По-късно тя се върнала в Англия и се омъжила за някакъв търговец от Бристол. Що се отнася до другите колонизатори, навярно повечето от тях са останали в Испания.

— Благодаря — прошепна умиращият. — Джеси, надявам се да не кажеш на мама, че аз съм убил Алън Белмонд. Тя винаги го е харесвала, защото просто не знаеше, че беше негодник.

— Ще запазя тайната ви — отвърна Джеси.

— Благодаря ти. — Фийлдинг потрепна веднъж и после остана съвсем неподвижен.

Една змия се плъзна нагоре по брега и запълзя с невероятна бързина по мочурливата трева.

— Той е мъртъв — тихо изрече Джеймс. — И всичко — заради това дяволско съкровище.

— Какво ще правим сега? — попита Джеси, като гледаше сандъка с погнуса. Още не беше изрекла тези думи, когато друга змия подаде глава на повърхността, а от дебелата й глава се посипаха монети.

Сампсън вдигна пистолета си и стреля. Влечугото се свлече обратно в сандъка.

— Ужасно е, Джеймс, просто ужасно — повтаряше като в транс Джеси и не можеше да откъсна поглед от сандъчето. — Тези скъпоценности и монетите, всичките са били откраднати от хора, които Черната брада е убивал, за да напълни този сандък. Това е просто нетърпимо…

— Съгласен съм — каза Джеймс и погледна първо Спиърс, после — Баджър, след това — Сампсън, и накрая — Маркъс и дукесата. Всички те бавно кимаха с глави.

— Нека отново да бъде на тинята и на змиите — каза дукесата. — Нека да потъне вдън земята.

Джеймс и Джипсъм заедно подпряха обутите си в ботуши крака върху сандъка и силно го ритнаха. Той се катурна обратно в тресавището и бавно започна да потъва, докато напълно се изгуби под черната повърхност. Една змия от сандъка за миг се издигна над водата, след което отново потъна заедно с него.

Дебели, белезникави мехури бавно се вдигнаха нагоре, разпукаха се и се изравниха с повърхността. Никой не промълви нито дума — всички само гледаха мълчаливо, докато водата отново стана неподвижна.

В дълго проточилата се тишина Джипсъм внезапно се обади:

— Цялото ми тяло ме сърби. Божке, мислех си, че искам да съм богат… Ама не по тоя начин, никогаж по тоя начин.

Внезапно дукесата се наведе и вдигна нещо от мочурливата трева край тресавището.

— Я вижте това — каза тя и без да се замисля, го избърса от полата си. Беше огърлица — изящен наниз от злато. Точно в средата му светеше рубин с тъмночервения цвят на зимен залез. Дукесата отърка рубина в дланта си, след което го вдигна към тях: — Но това е необикновена рядкост…

После го подаде на Джеймс.

— Тук има някакъв надпис. — Той приближи огърлицата към очите си, за да го разчете.

— Какво е написано? — попита Джеси.

— „Валантайн Суон, 1718, Едуард Тийч.“

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

За кой кон да викам? На мен всичките ми изглеждат еднакво.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

— Давай, Джиг! Ти можеш, момче, давай! — Джеси се протягаше напред, за да гледа как нейният любим шестгодишен състезателен кон напряга сили, за да излезе напред още в началото.

— Лоша постъпка от твоя страна, Джеси — изкрещя нейната свекърва достатъчно високо, за да бъде чута сред останалите викове. — Ти вече си Уиндам, не Уорфийлд. Онзи кон е на баща ти.

— О, Господи, каква луда надпревара! И то само на четвърт миля. Давай, Консол, Давай, момче!

Баща й се намръщи и я подръпна за ръката:

— Преди малко викаше за Джиг. Сега крещиш за коня на Уиндам. За кого си всъщност, Джеси?

— Давайте и двамата! Давайте! По-бързо, Джиг! Дръпни напред, Консол, точно така, ти можеш!

Джеймс яздеше Консол, но изоставаше. Другите жокеи тежат една торба мокри дрехи, би казал Джеймс и би изругал, след което обикновено допълваше, че може да победи само ако ги разстреля. Но въпреки това се стараеше, приведен плътно над гърба на Консол и обгърнал шията му с ръце.

Джеси не можа да се сдържи и изкрещя с цяло гърло:

— Джеймс, ти ще успееш! Смушкай силно Консол с шпорите! На него това му харесва!

Консол получи две остри смушквания и полетя напред като гюле от оръдие — за най-голяма изненада на поне двеста човека, които бяха заложили против него. Джеймс просто беше прекалено едър, за да спечели бързо надбягване като това. Неговите приятели винаги потриваха ръце, когато яздеше той, защото знаеха, че спокойно могат да заложат срещу него.

Този път той спечели, но благодарение на Джеси. Консол се втурна през финалната линия с цяла дължина пред Джиг от конюшните „Уорфийлд“. Облян в пот и ухилен като грешник пред пълна стая с пуритани, Джеймс скочи от коня, подаде юздите му на Ослоу и закрачи триумфално към своята съпруга, която стоеше там, пребледняла като платно, и го гледаше втренчено.

— Какво, по дяволите, е станало? Чух те, Джеси, и посмушках малко Консол. Виж, че се получи! — Той я целуна силно и така я притисна в прегръдките си, че тя остана без въздух, а после се обърна и не пропусна да потупа баща й: — Е, Оливър, мисля си, че след като Маратон победи и на останалите три надбягвания днес, ще трябва да се разходиш до нашата къща с голяма бутилка шампанско под дясната ти ръка и с много поклони и любезности към мен, победителя. Можеш да поздравиш и Джеси — съпругата на победителя.

Джеси го подръпна за ръкава.

Джеймс се обърна към Консол, който дишаше тежко, но изглеждаше доволен от себе си.

— Само го погледнете. Какъв храбрец!

— Джеси беше права — на него наистина му трябваше малко смушкване с шпорите. А после насмалко не ме остави зад себе си, така бързо полетя напред.

Ухилен до уши, той потриваше доволно ръце и продължаваше да се въодушевява от неочакваната си победа. От устата му неудържимо се лееха красноречиви описания за това колко прекрасен бил конят му и как Оливър просто трябвало да почерни Джеймс с полагащата му се бутилка шампанско. Джеси пак го подръпна за ръкава. Той се извърна към нея:

— Какво има, любов моя? Може би искаш да целунеш твоя всепобеждаващ герой?

Тя каза много бавно, като отчетливо произнасяше всяка дума:

— Джеймс, мисля, че нашето бебе е тръгнало.

Той се втренчи в нея с празен поглед:

— Но, Джеси, на бебето му остава поне още една седмица. Не си ли спомняш? Ти ми каза, че за теб ще бъде добре да дойдеш на състезанията днес, че имаш нужда да излезеш на чист въздух и да тренираш малко дробовете си, като викаш за нашите коне. Не, сигурно нещо си сбъркала. Нали ти не беше тази, която се дереше за конете на баща ти? Ти не би направила подобно нещо.

— Направи го обаче — осведоми го веднага майка му, — но аз побързах да й напомня как трябва да се държи.

Внезапно Джеси изпъшка тежко и обви ръце около големия си корем.

— О, Боже! — извика Оливър Уорфийлд. — Джеймс, тя не може да роди първото ми внуче тук, на състезанията. Дяволите да те вземат! Какво си направил с моето малко момиченце?



Джеймс знаеше съвсем точно всичко, което трябваше да се направи, но не му позволиха да свърши абсолютно нищо. Още щом постави Джеси на тяхното легло в „Маратон“, доктор Хулахан, който вече ги чакаше, го дръпна настрани:

— Ти не си лекар… ти си съпруг. Разкарай се оттука, Джеймс! Това не е място за тебе.

Но Джеси прошепна с изсъхнали и напукани устни от виковете, които вече не можеше да сдържа:

— Джеймс, не ме оставяй… Ти ми обеща, че няма да позволиш да ми се случи нищо лошо.

Джеймс погледна доктор Хулахан и седна на леглото до своята съпруга:

— Няма да продължи дълго, Джеси. Просто се хвани за ръката ми и я стискай, когато болките започнат. Всичко ще свърши бързо, кълна ти се.

— Откъде можеш да знаеш колко време ще продължи, Джеймс? — вбесен го попита доктор Хулахан. — Ти не си никакъв лекар. Може и да помагаш на кобилите, когато се жребят, но това е нещо много по-различно. На Джеси това й е първо дете. Поне още двадесет минути няма даже да е започнало. А може да трае часове, дори дни. Ами че аз съм имал първо раждане, което продължи цели четири дни.

Джеси изпъшка, като чу това.

— Не говори такива неща, да те вземат дяволите! — извика Джеймс и се обърна към него. — Ти ще ни изкараш акълите и на нея, и на мене. Най-добре ще е просто да си вършиш работата. Не го слушай, Джеси. Слушай ме мен. Аз съм твой съпруг и знам какво говоря. Данси го бива да прави шевове, но иначе не разбира чак толкова много. Той просто се перчи с онова раждане, което продължило четири дни. Ти обаче ще родиш съвсем лесно и всичко ще свърши бързо.

— Това хич не ми е приятно — изплака Джеси и затвори очи, когато усети как ръцете на доктор Хулахан я опипаха между краката и по корема.

Тогава започнаха контракциите и сега вече тя нямаше да се трогне даже ако цялото население на Балтимор се изсипеше в нейната спалня и започнеше да коментира позата й със свити и разкрачени крака. Болката беше ужасна, невъобразима. Беше сигурна, че направо я разпори надве. Четири дни? Не, това не можеше да бъде възможно. Никое човешко същество не би могло да изтърпи подобни болки четири дни.

— Няма да мога да издържа това, Джеймс — каза тя задъхано през стиснати зъби. — Мама не ми е казвала, че ще бъде толкова ужасно. Иска ми се ти да си на моето място, Джеймс, не аз. Защо, по дяволите, не може да си ти?