Внезапно сандъчето се изплъзна от пръта на Джипсъм, после се измъкна и от куката на Джеймс й отново се свлече в тинята. Джеймс изруга, после веднага се извърна:

— Не прави нищо, Комптън. Ей сега пак ще го измъкнем. Чакай, Джипсъм. Напипвам нещо. Да, веригата е усукана поне три пъти около още един от камъните. Добре че имаме по-голяма дължина на веригата, иначе никога няма да можем да изгребем тая тиня върху сандъчето.

— Знам, че не ти се подхлъзна, Джеймс, ами Джипсъм. Страх ли те е, момче? — Комптън Фийлдинг много внимателно се прицели и гръмна. Когато куршумът гръмна в калната земя под краката му, Джипсъм отскочи назад и падна в тресавището, размахвайки ръце. Само миг след това тинестата вода се затвори над главата му.

— Дяволите да те вземат, Комптън! — За част от секундата Джеймс реагира, сграбчи човека за ръката и моментално го измъкна от тресавището. — Той ми трябва, глупако проклети!

Джипсъм застана прав, с провиснали рамене, целият разтреперан и покрит с тиня.

— Там има поне стотина змии, господин Джеймс… — шепнешком каза той. Беше толкова уплашен, че почти не можеше да говори. — Едната ми се увърте около ръката. Божке!

— Това да ти е за урок друг път да бъдеш по-внимателен, Джипсъм. Хващай се на работа преди да съм ти се ядосал още повече. Следващия път може и да накарам Джеймс просто да те остави вътре.

— Ако убиеш някой от нас двамата — отбеляза хладно Джеймс, макар че му идеше да вкопчи пръсти във врата на Фийлдинг и да го удуши на място, — тогава кой ще ти извади проклетото съкровище?

— Просто ще завържа Джеси, за да не ми избяга, и ще се хвана като втори човек. Предпочитам обаче да не го правя, затова — повече никакви грешки. Хайде, започвайте. Искам си онова, което ми се полага.

Докато си вършеха работата. Джеймс чуваше как Комптън говори тихичко на Джеси, като й обясняваше, че щяло да бъде най-добре нейният безценен съпруг да не му губи съкровището, иначе щял да остане с обезглавена съпруга. Да, просто щял да гръмне главата й на парчета. Това вече вбеси Джеймс до полуда. Той погледна към Джипсъм. Макар че го познаваше от толкова години, никога не беше виждал такава неистова концентрация. Той вонеше ужасно, целият беше покрит с черна тиня, която се беше втвърдила като маска върху лицето му. Но се бореше храбро. Още преди Джеймс да го купи и да го освободи от робство, очевидно той се беше научил как да оцелява и в най-непоносими положения.

Сега вече не трябваше да изпускат безценното сандъче. Джеймс беше освободил от камъка три халки от веригата. Най-сетне.

Джеймс попита съвсем тихо:

— Има ли дръжки сандъчето, Джипсъм? Напипваш ли нещо подобно?

— Не смея да търся дръжка, господин Джеймс, иначе ще взема да изпусна сандъчето откъм мойта страна и той пак ще ме прати в тоя трап.

— Точно така го нарича и Черната брада — обади се Фийлдинг, — „Дълбоко в един трап“. Е, Джеймс, колко още има, докато сандъчето се покаже на повърхността? — Докато говореше, той избута Джеси напред и я докара до самия край на тресавището.

Земята там беше мочурлива, смрадта от гниещата растителност и от блатните газове беше направо непоносима. Тя обаче беше толкова уплашена, че не смееше дори да повърне.

— Успяхме да освободим три халки от веригата, усукана около камъка. Тази дължина би трябвало да е достатъчна, за да измъкнем сандъчето на повърхността, но не мога да бъда сигурен. Имай малко търпение. И за Бога, внимавай Джеси да не падне вътре.

— О, няма да я загубя така лесно, Джеймс, не се притеснявай. Изненадан съм, че не поиска да узнаеш малко повечко около тази история. Възхищавам се на твоята сдържаност и на умението ти хладнокръвно да разсъждаваш. Знаеш кое е най-важното в даден момент. По-късно, Джеймс, ако всичко върви, както аз искам, ще разбереш всяко нещо, което пожелаеш.

Сандъчето се подаде на повърхността. Чу се силен всмукващ шум, когато двамата с Джипсъм успяха да го извлекат върху земята на края на тресавището. Джеймс се втренчи продължително в него, давайки си сметка, че всъщност никога не беше вярвал в съществуването на това нещо.

— Слава Богу — произнесе той накрая. — Извадихме го.

— Отлично! — заяви Фийлдинг, обзет от такова вълнение в момента, че едва дишаше. Също като Джеймс, и той седя няколко мига втренчен в това старо метално сандъче, покрито с воняща тиня. Ключалката беше все още непокътната. — Моето съкровище. Най-сетне онова, за което положих толкова усилия…

— Вие не сте положил изобщо никакви усилия за него — обади се Джеси. — Вие не го заслужавате.

На Джеймс му се прииска да й натъпче устата с нещо, за да я накара да млъкне.

— Няма значение — прекъсна я той бързо. — Твое е, Комптън. Сега обаче ще трябва да го отворим.

Джеймс успя да хване калната, ръждясала дръжка отстрани на сандъчето и с усилия го повлече по хлъзгавата, тинеста трева. Беше си направо голям сандък.

— О, не! — изкрещя Фийлдинг и размаха бясно пищова си. — Проклятие, погледнете само! По него има дупки. Та това е метал. Как изобщо са се появили тези дупки отстрани?

Той грубо дръпна Джеси на колене до себе си, докато опипваше заключалката в предната част на сандъка. Но не успя да я отвори. Тогава се отдръпна назад и гръмна в нея. Тя се раздроби на множество дребни късчета, които се разхвърчаха в тресавището и безшумно потънаха в тинята.

Той се разкикоти ликуващо и бутна назад металния капак.

— Господи, всичко е покрито с тиня, но ето вижте — скъпоценности и толкова много монети! Слава Богу, че не са изпаднали от тези проклети дупки. Скъпоценностите не ръждясват и не гният. — Той остави пистолета си и зарови до лакти ръце в сандъка.

И тогава изпищя пронизително.

От вътрешността на сандъка изскочи една змия, най-отвратителната змия, която изобщо можеше да съществува… Тялото й беше почти с дебелината на човешки врат, а устата й имаше студен, някак си подпухнал бял цвят — бяло, което приличаше на гранясало, покрито с личинки месо. Змията разтвори уста. Наниз от перли провисна от нея и се проточи от двете й страни подобно на юзда в устата на кон, чиито краища се влачеха. Змията впи поглед в очите на Комптън Фийлдинг. За по-малко от миг отблъсна ръката му с тялото си и впи зъби дълбоко в ризата му. От сандъка светкавично изпълзя и втора змия. Когато тя разтвори уста, от нея провисна огърлица от изумруди — змийската отрова така беше излъскала скъпоценните камъни, че те просто светеха с дълбок и наситен зелен цвят. Влечугото се уви около ръката на Комптън — движенията му изглеждаха така бавни и леки, и толкова плавни… Змията изплю изумрудите и впи зъби дълбоко в задната част на ръката му.

— Комптън, извади си ръцете от този сандък! По дяволите, размърдай се!

Фийлдинг не се помръдваше. Той само пищеше, просто не спираше да пищи. Нова змия, която изпълзя през една от страничните дупки на сандъка, се изви нагоре по гръдния кош на Комптън, леко се промуши под ръката му и злостно го ухапа веднъж, два, три пъти под мишницата, преди да се смъкне надолу и да се скрие обратно в сандъка.

Нещастникът продължаваше да пищи, но пак не се помръдна. Не можеше ли да се движи? Джеймс не знаеше. Той му изкрещя още веднъж да се помръдне, но безрезултатно. После дръпна Джеси по-надалече от този прокълнат сандък, защото една от змиите се насочи към тях с още по-широко разтворена паст. Джеймс смътно осъзнаваше, че са минали само секунди, но те му се сториха цяла вечност.

— По дяволите, Комптън! Махни се от този сандък!

Фийлдинг извърна съвсем леко глава, колкото да може да вижда Джеймс. После каза с тих, уморен и примирен глас:

— Не мога. Само ги погледни, Джеймс. Та те са прояли сандъка само защото са искали да се доберат до съкровището. Виж я тази с перлите, които са се омотали през устата й. Тя дори не ги изплю, преди да ме ухапе. О, Господи, само ги погледни, толкова са много…

Още две змии изникнаха от дълбините на сандъка. Тези нямаха никакви скъпоценности в устите си. Бавно пълзейки, те пролазиха по коленичилия нещастник и все така бавно и спокойно го ухапаха по ръцете и по врата. След това отново се пъхнаха в сандъка, измъкнаха се навън през страничните му дупки и виейки се върху хлъзгавата трева, накрая се шмугнаха обратно в тресавището.

Джеймс трескаво се оглеждаше за пищова на Фийлдинг, когато изведнъж си спомни, че беше напъхал своя в ботуша си. Измъкна го и стреля. Една от змиите, все още омотана около ръката на Фийлдинг, се свлече и потъна обратно в сандъка. Джеймс гръмна пак, макар да знаеше, че от това няма полза, но просто се чувстваше вбесен и безпомощен. Защо Фийлдинг изобщо не помръдваше?

Змиите направо го изяждаха жив. От няколко минути той вече даже не шепнеше, нито пък дори потрепна, когато още една змия излезе и го ухапа. Просто стоеше там, на колене, пред онова прокълнато ковчеже, заровил ръце до лакти във вътрешността му, и се беше оставил змиите да го довършат.

— Джипсъм, бързо отведи Джеси оттук. Може да има още змии. Заведи я на по-безопасно място.

— Аз ще го направя — чу се гласът на Баджър и в следващия момент самият той вдигна Джеси на ръце.

— Да, Джеймс, ние всички сме тук — обади се Маркъс. — Не се ли усъмни в нещо, когато не видя никого от нас, докато ти и Джипсъм напускахте къщата с онези два пръта? Този тип тук май е почти мъртъв. Кой, по дяволите, е той?

— Не бяхме виждали истински злодей от толкова години — каза дукесата, но не направи нито крачка напред. — Не мога да понасям змии. Господи, толкова са отвратителни! Внимавайте, пазете се всички.

— Какво ще правим с този човек? — попита Спиърс.

— Аз също не мога да понасям змиите, дукесо.

— Радвам се, че Маги не дойде с нас — каза Сампсън. — Нямаше да й стане много приятно при вида на тези отвратителни гадини.

— Отдръпни се назад, Джеймс — посъветва го Маркъс. — Остави ме да видя дали не мога да се справя с останалите змии.

Той стреля няколко пъти в сандъка и кимна на Спиърс, който гръмна след него два пъти.