Тя го погледна облещено.

— Откъде знаете за този човек? О, Боже, ние всички смятахме, че трябва да се пазя точно от него. Сега си го спомням съвсем ясно, също и онази вечер, когато се опита да ме отвлече от къщата на татко. Тогава моето куче ме спаси, а татко ми каза, че той щял да остане в затвора поне до деветдесетгодишната възраст.

— Оливър е сгрешил. Червеноокия дойде да тършува в магазина ми един прекрасен ден миналия декември. Каза ми, че търсел дневници, дневниците на Черната брада. Попита ме дали имам някакви. Разбира се, че нямах. Никога не бях чувал, че оня злодей изобщо е могъл да пише, камо ли пък да пише дневници. Но ми стана интересно да разбера защо онова покъртително същество се опитваше да научи нещо за Черната брада. Взех, че го напих. И накрая той ми разказа как той и Том Тийч — ти го наричаш „господин Том“ — били съдружници, и как той трябвало да се срещне с Том тук, в Окракоук, за да могат двамата на съберат на едно всичките дневници и да намерят съкровището. Той имал последния дневник на Черната брада, но не му вършел работа без останалите. Червенокосия беше убеден, че Черната брада бил потаен и затова сигурно е разпръснал указания за съкровището из всичките си дневници. Така че той нямал намерение да убива Том, докато не пипне съкровището. Почти се беше просълзил. Каза, че в крайна сметка разбрал, че ти си убила Том — бил те видял как се измъкваш от колибата му на брега. Явно обаче не те е видял да заравяш дневниците. А ти наистина си ги заровила, нали, Джеси?

— Да. Намерихме ги преди два дни.

— Знам. Наблюдавах всичко и изчаквах удобния момент. Имахте голям късмет, че дневниците са били наблъскани в онова дърво. Но да се върнем на Червеноокия. Той те е проследил до дома ти и още същата вечер се е опитал да те отвлече. Ти си му избягала, а по-късно си забравила всичко по време на онази болест, която си прекарала след това. Децата притежават удивителни механизми за самосъхранение. За теб всичко това е било толкова ужасяващо, че за да оцелееш, ти просто си го забравила. Що се отнася до Червеноокия, клетият човек действително попаднал в затвора. Но избягал и дошъл в Балтимор, за да те пипне. Аз реших да го направя мой съдружник. Скрих го в дома си на Пауел Стрийт, а майка ми я изпратих да погостува на сестра си във Филаделфия. Всичко вървеше добре, докато Алън Белмонд не реши, че иска да те убие. Аз, разбира се, бях наясно с това, че ти нямаш никакви спомени нито за Стария Том, нито за Черната брада и дневниците. Просто обясних на Червеноокия, че ще трябва да изчакаме и че няма да има никаква полза, ако те отвлече, защото ти не помниш нищо. Казах му също, че ще се опитам да стимулирам по някакъв начин паметта ти. Ето защо непрекъснато ти давах да четеш дневници, Джеси, при това всичките — от онзи период. Сигурно сега си спомняш как се опитвах да те разпитвам по-подробно, дори и за детството ти тук, в Окракоук.

Сега вече й стана съвсем ясно защо през последните няколко месеца, малко преди тя да избяга в Англия, Фийлдинг непрекъснато й даваше най-различни дневници, повечето от тях поне отпреди двеста години, защо самият той четеше откъси от тях. Той е искал тя да си спомни.

— Да, вие непрекъснато ме карахте да прелиствам дневниците в магазина ви. Не ми е и хрумвало да се усъмня във вас. Пък и как бих могла? Известно време имах ужасни кошмари за онази далечна нощ, но те бяха твърде неясни, а на сутринта всичко се изтриваше от паметта ми. Спомних си нещата едва след като заминах за Англия. Там веднъж си ударих лошо главата и на сутринта успях да си припомня всичко.

— Знам. Онази красавица, Маги Сампсън, ми разказа всичко за това. Нея я бяхте натоварили със задачата да ме накара да си припомня някакви подробности за онзи човек с каруцата, който насмалко не те смачка. Очарователно създание е тази Маги. Да ти призная, беше ми трудно да се държа непринудено в присъствието на двама ви с Джеймс. Бях толкова възбуден и напрегнат, защото знаех, че нещата сега започват. Междувременно вече бях убил Червеноокия — видях, че просто не мога да се оправям с него. Този недодялан глупак упорстваше, че не трябвало да ме слуша, че трябвало да те отвлече и да те накара да си спомниш всичко, като те пребие от бой. Така аз те спасих и този път, Джеси. Не виждах защо да не очистя този нещастник, след като вече бях прочел последния дневник на Черната брада. Там пишеше, че отговорите са в дневника на неговата прабаба. И още нещо, ако си спомням точно. „Дълбоко в един трап лежи скрито съкровището ми, на сигурно място, за вечни времена.“ Не можеш да си представиш колко дълго съм размишлявал върху това, но не намерих отговор. Трябваше ми дневникът на неговата прабаба, а не другите два дневника на Черната брада. Стария Том трябва да е бил голям глупак. Но ето че вие се досетихте за мястото и без жалкото указание на Черната брада, нали така?

Тя кимна. Нямаше смисъл да лъже, вече не. Това не би й помогнало с нищо.

— Това указание наистина не ни беше нужно. Името на неговата прабаба е Валантайн. Вярно е. Всичко се изяснява от нейния дневник. Ще ме убиете ли, господин Фийлдинг?

— Не искам да те убивам. Затова не ме принуждавай.

— Тогава вървете при Джеймс, разкажете му всичко, което разказахте на мен, и той ще ви даде някаква част от съкровището. Кажете му как два пъти сте спасил живота ми. Той ще ви бъде благодарен. Сигурна съм, че ще подели част от съкровището с вас.

— Искаш ли да разбереш още нещо, Джеси? Всички говорят, че макар вече да си истинска красавица, Джеймс не те обича. Бил длъжен да се ожени за теб, защото те прелъстил.

Тя преглътна.

— Може и така да е, но Джеймс е почтен човек. Той ще ви даде част от съкровището, за да ме върне при себе си.

— Ще видим. Искам още малко да обмисля нещата. Има ли още нещо, което желаеш да знаеш, Джеси?

— Откъде сте разбрал, че Нелда е ученичка на онази Сафо, която е живяла в древна Гърция? Откъде сте разбрал, че тя и Алис Белмонд се обичат по такъв начин?

— Видях ги — отвърна той съвсем просто. — Бях отишъл да изразя съболезнованията си на горката Алис. Не изпитвах нищо друго освен съжаление към това момиче, което се беше омъжило за онзи мръсен негодник Алън. При нея вече имаше хора. Реших да изчакам, чаках дълго. Накрая остана само една карета. Не можех да разбера защо последният посетител още не си тръгва. После си помислих, че Алис може да е била доста потайна и да си е имала любовник. Прокраднах се до прозореца и надникнах вътре. Видях Алис и сестра ти да се прегръщат. Не, те не се утешаваха взаимно, като приятелки, бяха завладени от страст. Това ме шокира, но трябва да си призная, че силно ме възбуди. Не е ли странно? Оттогава насам много пъти си представям две жени заедно…

И тогава, дълбоко в себе си, Джеси разбра, че той нямаше да я остави да живее. Хладнокръвно беше убил двама души. Нямаше и да й разкаже всичко това, ако имаше намерение да я оставя жива. Ами Джеймс? О, Господи, трябваше да предпази Джеймс, защото Фийлдинг със сигурност можеше да убие и него, без дори да му мигне окото, а нищо чудно да се отърве и от останалите. Тя трябваше да пази и нероденото си дете. Джеси неволно притисна корема си с ръце.

— Имаш нужда да се облекчиш ли? Знам, че бременността кара жените да използват тоалетната по-често. Аз обаче трябва да дойда с теб, Джеси. Не бих рискувал да те оставям без наблюдение. Няма да гледам, обещавам.

Тя наистина имаше нужда да се облекчи. И все пак й трябваха усилия, за да го направи, като знаеше, че похитителят й е само на около метър зад нея. Когато свърши, той отново я заведе в своето скривалище.

Мълчанието помежду им се проточи безкрайно дълго. Тя беше по-уплашена откогато и да било друг път в живота си. Страхът, който овладяваше всяка частица от тялото и ума й, беше бавен и мълчалив страх, което го правеше още по-ужасен, защото направо я вцепеняваше, караше я да се скрие от истината за положението на нещата. Времето сякаш бе спряло, всяка минута сякаш бе станала час. Но накрая все пак той щеше да я убие. Щеше да убие и нейното бебе. Какво да прави? Тя каза:

— Не знам какво се е случило с изчезналите колонизатори от остров Роаноук. И ако ви интересува…

В бледосивите му очи просветна любопитство, но само миг след това той се овладя и се разсмя:

— Та това е загадка от двеста години насам. Никой не знае отговора, макар че много хора са се опитвали да го намерят. — Той пак се изсмя. — Просто е невъзможно да знаеш каквото и да било за това, Джеси.

— О, не, знам. Разбирате ли, прабабата на Черната брада — Валантайн — е била един от колонизаторите на остров Роаноук. Записала е всичко в дневника си, а аз съм чела този дневник.

— Член от колонията Роаноук е кръвен прародител на Черната брада? Боже мой, това е направо изумително! И се е наричала Валантайн? Странно име за момиче, родено в Англия.

— Аз знам какво се е случило и с нея, и с останалите колонизатори. Вие също искате да го узнаете — виждам го в очите ви.

— О, Джеси, ти си толкова умна. Разбира се, че съм любопитен. Но чуй какво ще ти кажа: забогатея ли веднъж, тогава хич и няма да ме е грижа за тези глупости, да, точно така, това са просто глупости. Това е начин за бедните, но умни хора, да се реализират пред света, да се докажат и пред себе си и всъщност да се убедят, че все пак имат някаква стойност. Скоро обаче аз няма повече да бъда от тези хора. Ще стана богат. — Той въздъхна дълбоко, облегна се върху чепатия ствол на едно дърво и сложи ръце на кръста си.

Въпреки тирадата му Джеси продължи:

— Колонизаторите гладували, сред тях се ширела някаква страшна епидемия. Нямало начин да оцелеят…

Тя видя нарастващия интерес в очите му, но не промълви и дума повече. След малко той посочи с пръст до нея и каза:

— В онзи пакет точно до тебе има малко храна. Гладен съм. Сигурно и ти си гладна. Скоро Джеймс ще се почуди къде си и ще отиде до селото, за да разпитва за тебе. Тогава ще разбере, че си изчезнала. Хайде да хапнем, Джеси.