— Прав си, Антъни — каза Джеймс, но не личеше да е много убеден в думите си.

— Този пират е бил наистина хитър негодник. — Баджър поклати прошарената си глава. — Струва ми се, че за да възвърна мисловните си способности, ще трябва да опека за обяд онази красива риба — да, много красива риба, с шест черни вертикални ивици от едната си страна, броих ги. Джипсъм я е хванал рано тази сутрин близо до доковете. Ще опека рибата, а ще си хапнем малко и от онези вкусни зелени грахчета, които Бес донесе от госпожа Фулчър. Тази симпатична женица накарала Бес да опита от ябълковото й вино. Ако бяхте видели Бес с каква занесена усмивка се върна…

Баджър се отправи към порутената кухня на Уорфийлд, която беше толкова стара и разнебитена, че Джеси се чудеше как изобщо той можеше да приготвя такива вълшебни ястия в нея.



След като се нахраниха същата вечер, всички отново се пренесоха в гостната, заедно с Бес и Джипсъм. „Защо не? — беше заявил Маркъс. — Те са част от всичко това, както и ние.“

Джеймс каза:

— Тази вечер ще четем двата дневника, написани от внука на Черната брада, Самюъл Тийч. Маги, ти и Антъни ще започнете първи. Дневника на Валантайн ще оставим настрана и ще се запознаем с него по-късно.

Антъни, Сампсън и Маги бяха един отбор. Внезапно в пълната тишина на вечерта се разнесе крясъкът на Антъни. Маги го перна с ръка и се засмя.

— Хайде, Антъни, прочети им на какво попаднахме.

— Чуй само това, татко. — Момчето леко повдигна книгата от ръцете на Маги. — Дядото на Стария Том, Самюъл Тийч, пише така: „Мисля, че моята баба, мис Валантайн, е една смахната стара сладурана. Днес не спря да ми разказва за някаква си златна огърлица, която й бил подарил нейният скъп съпруг Едуард.“ Едуард Тийч е пиратът Черната брада — допълни Антъни и продължи с отчетливия тон на ученик: — По-нататък Самюъл обяснява, че ще опише всичко точно така, както тя му го била разказала, защото никой не знаел какво можело да излезе от всичко това:

…Той излезе навън в нощта — една бурна нощ, когато вълните се блъскаха в черните скали край залива, а дъждът плющеше в усуканите клони на дърветата, — и ме остави заедно с трима от неговите хора в онзи негов малък каменен замък, който беше толкова студен и влажен дори при най-горещо време, че на мен от време на време ми идваше да му кажа нещо. Никога не се осмелих да го направя, разбира се. А, тази нощ значи… Да, казах му да изпрати някой от своите хора навън, ако му трябва нещо, но той само ми нареди да му стопля малко ром, но да не е прекалено горещ, ами точно какъвто той го обичаше. Когато се върна, изглеждаше направо страшен. Черната му брада беше цялата сплъстена и мокра, от дрехите му се вдигна пара, когато се приближи до огъня, високите му черни кожени ботуши жвакаха по пода от вода и бяха покрити с гадна черна кал. Аз му подадох рома. Той го изгълта наведнъж и ми се ухили, а после извади изпод ризата си един дълъг златен наниз. Разсмя се с онзи негов ужасяващ смях и го омота веднъж, после втори, трети път около шията ми. Този наниз тежеше почти колкото мен самата. Това вече не е лошо, помислих си аз, и му дадох още ром, защото не съм глупачка. Той го обърна на една глътка, оригна се, изръмжа, че след малко ще започнат да му излизат пламъци от устата и извади още една огърлица изпод ризата си. Тази беше цялата от разноцветни камъни — имаше кристално бели като лед, червени камъни, тъмни и загадъчни, също и сини, на чиито цвят дори небето би завидяло. Имаше дори няколко зелени, но те не бяха така лъскави като другите. Той ме потупа по лицето с големите си мръсни, мазолести ръце и ми каза, че и двете огърлици случайно ги бил намерил в едно малко ковчеже, което се носело по водата до някакъв потъващ кораб.

…Аз само кимах сериозно с глава, макар че нито за миг не му бях повярвала. Той беше зъл и коварен като онзи пиратски флаг, който издигаха на кораба си „Отмъщение“. Аз не съм глупаво момиче. Винаги съм знаела, че той държи някъде скрито съкровище, а сега вече имах и доказателството. То беше тук, на Окракоук. Беше се върнал само четиридесет и пет минути, след като излезе. За мой късмет случайно бях засякла времето. Бях обърнала внимание и на това, че ботушите му бяха покрити с кал. Искам това съкровище! Аз съм си го заслужила. Моят баща ме продаде на този негодник. Заслужавам съкровището.

…Същата вечер аз навърших тринадесет. Но пък после, след не повече от месец, скъпия ми съпруг го застреляли и го намушкали на десетки места, а пък английският лейтенант му отрязал главата, завързал я за мачтата и отплавал с нея. Той ме остави бременна с баща ти. А и баща ти си беше негодник, още от ей такова дребосъче. Заклех се, че на него никога няма да му кажа за огърлиците. Когато порасна, той ме заряза и се върна чак след години, за да ми донесе теб, Самюъл. Аз разпродавах онези огърлици парченце по парченце и си живеех добре, а баща ти започна непрекъснато да ме разпитва как съм успяла да се сдобия с такава хубава къща и дори да имам прислуга. Накрая му казах, че съм станала лека жена. Той пък, негодникът, веднага ми повярва. Самюъл, съкровището наистина съществува. Ти не си глупав. Искам да стана богата, преди да умра. Намери това съкровище, Самюъл.

Маги удивено продължи нататък:

— Самюъл пише, че била смахната, макар че сам е видял няколко невероятни скъпоценни камъка. Той вярва в историята за огърлиците, но не мисли, че са от скритото съкровище на Черната брада. Твърди, че баба му била стара и че главата й вече съвсем била изветряла. Но иска да намери останалите камъни. Когато тя умре, непременно щял да ги намери. Не можел обаче да я зареже приживе, защото й бил задължен заради това, че го приела и се грижила за него добре. Разполагали са с двама слуги, а той пък е имал и домашен учител.

— Благодарение единствено на онези огърлици — отбеляза тихичко дукесата.

— Ама че очарователен негодник — вметна Джеймс.

— Самюъл е бащата на Стария Том — обади се Джеси. — Стария Том също беше „очарователен“ негодник, Джеймс. — Тя потрепери. Точно в този момент в съзнанието й се върна, остър и ясен, споменът за онзи ден. Джеймс я придърпа към себе си и я целуна по ухото.

Антъни вдигна глава от дневника, а тъмносините му очи радостно просветваха. Изглеждаше така, сякаш му се искаше да скочи до тавана.

— Сега вече знаем, че съкровището съществува. Знаем го със сигурност.

— Съпругата на Черната брада… — произнесе бавно Джеси. — Дванадесетгодишната Валантайн. Дал й е две огърлици от своето съкровище. А то е скрито на четиридесет и пет минути път от неговия замък, може би дори на още по-малко, ако му е трябвало време да го разкопае.

— Къде ли се намира тоя проклет замък? — запита сякаш сам себе си Сампсън, докато помагаше на Баджър да налее чай на всеки. Към чая имаше, естествено, лимонови кейкчета.

— Толкова време е минало оттогава — каза Джеси. — Когато бях малко момиче, често се ровех с другите деца из развалините, които още тогава бяха само купчини от камъни. Много хора казват, че по тези места изобщо не е имало никакъв замък. Кой знае? Даже и да е имало, хората от Окракоук отдавна вече са разграбили всичко през изминалите десетилетия. Но поне горе-долу знам мястото, където слуховете твърдят, че се намирал някакъв замък. Какво значение има обаче? Четиридесет и пет минути? В коя посока?

След като погълна едно парченце вкусно лимоново кейкче, Джеймс затвори очи и се прокашля:

— Същата онази вечер е валяло. Ботушите му са били кални. Ще опитаме във всяка възможна посока от мястото, където някога се е намирал замъкът.

Маркъс беше доста по-скептичен:

— Четиридесетте и пет минути в повечето случаи ще те доведат до плуване във водата. Има вероятност обаче, просто има вероятност да попаднем на нещо.

— Аз пък мисля, че първо трябва да продължим да четем — съвсем трезво погледна на проблема Маги, като съзерцаваше последното парченце кейк и поклащаше глава. — Ако не намерим нищо повече, тогава ще опитаме с този преход от замъка.

— Местните селяни със сигурност ще ни помислят за смахнати — каза Джеймс и се ухили на съпругата си. — Можеш ли само да си представиш как всички ние се разгръщаме в кръг около онези купища с камъни?



В старата къща настана тишина. Вече не се чуваше досадното скърцане на дъски, защото всички бяха по леглата си и спяха. Дано да беше така, надяваше се Джеймс, защото никак дори не се съмняваше, че и най-слабият звук, който той или Джеси издадат, щеше да се разнесе и до най-затънтените ъгли на всяка стая. Тя лежеше до него по гръб, а тънката й ленена нощница покриваше всеки сантиметър от тялото й чак до пръстите на краката. Панделките с цвят на праскова бяха вързани точно под брадичката й. Той нямаше търпение да развърже тези панделки.

Тя тихичко каза:

— Маркъс е прав. В повечето посоки разстоянието от четиридесет и пет минути пеш ще води до океана, или в Памлико Саунд.

Той се надигна на лакти над нея:

— Тази вечер има пълнолуние.

— Какво? Ах, да, виждам дяволските огънчета в очите ти.

— Това не са дяволски огънчета. Това е страст.

Тя нежно го погали но бузата.

— Не знам защо не съм ти казвала, че те обичам, но сега ще го направя. Обичам те, Джеймс. Обичала съм те винаги, още когато бях на четиринадесет.

Той усети силно смущение, невероятно паническо смущение. Любов? Разбира се, че я харесваше, обожаваше тялото й. Тя толкова често и го разсмиваше. Страшно държеше на нея. Но пък точно любов?

Усмивката й остана непроменена, но той забеляза тъгата в очите й под меката лунна светлина, която се лееше през прозореца.

— Няма значение — каза тя, но той знаеше, че не е вярно. — Аз имам толкова любов, че ще стигне дори за двамата. Ти нали ще обичаш детето ни, Джеймс? Независимо от това, че то ще бъде мое дете?

— Не ставай глупава, Джеси. Аз държа на теб. Страшно много. Ти си моя съпруга. Просто…

— Знам. Ти никога няма да забравиш, че и двамата обичаме конете, нали? Все още не знам дали обичам деца или не, но със сигурност ще обожавам нашето дете.