— Никога не съм си представяла подобно място — каза Маги и нахлупи бонето си по-ниско над челото. — Една жена може много бързо да си съсипе кожата тук, при това ярко слънце и тези солени пръски.

Джеймс спря конете пред една потъмняла, обкована с дъски къща, която изглеждаше точно така, както повечето от къщите в Окракоук. На портата висеше табела, която почти не можеше да се разчете.

— Изглежда съвсем изоставена — с тъга отбеляза Джеси, докато обхождаше с поглед захабените и посивели дъски, няколкото счупени прозореца, бурените, които стигаха почти до кръста й. Един залинял дъб растеше в предния двор. — Господин и госпожа Потър трябваше да се грижат за къщата. Но защо тревата изобщо е неподдържана? И защо има паднали дъски наоколо? — чудеше се Джеси. — След като се възстанових от онази треска, татко не искаше никога повече да се връщаме тук, но семейство Потър поеха ангажимент да се грижат за нещата. През всичките тези години татко им изпращаше пари за поддръжка и ремонти.

— Изглежда — каза Маркъс, като засенчи с ръка очите си от яркото следобедно слънце, — че семейство Потър са се изнесли някъде другаде с парите на баща ти в джобовете си.

— Но защо никой не ми е казал нищо? — недоумяваше Джеси, разстроена и възмутена.

— Стига сме се туткали — обади се бодро Спиърс и внимателно мина през нападалите дъски. — Ще си мислим, че времето е освежаващо, а пък къщата е просто едно интересно предизвикателство. Подготвени сме за всичко.

Чарлз плачеше, но Антъни тичаше натам-насам и се опитваше да разгледа всичко наведнъж. Накрая Спиърс му извика да застане мирно и въпреки възмущението на баща си, Антъни моментално се подчини.

Вътрешността на къщата наистина разплака Джеси.

— Толкова подреден и удобен дом за живеене беше преди. А сега, само го погледнете. Всичко се разпада, мирише на плесен и на всякакви други гадости, които дори не искам да определям. Нашите със сигурност са знаели, че семейство Потър са се махнали. Не може да не са знаели. Защо не са ми казали?

— Няма значение — каза Спиърс и я потупа по ръката. — Бес е готова за работа, както и всички ние. Не се притеснявай. Утре ще проучим нещата. Сигурно ще намерим някакво логично обяснение. Хайде, Джеси, сега ти трябва да си починеш.

Но Джеси не можеше просто така да си почива и да бездейства. Всички заедно запретнаха ръкави и започнаха да жулят и да чистят, при което така ужасно се изтощиха, че същата вечер храната, поднесена от Баджър — прясно опечена риба, салата от дребни лукчета, сладко вино, варени картофи с магданоз и масло, пресен грах от градината на госпожа Гаскил и коледни пирожки — веднага им повдигна настроението. Нахраниха се в трапезарията, където Потър бяха оставили дългата маса, сигурно защото, както отбеляза Сампсън, беше прекалено тежка за носене. Столовете не достигаха, но това нямаше значение. Не бяха достатъчни и леглата, естествено, но Маги и Бес се бяха сетили да вземат огромен куфар, натъпкан с одеяла и чаршафи. Тъй като спалните бяха само четири, и то много малки, всички доста се постесниха, но всеки се оправяше някак си. Безупречните кулинарни произведения на Баджър потискаха всякаква раздразнителност.

Същата нощ, след като се любиха с Джеймс, Джеси отново сънува онзи ден, когато Стария Том се беше опитал да я изнасили. Този път споменът беше някак смътен и неясен, ужасът беше затихнал, сякаш ставаше дума за нещо много далечно. И все пак Джеймс притисна жена си към себе си и не престана да я гали по гърба, докато дишането й не се успокои.

— Утре — каза тя сънливо, — утре сутринта ще отидем до онзи бряг и ще изровим всичките дневници на Том. Тогава ще разберем.

— И твоите проклети кошмари най-после ще престанат — отвърна Джеймс.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Последната от четиринадесетте съпруги на Черната брада била едно изключително очарователно дванадесетгодишно създание.

Утрото беше слънчево и топло. Всички се облякоха и се нахраниха набързо, нетърпеливи да стигнат до крайбрежието и да изровят онези дневници.

Джеси се беше екипирала с панталони, стари ботуши, износена риза и най-овехтялата шапка, която Джеймс беше виждал — а през последните шест години той беше видял не една и две от нейните стари шапки.

Те отидоха с каруцата до крайбрежието, което се намираше на около половин миля от къщата. През цялото време Антъни радостно крещеше, докато накрая баща му сложи ръка върху главата му й започна да го гали.

— По-тихо, малък дивако. Майка ти ще ни се разсърди и на двамата, ако не престанеш да викаш. И още преди да си ме попитал, ще ти кажа, че когато стигнем до брега, можеш да пошляпаш във водата. Но първо гледай добре да си навиеш панталоните и да сложиш обувките си по-надалеч от вълните. И никакво влизане навътре, ще се натопиш само до коленете. Ясно?

— Да, мастър Антъни — продължи Спиърс със своя спокоен и плътен глас, — добре е да въздържиш буйствата си, докато не дойде подходящ момент, в който да им се отдадеш на воля. А ако се натопиш над коленете, ще бъда изключително сърдит и дори ще подшушна на баща ти да те…

— Кълна се, че няма да се натопя повече от това, Спиърс, кълна ти се.

— Той е убедителен като вас, милорд — обърна се Спиърс към графа.

— Антъни няма да се приближава до водата, докато първо не открием дневниците на Джеси — заключи дукесата и сама погали сина си няколко пъти по главата.

— Ето тук! — изкрещя внезапно Джеси. — Точно тук! Спри каруцата, Сампсън.

Разнебитената колиба на Стария Том вече не беше там. Все още се виждаше някакво подобие на врата, но малката дървена постройка се беше разпаднала на съставните си части. Високи бурени стърчаха от всеки процеп на прогнилата дървесина.

— Тук ли е живял Стария Том? — попита Спиърс безизразно.

— Ти да не очакваше нещо като „Чейс парк“? — попита Джеси и го смушка с пръст в ръката, при което прислужникът бавно се обърна и погледна Джеймс така, сякаш никога преди не го беше виждал. Това беше жест, който подхождаше между приятели, не между господар и слуга. Джеймс само се усмихна и кимна с глава.

— Изненадана съм дори, че е останало толкова много от нея — каза Джеси, докато разритваше с крак дъските пред себе си. — Но това няма значение.

— Да, наистина няма значение — отвърна Джеймс. — Аз съм доволен, че изобщо нещо има тук. Извинете ни за момент. Искам с Джеси да погледнем какво е останало от тази барака.

Хванати за ръце, двамата отидоха до съборетината. Само част от една стена все още паянтово се крепеше, заобиколена от пясък и прогнила дървесина. Тук вече нямаше болка, нямаше страх, целият ужас отдавна беше изчезнал. Беше така спокойно, както красивото синьо небе над главите им.

— Наистина не е останало абсолютно нищо — каза Джеси, като оглеждаше наоколо. — О, ето един рак, който се опитва да избяга от нас.

— Искаш ли още сега да потърсиш онези дневници, Джеси?

— Да. Тук иначе няма нищо интересно за нас, Джеймс, абсолютно нищо.

— Браво, така те искам.

Всички мълчаливо стояха на брега, с погледи, реещи се някъде над водата. Дълги ивици морска трева, която задържаше пясъка, се стелеха ту по-широки и по-гъсти, ту по-рехави и изтънели. Десетки пясъчни дюни се диплеха вълнообразно, докъдето стигаше погледът. Вълните се плискаха ритмично и спокойно. Слънцето блестеше, а от лъчите му водата искреше като посипана с малки звездички. Морски чайки закръжаха над групичката хора, с надеждата да им подхвърлят някой и друг остатък от храна, но щом усетиха, че няма да получат нищо, нададоха силен крясък и се стрелнаха към водата да си търсят дребни рибки. Във въздуха се усещаше остър полъх, но в никакъв случай не беше студено.

— Никак не бих искала да се потопя в тази вода, независимо от яркото слънце — каза Маги и зиморничаво обви тялото си с ръце.

— Къде, Джеси? — внезапно попита Джеймс. Прииска му се да си свали ботушите и да усети топлия пясък под стъпалата си.

— Нека да помисля първо — отвърна тя и се отдалечи по посока на водата, на около десетина метра от колибата на Стария Том. — Спомням си, че много старателно увих дневниците в мушамата и зарових вързопа под един малък дъб. Вече са минали десет години, така че дървото трябва доста да е израснало. Ако гледам право във вратата на колибата, а после леко обърна главата си надясно, тогава… Ето го! Това там е дъбът. Господи, каква странна форма е придобил… Но все пак е там, слава Богу.

Джеси хукна към дървото, а Антъни се втурна плътно след нея, като надаваше бойни викове, по-силни дори от крясъците на гларусите над главите им.

„Твърде лесно го намерихме, помисли си Джеймс. Прекалено лесно и това не е на добро.“

Дървото наистина изглеждаше много чудато — беше почти приведено до земята на една страна от суровите морски ветрове, дънерът му беше някак странно смачкан и посукан. Навсякъде по него имаше вдлъбнатини, буци, дупки. Може би беше най-грозното дърво, което Джеймс някога бе виждал.

— Донеси лопатата, Сампсън! — извика Джеймс и забърза към Джеси, която вече беше застанала на колене и дълбаеше с ръце в пясъка, а Антъни, клекнал до нея, мяташе малки шепички с пясък зад гърба си. Един син краб побягна от хвърчащите песъчинки. Трипръсти пясъчници започнаха да се спускат надолу и да се примъкват по-наблизо, надушили храна. Няколко морски чайки се приближиха почти до копаещите ръце на Джеси, но после, когато Антъни развълнувано извика, дърпайки един от корените на дървото, се разхвърчаха с крясък.

— Татко!

— Внимавай, Антъни — каза Джеси и отдръпна ръцете му. — Не е нужно да унищожаваме дървото. Само разрови внимателно около корените. Точно така.

Но не намериха нищо. Петнадесет минути по-късно всички бяха заобиколили в кръг дъба, който сега се издигаше самотен, като крепост, оградена с ров.

Джеси клатеше глава.

— Не може тогава да съм изкопала повече от това. Къде е тогава?