Защо, по дяволите, тя никога не му беше споменавала и думичка за това? Защо и никой друг не му беше казвал нищо? Той се спря на педя разстояние от своята съпруга, а тя го посрещна с широка усмивка и нежен поглед в изумруденозелените си очи.

— Джеси!

— Джеймс, искаш ли пак да танцуваш с мен? Ще ми бъде много приятно. Ти си толкова галантен и…

— Млъкни! Не искам да танцувам с теб. Иска ми се да те удуша. Ела с мен в градината.

— О, Господи… Да не би Мортимър Хаки да е тук? Този път не си нося пистолета, Джеймс. Съжалявам, но го забравих. Сигурен ли си, че искаш да отидем в градината?

Той скръцна със зъби, хвана я за ръката и я затегли през дългата тераса с остъклени врати, която извеждаше на балкон, чиито стълби се спускаха надолу в градината.

— Ще останем тук. Не зная какво ще вземеш да направиш, ако пак отидеш при онова дърво.

— Сигурно пак ще се скрия в клоните му, за да падна върху теб. С удоволствие бих го повторила пак. Защо се мръщиш? Какво, за Бога, става с тебе?

Той я хвана за раменете и я разтърси, но не прекалено силно, защото не му се искаше да й става зле и да повърне вечерята си.

— Защо, по дяволите, не си ми казала?

— За какво става дума, Джеймс? Видях те да говориш с Алис, с Комптън, с Джиф и с толкова още други хора. Какво имаш предвид?

— Джиф ми каза, че Гордън Дикенс, съдията…

— Много добре знам кой е Гордън. Един надут идиот, чийто баща успя да го уреди за областен съдия. Това си е направо за смях и…

— Оказва се обаче, че същият този „надут идиот“ разбрал от негов информатор, че Алън бил наел човек, който да те прегази. Да те прегази с какво? И кога изобщо някой се е опитвал да те прегазва?

— А, това ли било. — Тя сви небрежно рамене. — Истината е, че просто бях забравила за случая. А пък и не мога да твърдя със сигурност, че онзи човек е искал да ме убие. Навярно е бил пиян. Или пък може да е искал да прегази Комптън. Сега пък ти ми внушаваш, че зад цялата работа стоял Алън. Това определено не е за вярване.

— Какво точно се е случило, Джеси?

— Беше миналата зима, Джеймс… или по-точно, миналият март. Вървях надолу по Прат Стрийт и не обръщах внимание на нищо, защото току-що бях видяла Кони Максуел, а знаех, че тя ти беше любовница… е, това всъщност няма значение. Влязох в книжарницата на Комптън Фийлдинг и си купих някаква книга. После той ме изпрати до тротоара и тогава върху мен връхлетя един фургон, теглен от два коня. Ако не беше Комптън Фийлдинг, боя се, че онзи човек сигурно щеше да ми види сметката.

— Какво е направил Комптън?

— Сграбчи ме, без изобщо да се замисля, и ме захвърли обратно към вратата на магазина си. Колата премина на косъм от входа на книжарницата. Според Фийлдинг това едва ли е било по случайност. Човекът шибна конете и след секунди изчезна. Тогава най-вече побеснях от яд, че онзи тип се отнасяше така ужасно с конете. Нито аз, нито господин Фийлдинг разпознахме човека или конете. Всъщност той изобщо не разбира от коне — според него те всички изглеждат еднакво, — но аз мога и въпреки това не ги разпознах. Поне десетина човека видяха случилото се, но никой от тях не успя да си спомни нищо конкретно.

— Защо, по дяволите, Комптън никога не ми е споменавал за това?

— Но откъде изобщо би се досетил, че това може да те интересува?

— Много добре е трябвало да знае, че подобно нещо сигурно ме интересува. Трябваше да ми го каже, да го вземат мътните дано! Все пак онзи с колата не ти ли се стопи поне малко познат?

— Не. Татко изпрати един от слугите ни да доведе Гордън във фермата. Отнасяше се с мен като с пълен идиот. Добре че господин Фийлдинг и онези другите хора бяха там, иначе сигурно щеше да си помисли, че си съчинявам цялата история. Каза на баща ми, че може би става дума за човек, когото съм победила в надбягвания, и адски се е озлобил от това.

— Джеси, кажи ми нещо повече за онзи проклет човек, който е карал фургона.

— Носеше кърпа върху половината от лицето си. Очите му бяха тъмни и имаше рунтави черни вежди, спомням си това. Носеше стара черна шапка, смъкната точно до веждите му. Беше с работни дрехи. Нищо повече, всъщност.

— Каза ли всичко това на Гордън?

Тя кимна.

— Значи Алън Белмонд е искал да ме очисти? Това е невъзможно. Няма никаква причина. Пък и не съм сигурна, че онзи действително искаше мен да убие. Може да е преследвал Комптън, вече ти казах. Джеймс, хайде да се поразходим из градината.

— Какво? О, не, Джеси. Трябва непременно да говоря с Комптън.

— Значи не искаш и да танцуваш с мен?

— Не. Танцувай с Джиф или Маркъс. Била ли си обект на някакви други нападения, или това е единственото?

Тя поклати отрицателно глава.

Джеймс подпря лакти върху каменния парапет, който ограждаше балкона.

— В това все пак има някаква логика, нали? Ако Алън е стоял зад цялата работа, тогава всякакви опити за покушения върху теб трябва да приключат с неговата смърт. Помисли малко, Джеси. Защо Алън Белмонд е могъл да иска твоята смърт?

— С Алис бяхме много добри приятелки. Може това да не му е харесвало, но пък достатъчна причина ли е да го подтикне към убийство?

— Белмонд винаги си е бил мръсен долен глупак!

— Така е. Що се отнася до това, че съм го биела на конните надбягвания, та аз пет години наред все това съм правила, така че би трябвало да е свикнал.

— Проклятие! Ти все пак трябва да си направила нещо, за да поиска да те убие. Иначе просто няма логика.

— Може би информаторът на Гордън е сбъркал. Това ми се вижда най-правдоподобно като обяснение.

— Възможно е. Хайде сега да влезем вътре. Искам пак да поговоря с Комптън. Ти можеш да танцуваш с безброй мъже тази вечер, защото сега си доста апетитна, с този твой бюст, който се подава така снежнобял като пресен сняг… или пък с тези твои висулки, които направо изкушават човек да си ги навива и навива на пръста, докато не те привлече плътно до себе си… А пък и устните ти са така меки и приканващи…

— Ами твоето внимание не го ли привличам, Джеймс? — Тя има наглостта дори да не се смути от думите му, ами само кокетно взе да примигва срещу него.

Той се приведе и жадно я целуна, после леко погали веждите й с палци.

— Някои жени те гледат доста злобничко тази вечер, забеляза ли?

— Навремето бях свикнала да ме гледат предимно със съжаление. Но сега злобничките погледи ми харесват повече. Дукесата е великолепна. Защо и нея не я фиксират така, както мене?

— Защото е англичанка. Защото е графиня. Защото всички гледат на нея почти като на кралска особа. Тя е екзотична. А ти си Джеси и всички очакват да си раздърпана и небрежна. Но тъй като вече не си, това ги смущава и съвсем обърква представите им. Никой не обича да вижда промени у другите, особено пък от такъв вид. — Той леко потри кокалчетата на пръстите си в откритата част на нейните гърди. Очите му потъмняха.

— Мисля, че си прав — отвърна тя с въздишка и подръпна една от къдриците си. — Майка ми пък твърди, че с този си вид съм й приличала на лека жена.

— Майка ти първо трябва да види накъде е насочен погледът на Гленда, когато забележи мъж пред себе си, и тогава да говори за леки жени. Хайде сега да влизаме обратно вътре, преди дясната ми ръка да е започнала да шава надолу по роклята ти.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

В деня преди да отплуват към острова сутрешното гадене на Джеси изведнъж престана.

— Няма го вече, свърши се — каза тя с безизразен поглед, вперен в нощното гърне, с което доста се беше сприятелила през последните седмици. — Чувствам се чудесно.

— Слава Богу — отвърна Джеймс. — Станала си кожа и кости, бих могъл да те вдигна над главата си само с една ръка. Искам да виждам и малко месце по кокалите ти.

— Мисля, че желанието ти ще бъде удовлетворено. — Джеси се засмя и го прегърна с две ръце. — Толкова съм развълнувана — допълни тя, — че ще намерим онова съкровище.

Джеймс обаче не беше много сигурен в това. Спомените й за четирите дневника бяха само далечни детски спомени. Дали изобщо вече тя беше в състояние да ги изрови от съзнанието си, от съзнанието на детето Джеси? А и дали някой междувременно не беше попаднал на тях през изминалите години? Няколко силни урагана и безброй бури бяха минавали през тези острови. И естествено, бреговете са били наводнявани, може би дори цели острови… Възможно беше морето да си е направило нов пролив на това място и така да е погълнало дневниците и всичко останало във водата.

Шансовете да открият дневниците не бяха никак големи. Никой обаче не смееше да изрече това гласно.

Същата вечер, когато цялата компания се събра, Джеси използва възможността да им каже още някои неща за Окракоук:

— Нека да ви предупредя всички. Вие идвате от Англия, където животът е уреден и където човек знае точно откъде да си купи или да си набави нещо. Но на онези острови всъщност няма абсолютно нищо. Те са бариерни острови и защитават континенталната част на Северна Каролина от морските бури. Представете си ги като някаква огърлица. Там е диво и голо, а селото Окракоук трудно може да се сравни дори с малко английско селце. Сега то е обитавано от около триста и петдесет човека, повечето от които са кормчии и рибари.

— Какво значи „кормчии“? — попита Антъни, който в този момент, със своите сини очи и черна като катран коса, повече от всякога приличаше на баща си.

— Островът Окракоук е в края на тази дълга верига от острови. По море се идва откъм южния край и после през пролива Окракоук. Точно там корабите наемат местни кормчии. Преминаването през пролива Памлико по посока на континента е доста трудно и опасно. Теченията и приливите почти винаги са насрещни, а пък и пясъчните наноси изникват точно там, където най-малко можеш да ги очакваш. Единственото нещо, на което можеш да разчиташ, е да изчакаш нова фаза на луната и промяна в прилива. Само местните кормчии знаят къде се намират новите течения и пясъчни натрупвания. Да опитваш да се справиш без тяхната помощ е направо безразсъдно. Така че не си представяйте, че ще попаднете на нещо като Хайд Парк. Всъщност тези места са много по-нецивилизовани, отколкото изобщо бихте могли да си представите. И тъй като бариерните острови са подложени на непрекъснати морски набези, хората, които живеят там, са силни, жилави и невероятно издръжливи. Исках просто да ви предупредя. Ще ни бъде трудно. Там няма да ни чака никой, който да ни помага. Навярно бихме могли да наемем един-двама мъже и една жена, за да ни помагат в къщата, но ви моля да разберете, че цялото това наше приключение няма да бъде като да отидеш в Брайтън да видиш регентската беседка. В селото има една методистка църква и няколко магазина, в които се продава всичко — от напръстници до четки за дъски, но няма нищо общо с онова, на което сте свикнали. Всички се хранят предимно с риба, която впрочем, е много вкусна. Антъни, на теб ще ти хареса така наречената „сребърна риба“, която, изпържена в масло, направо те кара да запееш.