— Какво за тази Валантайн, Баджър? Не чух добре.

— Джеси ни напомни, че била забравила за дневника на Валантайн, така както беше забравила всичко за дневниците на Черната брада. Стария Том й разкрил, че дядо му бил докопал отнякъде с мръсните си ръце всички тези книжа. Бил запазил дневника на Валантайн само защото го намирал за доста чудат, а пък и нали все пак му била родственица.

— Точно така — каза Джеси. — Стария Том ме оставяше да му чета на глас част от дневника на Валантайн. Благодарение на него знам доста за това как са живели в тази колония. Сигурна съм, че онова, което им се е случило, трябва да е описано някъде към края на дневника. Мисля си, че мога дори да се прочуя, ако публикувам нейния дневник и представя своите изводи.

— Това също го обмисляхме, Джеси — отвърна Спиърс. — Дори само заради него си заслужава да се направи нещо. И все пак — всичко по реда си. Онова, което искаме да направим сега, е първо да стигнем до остров Окракоук и да изровим всички дневници. После ще открием местонахождението на съкровището. Ти пък можеш да продължиш с проучванията си, а ние ще ти помогнем да ги огласиш пред обществото. Мисля, че вече всички сме почти готови да тръгнем на път с някой кораб. В края на краищата не става дума за кой знае колко голямо разстояние.

Маги се развесели и Сампсън лекичко я потупа по красивата й ръка.

— Има още четири парчета плодов пай. Кой би искал да ги изяде? — предложи Баджър.

— Аз съм съгласна с идеята да тръгнем на път — каза дукесата, като се приведе да си вземе още едно парче. — Е — добави тя, — може би не точно утре, но съвсем скоро. Първо аз и Джеси трябва да поръчаме всички мебели, които са необходими за къщата. Когато се върнем, всичко вече ще е почти готово. О, забравих, че някой трябва да се погрижи и за розите. Вече помолих Томас да поразпита, за да ти намери градинар, Джеймс. Не мога да гледам цветята ти така раздърпани и неугледни, а се боя, че няма да имам достатъчно време, за да се погрижа сама за тях.

— Не се притеснявайте, дукесо — взе думата Джеси. — Сега, когато Джеймс и аз получим моята зестра, ще можем да си наемем дори трима градинари. Непременно ще се погрижа, когато следващия път дойдете в Америка, всичко да е така, както сте свикнала да го виждате във вашето имение.

— Джеймс — обади се Маркъс и косо погледна към последното парче плодов пай, — има ли изобщо някаква нужда от нас? Нямаш ли усещането, че за нас двамата ще е най-добре да си вземем багажа и да се върнем в Англия? Че дамите ще могат съвсем сами да се погрижат за всичко?

— Джеймс е много необходим за моето щастие — лукаво изрече Джеси и погледна към съпруга си, който й се усмихна дяволито.

— Мила Джеси, не точно това имах предвид, но може би аргументът ти е достатъчно сериозен.

— Какво ми остава тогава, Маркъс? — Джеймс успя да отмъкне последното парче пред погледа на графа. — Явно моята съпруга ще залинее без мен, ако само тя и дукесата се отправят на пътешествие.

— Никога не бихме ви оставили да се оправяте сами. Прекалено опасно ще бъде за вас — обади се дукесата, приведе се напред и подпря нежните си лакти върху бялата покривка.

— Поръчайте тогава всичко, дукесо — каза Джеймс, и после ще тръгнем. Но първо утре вечер ще отидем на бал при семейство Бланчард, организиран в чест на нас двамата с Джеси. Там всъщност започна всичко, когато Джеси се стовари от едно дърво върху мен… след като, разбира се, вече беше простреляла Мортимър Хаки в крака.

— О, Боже! — възкликна Джеси. — Как мислиш, Джеймс, дали този ужасен тип също ще бъде там?

— Ако е там — отвърна Джеймс, протегна крака напред и ги кръстоса, като междувременно сладострастно сдъвка последното парче и го преглътна — и ако пак ме поглежда заплашително, ти, скъпа моя, можеш направо да го застреляш в градината на Бланчард.

За изненада на всички Джеси не се разсмя заедно с тях. Тя съвсем сериозно кимна с глава и успокоително потупа мъжа си по ръката.

— Няма защо да се притесняваш от Хаки. Той сигурно ми има страх още откакто го прострелях в крака.

Джеймс само завъртя очи. Спиърс каза:

— Точно така, Джеси.

Маркъс също се обади:

— Баджър, сигурно не си се сетил да скриеш поне още едно парче от плодовия най? Джеймс се оказа доста лош домакин. Той напъха последното парче в устата си.

Баджър дари графа със същия умилителен поглед, с който често се обръщаше към Антъни, повдигна крайчето на някаква салфетка и извади изпод нея още едно последно парче.



Бланчард много обичаха Джеймс, но не и неговата майка, така, както изпитваха дълбоки симпатии към Оливър Уорфийлд, но не и към съпругата му или към дъщеря му Гленда. Те с удоволствие решиха да приемат Джеси, още повече когато госпожа Бланчард се увери, че тя вече не носеше панталони и не миришеше на коне. Всъщност съпрузите бяха истински зарадвани, че в дома им се появиха някакви по-интересни хора, и за това господин Бланчард нареди от избата да се изнесат повече бутилки с шампанско.

Той потри мускулестите си ръце:

— Джеймс, тя е чудесно момиче, само погледни тази красива коса. Никога преди не съм забелязвал даже, че има коса. Ами нейните, така де, другите й женски части изглеждат толкова съблазнително, което е огромна промяна, трябва да ти кажа.

Джеймс прие всичко просто развеселено — само се усмихваше и кимаше с глава.

На госпожа Бланчард й се искаше да излее неудържимо целия си възторг, но изпитваше страхопочитание пред дукесата — тази великолепна английска графиня, която спокойно би могла да бъде и кралица, с цялата си грация и изящество. А пък беше и така болезнено красива, че джентълмените в града щяха направо да се избият кой да застане по-близо до нея. Да не говорим пък за съпруга й — истински граф! И той беше братовчед на Джеймс. Бланчард бяха слушали за английските Уиндам, разбира се, но да ги видят сега тук, в собствения им дом в Балтимор, това наистина надминавани всички очаквания. Госпожа Бланчард беше сложила длани на гърдите си и прехласнато слушаше изискания и фин глас на дукесата. Домакинята на бала преливаше от гордо самодоволство, защото знаеше, че всяка жена в Балтимор и околностите щеше да разбере за нейното блестящо постижение — да посрещне в дома си такива изискани гости. Което всъщност си беше и истинската причина да уредят това парти.

Госпожа Бланчард горещо се молеше Уилхелмина Уиндам да закъснее. Всъщност в молитвите й за миг се прокрадна пожеланието Уилхелмина просто да си изкълчи глезена, когато се качва в каретата си, или може би дори да… си го счупи.

Нямаше обаче чак такъв късмет, защото чу звучния глас на Уилхелмина да отеква още от входните стълби. Изглежда беше пристигнала почти по едно и също време със семейство Уорфийлд. Дано обаче Гленда да не бъде с тях. Дано.

Джеймс изобщо не се изненада, когато видя Гленда, изправена сковано до своята маминка. Роклята й, както и по-рано, определено разкриваше прекалено щедра част от бюста й. Ако трябваше да си признае истината, тя изглеждаше доста хубавичка, но не с онази хубост, която го привличаше него. Отдавна беше открил, че сега го привлича красотата на Джеси. Той пое дълбоко въздух, напъха студената длан на Джеси под лакътя си и каза:

— Добър вечер, Оливър, госпожо Уорфийлд, Гленда. — Това бяха най-ведрите и учтиви думи, които можеше да изрече, поне засега.

— Дойдохме тук, защото баща ти настояваше да го направим.

— Всъщност — обясни Оливър уж тихичко, но все пак достатъчно високо, че да го чуят всички присъстващи — аз исках да дойда сам. Убеден бях, че така ще прекарам по-приятно.

— Ти можеш да дойдеш с мен, татко, и да си налееш пунш с шампанско. — Джеси хвана баща си под ръка и двамата се измъкнаха по посока на купата с алкохол. Джеймс се ухили след нея, а после погледна как дукесата снизходително прие неговите тъща и балдъза. Гленда дори направи реверанс. Дукесата лекичко кимна с глава в знак на одобрение.

Засега всички се оправяха идеално с положението. Що се отнася до Маркъс, той държеше под око майката на Джеймс, която с устрем влетя в огромния салон, подмина госпожа Бланчард само с едно хладно кимване и се насочи право към дукесата.

Маркъс веднага побърза да застане на пътя й:

— Чарът е нещо много полезно, ако човек умее да го използва. Не сте ли съгласна с мен, драга госпожо?

Уилхелмина се закова на място, рязко придърпа полата си по-настрани от дукесата, която стоеше на по-малко от метър от нея, погледна графа в очите и кокетно му се усмихна:

— Моят скъп баща често ми казваше, че съм надарена с повече чар от когото и да било другиго сред хората, които познавал.

„О, това вече, помисли си Маркъс, загледан във все още красивото й лице, в което имаше нещо от чертите на Джеймс, наистина е възможност, за която не съм се сещал.“ Сигурно обаче и на никой от нейните познати не му беше хрумвала подобна идея.

— Надявам се да се насладя на целия ви чар и на невероятното ви обаяние тази вечер, госпожо. Ако ли пък това не стане, тогава ще се замисля дали изобщо съм достоен да ви проговоря повече.

Уилхелмина беше сразена. Тя добре разбра, че той не се шегуваше, а заплахата му беше доста тежка. Искаше й се да се надуе пред всичките си съседи заради това, че всъщност беше родственица на тази знатна двойка, но в същото време имаше желание да удари в пода проклетата дукеса. Явно нямаше да стане. Освен това всичките й съседи тук се смятаха едва ли не за най-щастливите хора поради това, че са в обкръжението на тая проклета авантюристка и на графа. Тя дълбоко пое въздух, решена тази вечер да не обижда дукесата. Нямаше да обижда и новата съпруга на сина си, макар че това щеше да й бъде още по-трудно. Не искаше обаче да загуби очарователния граф и приятните си разговори с него.

— Ще изтанцуваме ли един валс, милорд? — усмихна се Уилхелмина и приглади глупавите, дебели къдрички пред ушите си.

— Разбира се — отвърна галантно Маркъс. — Но всеки джентълмен танцува първо със съпругата си.