— Е, Джеси — обади се той, — какво беше онова нещо, дето го използваше за лицето си? Стори ми се, че ми замириса на краставици.

— Кое нещо? — попита Ослоу, като кимна за поздрав на Джеймс.

Той обаче поклати неодобрително глава:

— Значи й разказваш за Диомед?

— Не съм използвала нищо. Просто обичам да ям краставици. Джеймс, ти виждал ли си някога Диомед?

— Само веднъж, когато бях малко момче. Баща ми ме заведе заедно с брат ми на хиподрума и той беше там — велико старче, точно както го нарече Ослоу. Стоеше там като крал и ние всички отидохме и му се поклонихме. Беше голямо представление. Да не искаш да ми кажеш, че си мъкнеш насам-натам краставици, за да ги ядеш?

— Само понякога — Джеси рязко се изправи и се изтупа от прахта.

Джеймс забеляза, че вълнените панталони бяха доста стегнати около задника й, и направи физиономия. Джеси видя неговото смръщване и бързо изрече с отбранителния тон на банкер, когото са засекли с ръка в касата:

— Просто останах няколко минути, за да видя Ослоу. Не съм тук, за да те шпионирам или нещо подобно. Ослоу каза, че Соубър Джон е оправил Суийт Сузи.

— Да. Добре мина.

— Бих искала да купя този кон.

— Нямаш достатъчно пари за това, Джеси. И никога няма да ги имаш.

— Когато стана притежателка на собствен развъдник за състезателни коне, ще ги имам. И ще бъда най-известният и най-богатият собственик на състезателни коне в Америка.

Ослоу също се изправи:

— Никак не бих се изненадал, мис Джеси, никак. Хайде сега, бъди добро момиче. Напомни ми някой друг път да ти разкажа за старата проклетница, котката Грималкин. — И Ослоу си тръгна, като си подсвиркваше с уста.

— Откога имаш навика да си дърдориш с Ослоу?

— Познавам го, откакто съм родена. Той е приятел и освен това знае всичко за всеки кон, като се започне от сегашните и се върнем назад — чак до Байърли Търк, Дарли Арабиан и Годолфин Арабиан. Ти знаеше ли, че по бащина линия Соубър Джон произхожда от Годолфин Арабиан?

— Знам. Никога преди не съм те виждал тук. Колко често идваш да го виждаш?

Тя мълчаливо разрови пръстта с ботуш.

— Джеси, не те обвинявам, че шпионираш или че слагаш отрова в овеса на някой от конете.

— По-скоро ще сложа отрова на тебе, отколкото да причиня зло на който и да е кон. Е, добре, идвам тук още от малко момиченце. Когато господин Бумър живееше тук, винаги ми даваше чаша бордо, разредено с лимонада.

— Боже, та това звучи ужасно.

— Така си беше, но той просто се опитваше да ми угоди. Нищо обаче не разбираше от деца. Горкичкия господин Банкс, не стана от него добър престъпник… Беше прекалено добродушен.

— По-скоро беше един хленчещ страхливец, който бе готов да падне на колене пред всеки, само и само да не го предизвикат на дуел. Предпочете тъмницата пред това да застане лице в лице с някой от онези, които беше измамил.

— За мен той не беше хленчещ страхливец.

— Ти нямаше нищо за крадене. Е, хайде стига за това. Предполагам, че не си си счупила нищо при падането?

— Не, само малко се понатъртих. Предната вечер татко беше поправял покрива. Но онова гадно дърво беше изгнило точно там, където си сложих коляното.

— Едва ли обаче си си взела някаква поука от това?

Той отново използваше отвратителния си, провлечен английски акцент, защото знаеше, че това я вбесява. Челюстта й потрепна, рамото й видимо помръдна, но тя не вдигна глава.

— Не, взех си — отвърна тя и накрая го погледна. — Взех си поуката, че първо трябва да проуча един терен, преди да реша да навляза в него.

Той не можа да се сдържи и се разсмя гръмогласно.

— Би ли желала да дойдеш до къщата за чаша бордо?

Тя внезапно доби вид на дете, на което неочаквано са предложили лакомство. Той се стресна от лъчезарната усмивка срещу себе си:

— Е, с лимонада, естествено.

Джеси Уорфийлд бързо се овладя и стана съвсем сериозна. После погледна встрани от него към буренясалата градина:

— Трябва да се връщам у дома, но ти благодаря за любезното предложение. Градината ти е в пълен безпорядък, Джеймс. Трябва да намериш някого да я оправи.

Тя не го изчака да й отговори, просто се обърна и закрачи в обратната посока. Дългите й крака набързо погълнаха разстоянието по чакълената пътека и стигнаха до Риалто, проклетия кон, който беше победил Тинпин. Той я изгледа как потупа животното по муцуната, провери ремъците на седлото и грациозно се метна върху гърба му. Миг след това придърпа шапката над очите си, леко срита Риалто по мускулестите му хълбоци и се понесе надолу но алеята.

Не се обърна назад нито веднъж. Един дълъг кичур червена коса се беше измъкнал изпод шапката и се диплеше надолу по гърба й.

Той беше готов да се закълне, че бе надушил миризма на краставици. Почуди се дали тя не ги носеше със себе си в джобовете — те и без това бяха винаги издути.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Гленда Уорфийлд се беше втренчила право в чатала на Джеймс Уиндам. Джеймс обаче в момента беше погълнат от най-задълбочен разговор с Алън Белмонд. В този тъмнокос, мургав мъж Гленда никога не се зазяпваше, защото той я плашеше с тъмните си, мрачни очи. Тя не можеше да понася кльощавата му, припряна женица Алис, която, колкото и да беше странно, се възхищаваше на Джеси и непрекъснато възхваляваше нейната независимост. Впрочем, с това тя само предизвикваше отвращението на Гленда.

Тя продължаваше все така вторачено да фиксира Джеймс. Ако само се задържи достатъчно дълго с поглед, вперен в него, накрая той щеше да се обърне и тя сигурно щеше да забележи изблик на страст в очите му, но заедно с това и болка от невъзможността да утоли страстта си.

Но Джеймс не се обърна прекалено дълго време. Направи го чак накрая, когато зет му, Джиф Попълтън, го поздрави. Той срещна за миг погледа на Гленда, кимна й бегло с глава и после се заслуша в нещо, което му каза Джиф.

Гленда не остана доволна. Тя беше на осемнадесет, доста хубавичка, с млечнобели, сочни гърди. Мъжете обичаха да гледат гърдите й — беше го разбрала още преди две години, когато бюстът й наедря. Сред момчетата от конюшнята настъпваше шумно вълнение всеки път, когато Гленда се появяваше наоколо. А тя го правеше доста често, още от деня, в който навърши шестнадесет и жадно започна да проверява въздействието си над всяко мъжко същество.

Но защо Джеймс Уиндам не проявяваше никакъв интерес? Той сигурно си даваше сметка, че ако се ожени за нея, най-накрая ще може да прибави конефермата „Уорфийлд“ към своите собствени владения.

— Няма никаква логика.

— Кое, миличка?

— О, мамо, просто си помислих, че Джеймс Уиндам има повече основания да ми направи предложение, отколкото да ме пренебрегва.

— Права си — каза Поршия Уорфийлд и се смръщи при тази несправедливост. — Няма никаква логика. Озадачаващо е. Долната ти риза изобщо я няма, скъпа. Ела с мен до женската стая и ще ти я оправя. Нали не искаш другите дами да те мислят за разпусната?

— Добре, мамо — отвърна Гленда и послушно излезе след майка си от голямата гостна на Попълтън.

Докато се изкачваха към втория етаж по широките стълби от черешово дърво в дома на Попълтън, Поршия Уорфийлд поверително каза на дъщеря си:

— Успях да го измъкна от баща ти — Джеймс бил женен за англичанка. Баща ти искаше да спре дотук, но аз не го оставих на мира. Накрая съвсем се предаде, когато му заявих, че ще му позволя да си избере за вечеря, каквото пожелае. Жената, за която Джеймс се оженил, била дъщеря на барон и много млада. Умряла при раждане още през първата година от брака им. Би могло да се предположи, че той все още страда, поне дотолкова, доколкото изобщо един мъж е способен да страда, когато умре жена му. Разбира се, той не е бил с нея чак толкова дълго. Детето също умряло с нея. Предполагам, че това да загуби наследника си, би угнетило един мъж, но доколкото разбирам, вече са минали поне три години, откакто се е случило. На Джеймс вече му е време да се отърси от това безразлично отношение, което е възприел към всички хубави момичета в Балтимор.

— Той си има любовница. Не му е нужно никое от тези хубави момичета, докато не стане готов да се ожени, за да му осигурят наследник.

— Любовница ли? — Госпожа Уорфийлд замълча за миг и прехапа устни. — Защо аз не съм чувала нищо за това? Коя е тя, Гленда? Не че ти трябва да знаеш каквото и да било за такива неприлични истории, но все пак, коя е тя?

— Госпожа Максуел.

— Кони Максуел? Боже мой, та тя трябва да е най-малко на тридесет и пет! Вече от толкова години е вдовица… Сигурна ли си, миличка?

— О, да. От Маги Хармън научих, че баща й ги е видял двамата заедно в нейната градина как се целували и смеели, а правели също и разни други неща. Баща й казал на майка й, че изчезнали зад един огромен розов храст и смехът им спрял.

— Интересно — отбеляза госпожа Уорфийлд. — Не казвам, че Кони е стара вещица, но пък и не е такова невинно създание като тебе, миличка. Вярно, трябва да призная, че си е запазила фигурата. А и предполагам, че все още има доста хубавичко лице — заради тая нейна руса коса и толкова бяла кожа често ми се е приисквало да я застрелям. Е, да, Джеймс е мъж, така че изобщо не съм изненадана. Но скоро ще му се наложи да си намери съпруга. Сигурно вече наближава тридесетте.

— Джеймс е на двадесет и седем — каза Гленда, а гласът й прозвуча някак потиснато. — Само преди три седмици навърши двадесет и шест. Това не е чак толкова много за един мъж, мамо.

— Напълно достатъчно е, за да започне скоро да остарява. Не се мръщи, мила, това ще набръчка ангелското ти челце.

— Може би, когато Джеймс реши да се ожени, той ще иска пак да е за англичанка. Нали знаеш, неговият братовчед е граф, а това вече е почти кралско потекло. Той може да се ожени за която си поиска.

— Защо изобщо ще му е притрябвала друга англичанка? Първата не е изкарала и до края на годината. Макар акцентът му да подсказва, че у него има нещо английско, той е само наполовина англичанин, и то без съмнение това е по-лошата му половинка, оная половинка, която все още страда, макар и не чак толкова, че да не си гледа мъжките удоволствия. Баща ти ми довери, че Джеймс ще бъде тук през останалата част от годината. Това ти осигурява бая голям период от време, Гленда. Но слушай, мила, има и други млади господа, на които можеш да се спреш.