— Всички ли жени могат да получат такава награда, каквато получих аз тази нощ?

— Не.

— Значи съм по-специална?

Той я близна по възглавничката на ухото.

— Един мъж трябва да прави нещата както трябва — каза той и пак я гризна по ухото. — Някои мъже просто не ги интересуват усещанията и желанията на партньорката им, други пък не знаят какво да направят, а тъй като жените рядко са наясно с това какво точно им доставя удоволствие, не се получава нищо. Можеш ли да си представиш да прекараш всичките ти останали нощи с мен, без да ти доставя абсолютно никакво удоволствие? Или то да бъде непълно?

— Не. Можем ли вече да правим това всяка нощ? — Тя го целуна по рамото и в същото време го притисна към себе си. — Знам, че се отдръпваше от мен през последните две нощи заради кошмарите, но, моля те, Джеймс, не го прави повече. Ако ли пък продължиш да го правиш, ще настоявам да тръгнем незабавно за Окракоук, а смятам, че компанията ни все още няма готовност за това. И все пак скоро… Ами съкровището на Черната брада? Само си представи! Скъпоценности, цял тон скъпоценности, и всичките ще бъдат наши. Ще станем толкова богати, че ще можем да купим цял Мериланд. — Тя прихна да се смее и той й се ухили.

— Хареса ми как се изсмя сега. Искам до го чувам всеки ден този смях, става ли?

— Става, Джеймс. Ами какво ще правим с нашите майки?

— Просто няма да им обръщаме внимание.

— Твоята майка винаги ли говори такива ужасни неща, а после използва сходни думи, за да излезе, че уж е казала нещо друго?

— Само пред някои хора. Когато преди време всички бяхме в „Чейс парк“, дукесата и Маркъс тъкмо се бяха оженили. Тогава майка ми придоби гадния навик да ги дрънка точно такива на дукесата. Но един ден дукесата започна да й го връща по същия начин. И трябва да ти призная, че доста сполучливо се справяше. — Той въздъхна, а в следващия момент настръхна като ловджийско куче при вида на фазан. Ръцете на Джеси галеха гърба му. После помилваха задните му части. Усети как му се приисква отново да я напълни. Пръстите й се пъхнаха между бедрата му и на него му се стори, че направо ще хвърли топа.

— Знаеш ли какво правиш?

— Мисля, че да, Джеймс. Да, много добре знам какво правя. О, Господи, ти пак започна да се уголемяваш…

— Необходимост, Джеси, просто необходимост.

— Има още една загадка.

Джеймс беше толкова изтощен, че дори не можеше да поеме достатъчно въздух в дробовете си, а само я гледаше с изцъклен поглед. Чудеше се на самия себе си как все някак успяваше да се задържи на лактите си. Този път направо я беше изцедил, но тя не се оплака. А ето че сега в очите й проблясваха възбудени пламъчета, заменили онзи преситен, замъглен поглед, който тя имаше само преди пет минути. Да, жените са невероятно по-различни от мъжете. Тя просто трябваше да му пошепне любовни думи, да потрие изпотеното си тяло в неговото и после веднага да заспи, даже и той да беше вътре в нея и още да не беше спаднал.

Но Джеси преливаше от бодрост. Сякаш цялото това женско удоволствие я зареждаше с нова енергия. На него пък му се искаше да заспи и да не се събужда поне една седмица.

— Каква загадка? — Всъщност изобщо не го интересуваше. Нито пък можеше да издържи буден и минута повече. Той се измъкна от нея и се свлече на леглото, като я притисна до себе си. — Каква загадка? — сънливо попита пак той, като в същото време се опитваше да си спомни за друг момент в живота си, когато е бил толкова преситен, толкова доволен, толкова щастлив. И причината за всичко това беше не някой друг, а Джеси Уорфийлд, предишната хлапачка. Невероятно!

— О, съжалявам, забравих за какво точно мислех. Съзнанието ми се насочи към това, което току-що усетих, Джеймс: как се изплъзваш от мен и как цялата ми вътрешност потръпна.

— Стига вече, Джеси. Аз съм вече на ръба на умирачката. Каква загадка?

— Нали си чувал за изчезналата колония на остров Роаноук?

— Разбира се. Сър Уолтър Роли бил собственик на корабите и главен поддръжник на експедицията. Той оставил колонизаторите недалеч от крайбрежието на Северна Каролина, на остров Роаноук. Било е някъде в края на шестнадесети век.

— Да, през 1587 година. Имало е повече от стотина колонизатори от Англия, включително жени и деца. Всъщност първото дете, родено на американска земя, била Вирджиния Деър, внучка на Джон Уайт, ръководителя на експедицията. Когато дошло време сър Уолтър да замине от остров Роаноук, колонизаторите помолили Джон Уайт да се върне в Англия, за да се увери, че там не са ги забравили, и за да възстанови запасите им от храна. Малко след това обаче Испания нападнала Англия и така към остров Роаноук не могли да потеглят никакви кораби с помощи и храни. Уайт успял да се върне едва през 1590 година. Когато той и хората му стъпили на острова, там нямало никой. Нито една жива душа. Нямало никакъв знак от тях, нито следа, че са били там. Ако хората са били избити, щели са да останат кости, отломки и развалини, а там нямало нищо. Колонизаторите просто били изчезнали. Та, значи, какво се е случило с колонизаторите от остров Роаноук? Това и до ден-днешен остава загадка. Много мъже са се опитвали да я разрешат и са предлагали какви ли не смахнати теории, но напразно.

— За какво ми го обясняваш всичко това, Джеси?

— Защото аз съм жена, но успях да разреша загадката.

— Какво?!

— Е, все още не съм я разрешила съвсем, но докато успея да го направя, няма да ми се наложи да изучавам всичко така, както са го правили горките мъже през последните триста години. Само ще ми трябва да дочета дневника на Валантайн — това е нейното собствено име, предполагам. Просто навсякъде, където говори за себе си, тя споменава това име. Разбира се, трябва първо да открием всички онези дневници.

— Коя, по дяволите, е тази Валантайн? И откъде изобщо е взела това глупаво име?

— Тя е била една от колонизаторките. А така също и прабаба на Черната брада. Да, добре си ме чул. Очевидно точно тя е предала традицията да се записва всичко в дневници. Щом тази жена е била прабаба на Черната брада, това означава, че е оцеляла, а следователно е възможно да са оцелели и всички останали колонизатори. Когато намерим дневниците в Окракоук, ще прочета докрай нейния дневник и ще разбера какво точно се е случило с колонизаторите. Бях забравила за нея, както бях забравила и за Черната брада. Нейният дневник навярно няма да ни помогне да открием съкровището на Черната брада. Умряла е много преди той да се роди. Но си мисля, че тя веднъж и завинаги ще сложи край на загадката за остров Роаноук. Не е ли вълнуващо, Джеймс?

— Пълни измислици. Този път сексът ти дойде в повече, Джеси. Ти изобщо не мислиш с главата си, щом като се сещаш за такива щуротии като тази допотопна родственица на Черната брада. Просто ти се иска пак да те погаля, да вляза в теб и да те накарам да викаш й да стенеш.

— Е, да, всъщност може и да си прав за последното. — Ненаситницата го обгърна с ръка и той насмалко не скочи от леглото:

— Спри вече, че после ще съжаляваш!

— И как точно мислиш да направиш това, Джеймс? — Тя се приведе над него и го целуна по гърдите.

— Толкова съм уморен, че не бих могъл да те накарам да съжаляваш за нищо точно в този момент, Джеси, но винаги има и утре. Всъщност до утре остават още цели два часа. Просто ми е нужна малка почивка, само за няколко минути. Значи прабабата на Черната брада, казваш? Това вече надминава всичко. И, тя била член на изчезналата колония на Роаноук? Ти съвсем си загубила представа за реалността, момичето ми. Явно твърде дълго вече не си се качвала на кон. Прекалено дълго ти се събра да носиш дамски чорапи и красиви рокли. Тези висулки съвсем са ти разбъркали мозъка. — Не се чу никакъв отговор.

Той едва не се изсмя на глас. Джеси беше дълбоко заспала, все още обвила ръце около него.

Тази нощ кошмарът, свързан със Стария Том, не се появи. Джеймс не спомена нищо за това на другия ден, нито пък Джеси. Може би кошмарите си бяха отишли завинаги. Може би. Но Джеймс не желаеше да рискува. Искаше да отидат до Окракоук, за да може Джеси да си припомни къде се беше случило всичко. После искаше да намери онова проклето съкровище, каквото беше желанието и на всички останали в къщата му.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Дълго обсъждахме нещата и стигнахме до конкретно решение.

Нито Маркъс, нито Джеймс показаха с каквото и да било, че са изненадани от съобщението на Спиърс. Джеси обаче попита:

— И какво е това решение, до което сте стигнали?

— Господин Баджър, ако обичате, бихте ли обяснил вие как стоят нещата?

Баджър подаде на всички по още едно парче от вкусния си плодов пай, докато Сампсън наливаше портвайн. После се прокашля и каза, докато се настаняваше на масата в трапезарията:

— Става дума за онази жена, Валантайн, и за изчезналата колония на остров Роаноук. Ти възбуди мисловния ни апетит с доста пикантни подробности към цялата бърканица, Джеси, и ние смятаме, че тази история с изчезналата колония всъщност е много интересна. Може би истински интересното ще дойде едва по-късно, но човек трябва да го открива още в началото. Ние точно това и правим.

— Само като си помисли човек — каза Маги и деликатно отхапа парченце от своя пай, — че една млада жена, живяла преди толкова време, сега ни изпраща послание през вековете. И при това тя е прабаба на онзи зъл пират.

— Това определено доказва, че изчезналата колония е оцеляла — обади се Маркъс. — Щом като тази Валантайн е родила деца и потомците й са оцелели, другите, или поне част от тях, може също да са останали живи.

Вниманието на дукесата беше приковано от креслото в стаята, което, както беше заявила, сигурно е стояло в стаята на Джеймс — огромно, удобно кресло с облегалки за главата, но дяволски погрозняло с този парцалив и избелял брокат. Ушите й обаче се наостриха, когато чу да се говори за Окракоук и за някаква изчезнала колония.