Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

— Той ме увери, че сама съм си изработила всичко това, защото съм била най-добрият му жокей през последните шест години. Отвърнах му, че е съвсем прав. Тогава той ме целуна и ме прегърна. Обожавам баща си, Джеймс. Не искам никога да умира.

— Как може ти да си толкова свестен човек, а майка ти да е такава досадница?

Тя се разсмя и се смя, и се смя до задъхване.

Когато се върнаха, в „Маратон“ не се вдигаше кой знае каква врява, което беше истинско облекчение за тях. Там обаче беше майката на Джеймс в бляскавия си тоалет от лилава коприна. Тя се беше разположила в гостната заедно с графа. „Дукесата сигурно е избягала“, помисли си Джеси, изправи рамене и влезе в гостната редом до Джеймс.

— Синко мой — каза Уилхелмина Уиндам, като му показа с протегнатата си длан, че го приканва да прекоси стаята и да целуне ръката й.

— Майко. — Той се наведе над дланта й с изпъкнали вени. — Изненадан съм, че си тук. Аз трябваше да дойда да те видя. Не си ли спомняш? Казах ти, че днес аз ще мина да те посетя.

— Нямах търпение да чакам. Толкова време мина, откакто те видях вчера… Казах на Ърсюла, че тя може и да чака, но аз ще дойда да вечерям с теб. Тя и Джифорд могат да те видят и утре.

„Великолепно, просто великолепно“, мислеше си потресена Джеси и се чудеше дали ще може да издържи цяла вечер със своята свекърва, без да й се наложи да излезе от стаята, за да повърне.

Когато дукесата влезе в гостната с величествения вид на графиня, каквато всъщност си беше — стройна, елегантна и красива в бледожълтата си всекидневна рокля, Уилхелмина Уиндам цялата настръхна:

— Ти все още си тук? Толкова се надявах да се махнеш. Нямам нищо против чудесния ти съпруг, защото неговата единствена грешка е в това, че просто не е имал друг избор, освен да се ожени за теб. Той е прекрасен човек, независимо от факта, че двамата ми отнехте всичко, което трябваше да ми принадлежи. Не, няма да го бъде. Дано да пукнеш в съня си!

Джеси я зяпна с отворена уста:

— Какво казахте, госпожо?

— О, че пожелавам на дукесата да се отпусне до събота. Тук всичко е толкова объркано, нали виждате.

— Права сте, госпожо. — Дукесата й се усмихна с чаровна и ведра усмивка. — Баджър искаше да ви предам, че се надява храната, която е приготвил, да разгорещи цялата ви злост.

— Как смее? Какво, значи, е казал?

— Но защо така реагирате, госпожо, Баджър? Че за него ще бъде истинско удоволствие да ви сервира храна, която да ви донесе повечко настроение…

— Изобщо не си се променила — процеди Уилхелмина Уиндам, а гърдите й бързо се надигаха и отпускаха под тъмнолилавата коприна. — Не трябва да имитираш и да правиш на глупаци по-възрастните и по-добрите от тебе, госпожо. Няма значение, че си графиня. Ти не го заслужаваш, защото си само една авантюристка, която търси съкровища. Всеки го знае, даже и клетият ти съпруг, но въпреки това той се ожени за теб.

— Точно това си мислех и аз — обади се Маркъс. — Много добре казано, госпожо. Аз обаче вече съм женен за тази никаквица и тъй като не мога да я изритам в някой кладенец, съм длъжен да я защитавам докрай с моите жалки способности. Ето защо, госпожо, ще ми бъде много драго, ако вземете да се хвърлите от някоя скала.

— Бихте ли повторил, милорд?!

— Просто казах, че ще ми бъде много драго, ако вземете да се хвърлите от някоя скала.

Госпожа Уиндам го зяпна ужасена. В гостната беше настъпила мъртва тишина и всички втренчиха погледи в Маркъс, който обаче седеше с невъзмутимо и благо изражение — точно като пудинга на старата Бес.

— Вие… вие дори не се престорихте, че не сте го казал — изрече тя накрая. — Не се прави така. Трябва да се престорите, че не сте казал точно това и да си измислите някакво глупаво съчетание от сходни думи.

— Колко непохватно от моя страна — отбеляза Маркъс и издърпа едно мъничко влакънце от ръкава си.

— Да — каза Уилхелмина Уиндам и се приведе към графа, — можехте да кажете, например, че ще ви бъде много драго, ако взема да хапна от тази…

Маркъс се намръщи.

— Не, точно това не ми допада особено, госпожо. Е, явно ще трябва да поразмърдам мозъка си. Когато измисля нещо по-подходящо, ще ви го кажа, за да ме разкритикувате.

— С удоволствие — отвърна Уилхелмина Уиндам и потупа графа по ръката. — Това е такава прекрасна материя — изгука тя с копринен и кокетен глас. — И такъв чудесен цвят, това тъмносиньо…

Дукесата ококори очи. Нима този малък негодник, съпругът й, пак щеше да се отърве без никакво провинение?

Джеймс, който страшно се забавляваше от всичко това, продължи да си мълчи — беше намислил да остане така поне докато скъпата му майка реши да сложи Джеси на своята мушка. В същия момент тя го направи:

— Все не мога да проумея защо твоят красив съпруг не те изостави. Ти не заслужаваш и да живееш.

— Моля, госпожо? — ахна Джеси потресена.

Графът се разсмя с гърлен смях:

— Много добре, госпожо. Я сега го довършете.

— Разбира се, мило момче. Ами да, Джеси, просто казах на дукесата, че обожавам песните й и нейния глас.

Джеймс се прокашля и привлече вниманието на всички към себе си.

— Мамо, нека да насоча мислите ти в друга посока, може би по-приятна. Някъде през следващия април ти ще станеш баба.

Джеси усети какъв невероятен шок беше това за нейната свекърва, след което видя как гневът й изригна право върху нея:

— Значи — каза Уилхелмина Уиндам, като сочеше Джеси с дългия си кльощав пръст — ти наистина си прелъстила клетия ми син и той просто е бил длъжен да се ожени за теб. Нямаше да имам нищо против, ако се беше оженил за Гленда, защото тя е само една невежа кокошка и щях да въртя на малкия си пръст и нея, и ужасно смотаната й майка, която ми беше най-добрата приятелка едно време. Изобщо не мога да разбера как Поршия е могла да роди такъв чудат екземпляр като тебе. Сигурно е заради съпруга й. Оливър винаги е проявявал някои черти които изобщо не са типични за семейството ви. Горката Поршия сега се побърква от мисълта, че ти си отнела съпруга на клетата Гленда. Тя обаче няма умението и досетливостта да направи каквото и да било, освен да хленчи и да се оплаква.

— Вие какво бихте сторила на нейно място, госпожо? — информира се Маркъс със спокоен и невъзмутим глас.

— Ами какво, ще се погрижа да направя живота й толкова ужасен, че да я принудя да замине за Италия и там да изкара остатъка от мизерното си съществуване в някое рибарско село.

— Но, госпожо — обади се Джеси и се изправи, като се чудеше дали няма да повърне върху обувките на своята свекърва, — аз изобщо не знам италиански.

— Това, уважаема, мен изобщо не ме засяга. Говори с майка си. Тя е тази, която не ти е дала свястно образование. Моят Джеймс говори перфектен френски. Той даже чете тяхната непонятна литература.

Преди да се кръстосат шпаги или пък някой да избухне в смях, Джеймс стана и протегна ръка:

— Майко, струва ми се, че вече трябва да си тръгваш. Ще дойдеш при нас на вечеря някой друг път. Вземи си довиждане с Маркъс.

— Искам да те видя още по-добър — усмихна се Уилхелмина Уиндам на графа. — Можеш да целунеш ръката ми.

Графът се съгласи.

— А що се отнася до теб — каза тя на дукесата, — няма да те забравя.

— Благодаря ви, госпожо.

— Томас, моля те, доведи каретата на майка ми. Благодаря. Аз лично ще те изпратя, майко.

— Вие двете сте виновни за всичко — заяви Уилхелмина Уиндам на дукесата и Джеси, след което се измъкна от стаята, подпряна върху ръката на своя син.

Джеси не можеше да повярва, че тя върви със залитаща походка, точно като Гленда. Чу я как в малкото антре каза на Джеймс:

— Графът е такъв чудесен човек… Само тя — онова същество с толкова нелепата титла! Дукеса — ама че глупост! Само тя не му е позволила да ни даде онова, което ни се полагаше. Вземи графа и елате при мен някой ден, скъпи Джеймс. Двете жени ги остави. За тях е най-добре да си стоят тук. Повярвай ми.

Джеси погледна към дукесата, която разглеждаше тапицерията на канапето.

— Знаеш ли, Джеси, мисля, че утре ще трябва да отидем до Балтимор и да видим какви мебели има по магазините. Но в интерес на истината, по-добре ще е първо да се посъветваме с Джеймс.

— И аз мисля така. Доколкото познавам Джеймс, той има мнение за всичко. — Джеси въздъхна. — Не мога да повярвам на очите и ушите си. Маркъс направо я унищожи и въпреки това тя го преглътна.

— На мен никой не може да ми устои — скромно вметна графът.

Жена му го погледна, а по устните й заигра усмивка:

— Съжалявам, че го казвам, но Уилхелмина е истинска вещица и най-злата жена, която някога съм виждала. Благодаря ти, че ме защити от гадостите, които бълваше. Що се отнася до Джеймс, забелязах, че той мълчеше и се държеше на разстояние, докато тя не се насочи към теб, Джеси.

— И много добре постъпи. Какво друго можеше да направи? Да я изхвърли през прозореца? Или да я метне от някоя скала? — Маркъс се разсмя, изправи се и лениво се протегна. — Ще изляза малко да се поразходя с някой от конете на Джеймс. — Той целуна съпругата си и потупа Джеси по бузата. — Роднините понякога са истинска напаст — заяви той и излезе от гостната.

— Неговата майка — каза дукесата — също залага големи надежди на него. Тя направо го обожава. Все говори колко бил невинен, колко бил чист по душа. Тя обаче, за разлика от Уилхелмина, е решила, че ние двамата си подхождаме, което е огромно облекчение. Иначе безобразно глези момчетата.

Джеси дълбоко въздъхна:

— Можеш ли да си представиш госпожа Уиндам да гледа до безобразие някое от моите деца?

— Честно казано, не.

— Но какво можем да направим, дукесо? В края на краищата тя е негова майка.

— Горкичкият Джеймс…