— И тя те посреща така прекрасно, както майка ми. Не й обръщай внимание, Джеси.

Джеси облиза устните си.

— Ще се опитам. Но тя не спира да излива яда си и върху теб.

— Хич да не ти пука. Ето, хапни си малко от хляба на Баджър.

Тя направи точно така и все още дъвчеше бавно, когато баща й влезе забързан в стаята и извика радостно, когато ги видя:

— Момчето ми, ти си се оженил за моето малко момиче! Това е щастлив ден за мене. Джеси, Боже мой, какво си направила със себе си? Та ти изглеждаш като принцеса, да, точно така, като принцеса, с тази слънчева рокля, а и косата ти е така лъскава и добре направена… Я гледай какви сладки малки къдрички… А, ето я пак и майка ти. Е, не може всичко да е идеално, нали така? Скъпа, би ли донесла малко чай и кейк? — Той изчака, докато жена му величествено изплува от гостната, после прегърна дъщеря си и се здрависа с новия си зет. Държеше ръцете и на двамата, когато каза: — Вие ме правите по-щастлив, отколкото изобщо мога да го опиша. Не знам дали все още го осъзнавате, но вие двамата наистина си подхождате много.

— Искрено се надявам да се окажеш прав, татко, защото вече съм бременна.

— Какво? Ти носиш дете? Но вие сте женени само от няколко месеца… Значи ще ставам дядо?

— Татко, престани с емоциите. Ще ми стане зле.

Чак след около час Джеси отново седна до своя съпруг в гостната стая на майка си. Косата й беше сресана, а роклята — оправена. Все още беше твърде бледа, макар че бе пощипвала бузите си, но поне стомахът й се беше успокоил. Джеймс й беше давал да пие слаб чай с хляба на Баджър, докато тя отново се бе отпуснала спокойно върху старото си легло.

— Кога трябва да се роди моят внук? — попита баща й, като потриваше ръце.

„Изглежда по-развълнуван, помисли си жена му, като го гледаше вторачено, дори от времето, когато бях бременна с първото ни дете. Мътните да го вземат, оглупял дъртак! Толкова щастлив трябваше да бъде, ако Джеймс се бе оженил за сладката Гленда, не за разпасаната й сестра,“

— Следващия април, според нас — отвърна Джеймс.

Майка й се втренчи в нея. Джеси, бременна? Това направо блокира мисълта й. Дълго време тя не можа да каже нищо. Но ето че накрая се посъвзе, потопи се отново във възмущението си и каза:

— Съмнявам се, че ще бъде внук, Оливър. Щом като Джеси се чувства толкова зле, сигурно ще бъде момиче. Поредното в семейството. Изглежда, че Уорфийлд могат да наплодят само това.

Джеймс хвана провисналата ръка на Джеси и спокойно отбеляза:

— Ще бъда безкрайно щастлив да имам в дома си дузина момиченца, госпожо, всичките с такава прекрасна коса и красиви очи като Джеси.

— Тя никога не е имала прекрасна коса! — изграчи госпожа Уорфийлд. — Такава беше косата на баба й. Джеси е наказана да има същата коса, баба й поне я криеше под всевъзможни шапки и шапчици, за да не се зазяпват подир нея.

В този момент в стаята се дотътри Гленда. Изглеждаше бледа като Джеси, очите й бяха зачервени от плач, роклята й — омачкана. Джеймс се изправи и й се усмихна. Погледът й моментално се прикова върху чатала му.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Усмивката на Джеймс остана непроменена — нещо, което той отчете като истинско постижение от негова страна.

— Здравей, Гленда. Както винаги, ти изглеждаш очарователно. Сега аз съм твой зет. А ти си нещо като моя нова сестра.

Гленда изгледа отровно първо Джеймс, после Джеси и каза със стиснати устни, а гласът й трепереше от мъка:

— Аз съм изоставена, захвърлена в калта. И всичко — заради теб, Джеймс, защото не обърна внимание на единствената жена, на мен, която щеше да те дари с изисканост, красота и ум. А виж сега какво си взел… И тя ще ти народи още такива като нея.

— Какво искаш да кажеш, Гленда, с това, че ще народя още такива като мен? Това е пълна безсмислица.

— Ти ми открадна Джеймс, ти, мръсна изменнице! Ти беше само едно грозно момиченце, което приличаше на момче, и аз нито за миг не съм се притеснявала от теб. Можех само да ти се надсмивам, защото ти имаше такъв глупав вид и се държеше като пълна идиотка. Но сега си се променила. Станала си по-различна и това не е честно. Мразя те, Джеси! Децата ти ще приличат на онова, което ти самата беше преди, не на това, което си сега. Ти пак ще си останеш същата, Джеймс ще види това и ще те намрази, точно както те намразих аз.

Никой не можа да каже нищо след този словесен изблик. Гленда със залитане излезе от стаята. На прага се спря, рязко се извъртя и изкрещя с несдържан гняв:

— Ще те убия за това, Джеси! Ти се опозори и принуди Джеймс да се ожени за теб. Но това няма да трае дълго. Той ще се отегчи от теб още преди края на следващата седмица. Ти да представляваш интерес за мъж? Какво от това, че изглеждаш различно? Ти никога няма да бъдеш интересна за никой мъж. Ха! Защото не знаеш как да го направиш.

Оливър Уорфийлд се прокашля:

— Скъпа — обърна се той към жена си, — ще те помоля да поговориш с нашата дъщеря. Поведението й е отегчително, ако трябва да си говорим истината. Освен това Джеймс никога, нито за миг, не й е давал каквито и да било надежди.

— Той и на Джеси не беше давал никакви надежди, но ето че тя е бременна от него.

— Това е по-различно — отвърна Оливър съвсем спокойно и се изправи: — Хайде, Джеси, да идем в конюшните. На конете им беше мъчно за теб. Джеймс, ела и ти с нас.

— О, татко, така искам да ги видя. Джеймс?

Докато Джеси поздравяваше всичките помощници, докато потупваше всеки кон поотделно и му даваше морков и захарче, Оливър дръпна Джеймс с него в кабинета си. После седна зад разклатеното си писалище, извади бутилка портвайн отнякъде и напълни две чаши.

— Наздраве, синко. Как хубаво звучи само! Да пием за твоята женитба с най-добрата ми дъщеря.

— Съгласен съм — отвърна Джеймс и чукна чаша в чашата на своя тъст.

Двамата мъже пиеха бавно, без да говорят. Накрая Джеймс се облегна назад в стария разнебитен стол, в който някога бе сядал, и каза:

— Помниш ли, когато Джеси излапа цяла диня само за да не ти даде да хапнеш нито едно парче?

— Трябва да е било най-малко преди пет години. Сега не би погледнала диня.

— Сигурно има някакъв смисъл във всичкото това, Оливър.

— Единственото важно нещо е, че ще я направиш щастлива, Джеймс. Но защо всъщност тя вече не яде диня? Нямам представа.

Джеймс се усмихна над чашата си при внезапната строгост в гласа на бащата:

— Знаеш ли, че английските Уиндам заедно с двамата си сина и четиримата си прислужника дойдоха дотук с мен?

Оливър Уорфийлд го погледна ужасен:

— И всички те са в „Маратон“? Всички заедно в онази къща?

— За съжаление, да. Дукесата — тя е графиня Чейс, нали знаеш — ме увери, че не трябвало да се притеснявам и че всички са във възторг от това как съм похарчил парите си.

— Аз пък смятам, че ти малко попрекали. Онези роби сега живеят по-добре дори от много обикновени граждани.

Джеймс усети познатата гневна тръпка в стомаха си, но си замълча. Отпи малко портвайн и зачака.

— Като стана дума за пари, Джеймс, ще трябва да поговорим и за зестрата на Джеси.

Джеймс се размърда на стола си. В новата си роля на съпруг на Джеси Уорфийлд той се чувстваше направо неловко. Оливър — човекът, чийто коне години наред се беше опитвал да побеждава на надбягванията, същият този човек сега му обясняваше, че трябва да му даде нари.

— Искаш ли още портвайн?

— Да, налей още малко — отвърна Джеймс и подаде чашата си.

Един час по-късно Джеймс и Джеси си тръгнаха от фермата „Уорфийлд“ обратно към „Маратон“. Въодушевена от конете на баща си, Джеси се разприказва като момичето, което беше преди — весела и бъбрива като сврака.

— Риалто ще задмине Тинпин без проблеми на надбягванията в събота. О, Господи, ами аз за кого трябва да викам?

Джеймс се прокашля:

— Добре ли се чувстваш?

— Прекрасно. Кажи ми какво да правя, Джеймс? Ами Фрайър Тък и Мис Луиз? Аз сама съм ги обучавала. Тя вече е почти на три години и е готова за надбягвания. Тя…

— Джеси, когато баща ти умре, аз и ти ще станем собственици на фермата „Уорфийлд“.

Тя се опули към него.

— Значи ни дава всичко? Нищо не ми е говорил за това.

— Не, не всичко. Каза ми само, че през последните няколко години е бил голям късметлия. А пък и аз реших да не го разпитвам как е натрупал богатството си. Имал зестра за Гленда, и то големичка, защото не бил сигурен, че тя ще си намери съпруг, ако няма доста пари настрани.

— Но Гленда е красавица. Тя изобщо не е като мен, тя…

— Комплимент ли си просиш, Джеси?

Тя го изгледа продължително и замислено.

— Аз знам какво представлявам, Джеймс.

— Добре. Моето мнение е различно от твоето. Освен това искам моята съпруга да знае първо, че каквото и да е тя, то е мое.

Джеси не беше убедена, че изобщо го разбра, но предпочете да се съгласи с него.

— Ами къщата? Ами мама?

— Тя ще живее в къщата до смъртта си. После и къщата също става наша. Което е проблем, защото нашите имения не са съседни, така че не можем просто да съборим оградите и да ги обединим.

— Все ще измислим нещо. Не се притеснявай за това, Джеймс.

Той познаваше това изражение в очите й, пълно с искри на жизненост и интелект. Ако сега и бебето им само престанеше да я огъва на колене пред нощното гърне…

Тя погледна ръката си в ръкавица, смръщи се и каза:

— Ще имаме ли пари, за да оправим „Маратон“?

— Ще имаме, и то много.

Джеси го погледна с доволна усмивка.

— Добре — каза тя и го хвана под ръка. — Татко ме попита какво искам и аз му обясних, че двете с дукесата сме решили да оправим вътрешността на къщата и че ни трябват пари, за да успеем да свършим добре работата си. Странно, че той не ми спомена, че ще ни даде също и фермата.

— Това е тема, която по правило се обсъжда от мъже, Джеси. Баща ти е бил съвсем прав, като не ти го е казал преди да поговори с мен. Изненадан съм, че изобщо даже те е питал за парите.