Когато Джеси се събуди на другата сутрин — мрачна утрин с дъжд, който плющеше по первазите на прозорците, и вятър, който блъскаше дъбовите клони в стените на къщата, — тя видя Джеймс да седи до нея. Но вече изобщо не приличаше на ангела, а имаше вид на много угрижен човек.

За първи път кошмарите бяха проникнали и до съзнанието на Джеси. Тя седна изправена в леглото, обърна се към съпруга си и разтревожено каза:

— Джеймс, Том беше много лош човек. Но не става дума само за него. Всъщност всичко е заради пирата Черната брада.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Граф Чейс попита своя камериер, който съзерцаваше ласкаво спящия Чарлз:

— Спиърс, имаш ли представа какво могат да означават всичките тия небивалици за Черната брада? Джордж Рейвън не успя да измисли почти нищо свястно. Той човекът си няма и въображение, така че колкото и да въртеше и да сучеше, накрая все стигаше до онзи ужасен тип, Черната брада, как той се бил върнал в съзнанието на Джеси след десет години.

Спиърс се прокашля и заобяснява с плътния си глас:

— Пиратът Черната брада е прякорът на мъж, носещ името Едуард Тийч. По всичко личи, че именно той е в предните позиции на цялата ситуация — ако ме разбирате какво имам предвид.

— Не, не разбирам, но това на теб никога не ти е пречело. Продължавай, Спиърс.

— Милорд, аз разговарях по-обстойно с доктор Рейвън. Изглежда, че Джеси не е имала просто халюцинации. Явно тя си спомня ужасяващи подробности от своето минало — подробности, които като момиче не е искала да запомни. Очевидно тя е легнала болна непосредствено след това ужасно преживяване, а на сутринта се е събудила и вече не е имала никакъв спомен. Господин Баджър е съгласен с мен, че едно дете просто трябва да забрави, за да оцелее. Госпожа Маги обаче смята, че треската с висока температура в детството на Джеси е причината тя да забрави всичко. Сегашният удар по главата, според госпожа Маги, е върнал паметта й за случилото се.

— А какво мисли Сампсън? — попита дукесата и разгърна в скута си малката, изящно скроена ризка, която според съпруга й щеше да бъде съсипана от лигите на Чарлз само час след обличането й.

— Когато му поискахме мнението по този въпрос, господин Сампсън каза, че според него онова, което било важно, е госпожа Джеси да ни разкаже повече за този тип, Черната брада. И тогава, да го вземели дяволите, сме щели да разберем каква е неговата връзка с онази ужасна случка от детството й. Както знаете, господин Сампсън обикновено не зачита каквито и да било странични обстоятелства и кара право към целта.

Внимателно заслушана в тези размишления, дукесата не трепна дори когато котката Езми скочи в скута й, сви се на кълбо в средата на ръкоделието й и започна да се мие. Тя само спокойно погали Езми, която започна така силно да мърка, че събуди Чарлз, а той погледна първо към баща си, после Спиърс и сърцераздирателно се разрева.

— Предполагам, че младият господар е готов за следобедното си хранене — каза Спиърс.

— Той е едно истинско малко гадинче — отвърна Маркъс. — Дукесо, аз ще взема тая проклетница Езми, ако ти би искала да се погрижиш за него.

— Нямам друг избор — каза дукесата и се изправи. — Американските представители на фамилията Уиндам ще пристигнат съвсем скоро, Спиърс. Тогава ще получим отговори на всичките ни въпроси. — После добави, поглеждайки съпруга си: — Скъпи мой, боя се, че Езми изобщо няма намерение да лежи кротко, докато ти я галиш.

Сложил котката вече в своя скут, Маркъс я гледаше вторачено, докато тя съсредоточено драскаше краката му.

— Да-а, съпругата и котката… — отбеляза философски той, сякаш на стаята, докато потриваше Езми под брадичката. — Почти никога не мога да различа драскотините на едната от драскотините на другата.

— А пък ти, уважаеми — каза спокойно дукесата, докато се навеждаше да вземе ревящия, си син, — почти никога не успяваш да усетиш кога си на ръба да вбесиш някого.

Маркъс избухна в смях и избута Езми, която фучейки, се изправи върху краката му, впи за последно нокти в тях и леко скочи на земята.

— Аз има още да ти лазя по нервите, дукесо — каза той. — Единственото, което искам, е да смъквам тази твоя ведра и спокойна фасада поне по веднъж седмично. Ще бъда доволен и само на една малка случка седмично.

— Дукесата, милорд — Спиърс се изправи изопнато и надуто, като гледаше под око седналия си господар, който се хилеше точно като чревоугодник в стая, пълна с лакомства, — сега ще даде на сина ви да бозае. Тогава…

— „Да бозае“, Спиърс? Мили Боже, та това звучи направо библейски.

— Маркъс — обади се дукесата, докато люлееше Чарлз в ръце, — много се съмнявам, че ти би познал нещо, цитирано от библията, даже и да ти го пъхнат точно под носа.

— Спиърс — каза Маркъс, — ти изглеждаш така надут от ярост, че още малко, и ще се пръснеш. Кога най-сетне ще разбереш, че дукесата няма изобщо никаква нужда от твоето покровителство? Защо не вземете да се разкарате от тук? Оставете ме на спокойствие с тая проклета котка.

Дукесата се разсмя, притисна своя син към гърдите си и излезе от стаята. Спиърс, все още с високо вдигната глава, се измъкна плътно зад нея.



Баджър подаде на Джеси изящна чиния от севърски порцелан. Тя погледна в нея и устата й се напълни със слюнки:

— Твоите кифли, Баджър, със сметанов крем… О, Господи, това е прекрасно! Главата ми даже и да мисли да ме боли, сега вече със сигурност ще се откаже.

— Тези кифли са известни със своя възстановителен ефект — обясни Баджър, погледна Джеси в очите и й кимна, след което се обърна да сервира и на останалите.

Дукесата наля чай. Джеймс погледна към Маги, която този следобед беше облечена в бледожълтеникава рокля — наистина твърде скромно за Маги, което обаче я правеше да изглежда апетитна като сметановия крем на Баджър. Сампсън стоеше зад нея, положил леко лявата си ръка върху рамото й. От време на време Маги погалваше ръката на съпруга си.

— Всъщност — Джеси погледна към мъжа си с престорена скромност — Джеймс е много по-ефикасен като цяр от каквато и да било кифла. Извинявай, Баджър, но ти казваш самата истина.

Джеймс се задави. Сампсън го тупна силно по гърба.

— Повече да не сме чули подобно нещо — отсече Спиърс, но не беше намръщен.

Днес Джеси изглеждаше като екзотично цвете до Маги. Косата й беше разпусната, защото оплитането би й причинило главоболие. Тя се спускаше гъста и буйна около лицето й, което все още беше доста бледо и това притесняваше Джеймс. Тя обаче дълго време го беше молила да дойде с него до „Чейс Парк“, преди да била станала „мека и бездейна като пухената й възглавница“, както сама се беше изразила.

— Е, след като всички се подкрепихме за предстоящите разкрития — каза Маркъс, като сладострастно дояде последната хапка от своята кифла, — време е вече да разберем повече за този тип Черната брада, Джеси. Ти не си казала абсолютно нищо на горкия Джордж.

— Негова светлост е напълно прав — отбеляза Спиърс с маниера си на фин и изискан дук. — Доктор Рейвън е прекрасен лекар, но му липсва въображение.

Графът изсумтя.

Спиърс леко се прокашля:

— Той не събира достатъчно подробни сведения за нещата. Джеси, надявам се, че ти ще ни разкажеш всичко.

Джеси огледа един по един тези хора, които я бяха приели и се бяха държали толкова мило с нея, бяха я напътствали и се бяха отнасяли с нея като с близък човек, всъщност бяха я харесали и искаха тя да е щастлива. Тя не можа да се сдържи и избухна в сълзи.

— Джеси!

Джеймс, невероятно уплашен, че тя нямаше да може да понесе онзи ужас от детството си — какъвто и да беше той, — само след миг беше вече на крака. Той седна до нея, на стола, и я притисна към себе си.

— Недей, сладка моя, няма нищо. Това е само от главата ти и от всички онези ужасни спомени. Не е нужно да казваш нищо, ако не желаеш.

— Джеси — предложи Баджър — има нужда от малко коняк. Господин Сампсън, бихте ли й сипали една прилична доза? Това ще я накара да се почувства по-леко и ще я стопли.

Джеймс пое от протегнатата ръка на Сампсън чаша, в която беше налято от най-хубавия коняк на Негова светлост, и нежно я притисна към бузата на Джеси:

— Хайде, изпий го. Щом Баджър казва, че имаш нужда, за да ти олекне, значи е така.

Тя отпи една прекалено голяма глътка. Стори й се, че течността направо прогори стомаха й и така се разкашля, че лицето й почервеня като косата й, а тя изрече хрипливо:

— Баджър, та това е опасно. Как мъжете изпиват огромни количества от него и пак оживяват, за да пият още?

— Мъжете — отвърна Спиърс и погледна бегло към графа — имат забележителни адаптивни способности. Това им помага да оцеляват дори когато мозъците им не функционират нормално. Отпий само още една малка глътчица, Джеси.

Тя отпи, усети как я облива топлина и въздъхна.

— Вече чувстваш ли се готова да разкажеш на всички ни за онова далечно лято?

Тя кимна и внезапно придоби смутен вид:

— Бях съвсем малко момиче, на не повече от десет години, ако не се лъжа. Семейството ми имаше къща в Окракоук. Това е един остров върху оскъдно парче земя на север от бреговете на Северна Каролина, който е част от така наречените преградни острови, тъй като предпазват брега на континента от атлантическите бури. През лятото това е красиво място — много слънчево, с дълги и широки крайбрежия. Водата винаги оставаше хладна, но човек можеше да плува, ако му стигаше смелостта. Много диви коне скитаха навсякъде из преградните острови и повечето хора вярваха, че те са доплували до брега от един потънал испански галеон някъде през шестнадесети век. Хората, което живееха там, опитомяваха някои от тях.

През лятото на 1812 аз непрекъснато прекарвах дните си по крайбрежието, ровех се за миди и плувах, докато кожата ми съвсем почернееше. Майка ми все ме заплашваше, че ще ме завърже за леглото. Там беше и този човек, който обитаваше една колиба точно на самия бряг. Всички го наричаха „Стария Том“. Аз пък го наричах „господин Том“. Не знам дали наистина е бил чак толкова стар, но тъй като бях съвсем малка, на мен той ми изглеждаше не само стар, но и престарял.