— За толкова невежа ли ме мислиш? Разбира се, че го знам.

— Аха, така значи, ами известно ли ти е кой е бил бащата на Бул Рок?

— О, Господи, главата ме боли ужасно, Джеймс, толкова ужасно, че ми е блокирана цялата памет.

Той я целуна по върха на носа:

— Знам, че те боли главата, но сега използваш това само като извинение. Не можеш да ме заблудиш. Бащата на Бул Рок не бил някой друг, ами самият Дарли Арабиан, роден през 1700, един от тримата родоначалници.

— Глупости. Измисляш си го.

— Не. Видя ли колко бързо те хванах? Не си затваряй очите, Джеси! Чакай да помисля. А, знаеш ли, че Чарлз I, преди да загуби главата си, е спечелил за Нюмаркет първата им златна купа през 1634? По дяволите, Джеси, събуди се!

— Златните купи са хубаво нещо. Аз имам повече златни купи, отколкото ти, Джеймс. Или поне баща ми ги има.

— Не са много повече, а освен това не мисля, че всичките са златни. Всъщност… поне нито една от моите не е.

— Преди няколко години, когато богатството ни доста понамаля, мама накара татко да претопи единствената от чисто злато.

— И кой му я претопи?

За съжаление паметта пак й изневери. Вместо това тя каза:

— Може би тъкмо по тази причина Нелда се омъжи за Бреймън Карлайл. Тя се страхуваше да не обеднеем пак, а той е твърде богат.

Когато доктор Рейвън пристигна, Джеси броеше пръстите върху двете ръце на Джеймс, които той беше вдигнал пред нея.

— Зрението й вече се избистри — обясни Джеймс. — Повърна, но стомахът й е по-добре сега. Съзнанието й все още се колебае, но вече не чак толкова.

— Отлично — каза Джордж Рейвън, направи знак с глава на Джеймс да се мръдне и зае неговото място. — Здравейте, госпожо Уиндам — каза той и повдигна нагоре клепачите й. После леко опипа задната част на главата й. — Доста добра подутина. Харлоу ми каза, че сте си ударила главата в полицата на камината?

Тя кимна.

— На този оток ще му трябва известно време, за да спадне, госпожо Уиндам.

— Моля, наричайте ме просто Джеси. Всички така ме наричат, дори и Антъни. Сигурно и конете биха го направили, ако можеха да говорят.

— Много добре — каза доктор Рейвън, като продължаваше леко да докосва с пръсти подутината. — Знаете ли, дребосъкът Антъни вчера съчини първата си песничка. Майка му просто не може да се нарадва. Всъщност доста остроумна песничка. Разказва за това как баща му изнасял реч в Камарата на лордовете и всички заспали.

— Предполагам, че Маркъс не я намира за толкова остроумна, колкото дукесата — подхвърли усмихнато Джеймс.

— Трудно ми беше да преценя — отвърна доктор Рейвън. — Той грабна Антъни под мишница и му каза, че ей сега ще го хвърли в езерото. Виж сега, Джеси, ето какво ще трябва да правиш през следващите три дни…



— Гадно е, Джеймс.

— Знам. Изпий го.

Тя изгълта кафеникавата течност, приготвена по една от прочутите рецепти на господин Баджър, която им беше казала госпожа Катсдор, и се отпусна върху възглавниците.

— О, Господи, това ще накара и най-пропадналия грешник да се поправи. Та то е по-отвратително дори от оная течност за махмурлука, която тогава ме накара да погълна.

— Господин Баджър твърди, че давал това на Негова светлост винаги когато се чувствал зле — обясни госпожа Катсдор. — Това превръщало Негова светлост в кротко агънце, поне за около час. Щом обаче Негова светлост ставал кротък като агънце, всички в къщата започвали да се притесняват, даже и миячката в кухнята. Ето, сега ще ви дам да хапнете една вкусна и лека супа, госпожо Джеймс.

Джеси изяде супата, прозя се широко и заспа доста рано. Около час след това Джеймс, който си четеше до нея в леглото, внезапно се смрази, усетил докосването на нейните пръсти по корема му. Втрещен, той погледна към нея. Изглеждаше дълбоко заспала. И все пак пръстите й мърдаха, вече се движеха надолу, през окосмяването по слабините му, и още по-надолу, докато не започна леко да го докосва с върха на пръстите си. Той изпусна шумна струя въздух и се усети, че за миг беше спрял да диша, след което се отпусна върху възглавницата. Сега тя го галеше, обвиваше го с ръка и на него му се стори, че ще издъхне от такова неописуемо удоволствие. И тя правеше всичко това в съня си? Докато беше ранена? Ами да, нали беше ударена по главата, ето я причината, тя не знаеше какво прави, тя изобщо не можеше да си даде сметка какво… Той изстена, когато пръстите й го притиснаха малко повече и пак започнаха да се движат, да го докосват, да го галят. Не можеше повече.

— Джеси, трябва да спреш, защото няма да издържа много. О, Господи, това е прекрасно… Не, не спирай, никога не спирай.

— Добре, няма.

Той насмалко не изскочи от кожата си. Просто невероятният шок от гласа й рязко го изтръгна от неистовия напор, който вече го тласкаше към оргазъм.

— Джеси, ах, ти, проклета гадино!

— Да, може и да съм. От много време ми се искаше да ти направя това, Джеймс. Харесва ли ти?

— Ти си болна. Господи, толкова ми харесва… Ти трябва да почиваш. Не бива да ме подлудяваш по такъв начин. Не спирай, Джеси, не спирай… — Той стенеше.

— Не, няма да спирам. Харесва ми да те гледам в този момент, Джеймс. Главата все още ме боли мъничко, но не достатъчно, за да ме накара само да лежа. Искам да те докосвам. Нали нямаш нищо против?

— Но ти си болна. Много ми харесва, Джеси, ако обаче сега не спреш, само ще свърша напразно. Не ми се иска да спираш, но пък от друга страна, ако спреш, тогава ще бъда отчаян само за една-две минути, докато вляза в теб. Тогава всичко отново ще бъде прекрасно и аз няма защо да се спирам.

— Добре, Джеймс.

Той я издърпа върху себе си, отметна нощницата назад през главата й и каза:

— Сложи ме в себе си, Джеси. Точно така, бавно, бавничко.

Жена му преди броени часове си бе ударила главата, а ето че сега го яхваше — бавно, разбира се — и започваше да се движи, което явно й доставяше удоволствие. Той погали гърдите й, пристегна ръце около кръста й, после продължи надолу, докато я напипа, и взе да я гали, а тя започна да диша тежко, да го придърпва още по-навътре в себе си, да се движи върху него, и той каза с ясен глас:

— Джеси, сега ти е време да стигнеш връхната точка, разбра ли ме?

— Сега?

— Да, сега.

— Добре.

Тя изглеждаше поразена, когато отметна назад глава, с тази нейна буйна червена коса, пищно разпиляна по раменете и гърба й. Това отмятане на главата сигурно й беше причинило болка, но той виждаше единствено удоволствието, което трептеше в нея, караше я да вика, да го язди все по-бурно и по-бурно и точно когато тя достигна своя връх, той се потопи във вихъра на собствения си оргазъм.

Тя лежеше върху него, топлият й дъх галеше врата му, а той все още беше в нея.

— Ти беше болна — успя да произнесе той, когато накрая беше в състояние да върже две думи на кръст.

— Но сега съм много по-добре.

— Бих казал, че никога не си била по-добра. Това беше просто невероятно, Джеси.

— Да — каза тя, близна го по врата и се сгуши пак в него. Само след миг вече бе заспала, а той все още беше в нея.

Дълго време остана да лежи така, като галеше гърба й, притискаше я към себе си, масажираше бедрата й.

Старата Джеси, новата Джеси, имаше ли това вече някакво значение? Тя беше просто неговата Джеси.

Не знаеше кога точно заспа, но му се стори, че не бяха минали и три секунди, когато подскочи от пронизителен писък.

Мили Боже, да не би Лора да се беше върнала?

Беше Джеси — тя се мяташе на всички страни, удряше с ръце и крака, пищеше, без да спира, а между писъците се чуваха хрипливи ридания — дрезгави, отвратителни звуци, които направо му изкараха акъла.

Беше се свлякла от него. Той я сграбчи за раменете и започна да я разтърсва, докато тя се поуспокои.

— Джеси — каза той, целуна я и я разтърси още веднъж.

Тя отвори очи, втренчи се в него и пак изпищя.

— Това съм просто аз, Джеймс. Всичко е наред.

— Джеймс?

Божичко, тя пак говореше с онзи детски писклив глас. Той усети как космите по врата му настръхнаха. Същият този детски глас каза:

— Не познавам никакъв Джеймс. Кой си ти? Защо си тук?

— Аз се грижа за теб. Ти падна лошо и си нарани главата.

— О, ти си доктор?

— Да, в момента съм точно това. — Не можеше ли да го разпознае? Нима у нея се беше върнало детето и възнамеряваше да се задържи там?

— Доктор Джеймс… Това ми звучи странно.

— Можеш ли да ми кажеш какво сънуваше? — Той се опитваше да й говори с успокоителния глас на баща, който утешава своето уплашено и объркано дете.

Внезапно Джеси рязко се дръпна от него. Блъсна го в гърдите и одра бузата му преди той да беше успял да прикове ръцете й от двете й страни. В очите й се четеше див ужас, от който, изглежда, не можеше да се освободи.

— Не, не — повтаряше тя отново и отново. — Пуснете ме! Не правете това, то е ужасно, спрете, спрете! — Той чуваше прочувствен детски глас и това го потрисаше, защото излизаше от устата на жена.

Очите му вече бяха привикнали към тъмнината и той още по-ясно видя и ужаса в очите й.

— Нещо ти се е случило, Джеси. Може би нещо, свързано с онзи господин Том?

Тя се дърпаше от него и го гледаше така, сякаш очакваше, че той ще й причини болка или дори че ще я убие.

Джеймс пусна ръцете й. Тя закри с тях лицето си, като че за да се защити, отметна се до самия ръб на леглото, сви крака към гърдите си и се сгуши на кълбо.

— Няма нищо, няма нищо — каза той тихо със същия онзи успокоителен глас, знаейки, че има работа с детето, не с жената. — Ще се оправиш. Лягай сега да спиш. Аз ще бъда до теб. Спи.

Тя заспа, докато ридаеше, напъхала юмрук в устата си. Той се боеше да я докосне, за да не я събуди. Чудеше се, ако все пак я събуди, дали пред него ще бъде истинската Джеси или пак онова ужасено дете.

Той я изчака да заспи дълбоко, след което я придърпа към себе си и я прегърна. Тази нощ тя нямаше повече кошмари. Мислейки върху преживяното чак до сутринта, Джеймс стигна до извода, че тя сънуваше този проклет сън всеки път, след като се бяха любили. Не, не след първите два пъти, когато тя не беше изпитала удоволствие, но след всеки следващ път оттогава насам. Те се любеха и после тя сънуваше този ужасен сън. Удоволствието ли го предизвикваше? Точно тази идея обаче никак не му допадна.