— В събота ще участвам в едно надбягване.

— Точно тази събота няма да участваш. Не, не, не ми се оплаквай и не ми хленчи. Гледай да не натоварваш глезена и си почивай. Джеси, ще се погрижиш ли да го държиш седнал през по-голямата част от времето?

— Разбира се, макар че той е в състояние да ни продъни главите с цветистите си ругатни.

Джордж Рейвън повдигна учудено едната си вежда. В този момент Джеси само си представи как Маркъс го е изгледал ядосано и му е казал да ходи „да се шиба“. Тази дума, както веднъж й беше разказала дукесата, предизвикала страхотно слисване в къщата, когато тя гласно взела да се чуди какво ли може да означава. „Трябваше само да видиш изражението на Баджър в този момент, беше казала тя през смях. Помислих си, че направо ще хвърли супника със супата му от костенурка по главата ми.“

Доктор Рейвън невярващо заекна:

— Ти ругаеш пред булката ти, която е тук само от три дни?

Джеймс изсумтя:

— Трябвало е да я чуеш как тя ругаеше, когато беше само на четиринадесет години.

— Прав е — обади се Джеси. — Един ден безкрайно дълго го слушах, а накрая се възхитих на словесната му дарба и после за всяка мръсна дума разпитах поотделно всички коняри в Балтимор. Дори баща ми не можеше да се мери с него.

— Ами какво ще кажеш за майка ти?

— Не ставай такава гад, Джеймс, само защото не ти е добре. А, госпожа Катсдор, идвате тъкмо навреме.

Джордж Рейвън капна три капки лауданум в една чаша с лимонада и я подаде на Джеймс:

— Изпий това и спри да мърмориш. Няма да те приспи, но ще притъпи острата болка в глезена ти.

Джеймс изпи цялата чаша, избърса уста с ръка и каза:

— Ето, чакам. Все още боли.

Джеси реши просто да не му обръща внимание.

— Що се отнася до майка ми — продължи тя пред Джордж Рейвън, — тя ме е учила на други неща.

— Като какви например?

Лекарят изгледа първо единия, после другия. Двамата се чепкаха като деца. Естествено, Джеймс не беше в състояние да предприеме каквото и да било в този момент, но Рейвън очакваше Джеси, младоженката, да чупи ръце притеснено, да се върти грижовно около него и да го дарява с нежни ласки — изобщо да се държи като много влюбена младоженка. Но не, тя и той се държаха като хора, които се познаваха от много отдавна, като хора, които дори не бяха особено влюбени един в друг. Каква ли всъщност беше истината за цялата работа? Нито графът, нито дукесата бяха изтървали дори една единствена любопитна подробност пред него или пред неговата собствена нова съпруга, Роуина. Доктор Рейвън се усмихна и се изправи. Роуина щеше безкрайно да го утешава, ако той самият се нарани.

— Джордж, разкарай се вече оттук с твоите съвети.

— О кей, Джеймс. Джеси, ти само се погрижи той да не се движи много насам-натам. Дръж го само на стола и в леглото — е, не точно това исках да кажа. Но никакви валсове. Никаква езда. Ще дойда да те видя в събота, Джеймс. Но не на надбягванията в Йорк.

— Заповядайте за обяд, доктор Рейвън. Защо не доведете също и Роуина?

Когато Джеси се върна в гостната след няколко минути, Джеймс я изгледа от горе до долу и започна:

— Ще ти кажа нещо, Джеси, и повече няма да го повтарям. Забранявам ти да се обличаш като момче и да яздиш Бертрам в събота.

Тя му се ухили лукаво точно като грешник, който току-що е пребъркал джобовете на свети Петър.

— Не се съмнявам, че ще мога да спечеля някоя и друга гвинея за нас, Джеймс. „Кандълторп“ е много добре уреден, но на нас все пак ни трябват пари за „Маратон“. Отвътре той изглежда като стар хамбар. Колко бих могла да спечеля в Йорк?

— Не много, така че най-добре ще е да забравиш за това.

— Може би достатъчно поне за едни нови тапети в гостната.

— Джеси…

— Имаш много интересен вид, Джеймс, точно като някой меланхоличен поет — Шели, да речем, но той беше тъмен, нали?… С този вдигнат крак, с тази къдрица, дето е провиснала над челото ти, и така, както си се отпуснал в стола, ти…

— Обещай ми. Не искам Зигмунд истерясал да влети в стаята ми, след като открие, че ти си изчезнала заедно с твоите бричове и Бертрам.

— Предполагам, че ще взема Зигмунд с мен. Нали разбираш, просто няма да знам къде да отида и той ще ми бъде нещо като водач.

— Искаш да ме накараш да те вържа за този стол ли? И наистина ще го направя, Джеси, ако не ми дадеш тържествено обещание още в този миг. Кажи го, Джеси. Кажи: „Заклевам се, че в събота няма да отида в Йорк“.

Тя му се ухили безочливо, с онази безочлива физиономия на отдавнашната хлапачка. Прииска му се с такава сила да влезе в нея, че да я заболи дори повече, отколкото сега го болеше проклетият му глезен. Никога преди не си беше давал сметка, че под своите дрехи новата Джеси си оставаше пак старата Джеси.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Изкълченият му глезен й осигуряваше временен отдих. Джеси знаеше, че той искаше да прави секс с нея. Божичко, точно преди обяд, беше й го казал с такъв развратен смях… Но начинът, по който трябваше да го извършат, сигурно щеше да бъде такъв, че тя направо щеше да остане като гръмната. Погледна Джеймс и реши, че той едва ли ще има наглостта сега да я помоли за подобно нещо. Е, жалко за пропуснатата възможност.

И тъй като Джеймс я познаваше прекалено добре, той само въздъхна тежко, стисна й ръката и пак въздъхна. Джеси му се ухили.

— Глезенът ми ще оздравее съвсем скоро — успокои я той.

— Ще бъде чудесно, скъпи.

— Ето, това е моята Джеси.

Но той беше имал желанието да укрепи онова, което вече бе постигнал. Ако се минеше прекалено дълго време, можеше пак да види онова изражение на слисване върху лицето й. Не му се искаше тя пак да се отдръпне, да се скове върху или под него. Ех, по дяволите! Зигмунд и Харлоу му бяха помогнали да се качи по стълбите. Сам Харлоу го помоли да му бъде нещо като камериер и след като му свали дрехите, го сложи в леглото.

Джеси не беше изявила желание да направи това вместо него, пък и Джеймс не мислеше да я моли. Дори не знаеше дали изобщо й е минала подобна мисъл през главата. Да правиш любов след съответната подготовка беше едно, а да събличаш мъж с глезен, подут като пъпеш — нещо съвсем друго.

Глезенът му щракаше от болка, коремът му не се чувстваше особено комфортно от опита на госпожа на Катсдор да имитира граховата супа на Баджър, а той самият беше отегчен — вечерта бавно се точеше и разговорът между него и Джеси беше изтлял само до непрекъснати въпроси за крака му, следвани от неговите троснати отговори. Трябваше да си признае, че тя се грижеше за него, наистина, но изкълченото все още адски го болеше и това го правеше ужасен пациент.

Когато накрая си легна и се зави до гърдите, а Харлоу напусна спалнята му, той извика:

— Можеш вече да влезеш, Джеси. Целият съм увит в одеяла и чаршафи, всичко отблъскващо е покрито с изключение на проклетия ми крак.

Тя влезе през страничната врата. Носеше съвсем семпъл халат, който вероятно беше принадлежал на старата Джеси. Дали се страхуваше, че той ще се нахвърли върху нея, ако е облечена в някой от копринените халати на новата Джеси? Сигурно.

Той я изгледа внимателно, за да види дали нямаше някакво очакване в очите й.

— Тук до мен ли ще спиш?

— Притеснявам се, че мога да се обърна върху теб или неволно да те изритам по болното място.

— Мен това не ме притеснява. Искам да останеш тук.

Тя започна да клати глава и той бързо добави:

— Може да имам нужда от теб през нощта.

Тогава Джеси бавно кимна. Той затвори очи, когато тя му вмъкна още една възглавница под крака, докосвайки леко с пръсти големия му пръст и питайки го:

— Сега по-добре ли е?

— Кое да е по-добре?

Тя въздъхна:

— Джордж ме предупреди, че ще ми бъде трудно да се оправя с теб. Когато преди няколко години един кон ритна татко в крака, аз бях единственият човек, който стоеше до него. Мама каза, че той така или иначе ще се отрови от собствената си жлъч, независимо дали се грижи за него или не.

— Аз не искам да бъда такъв. Защо си облякла този отвратителен халат?

— За да не те измъчвам, Джеймс. Ако облека някоя от дрехите, които ми подари Маги, ами ти тогава направо можеш да си счупиш глезена, за да се добереш до мен. Не искам да ми тежи на съвестта подобно нещо.

Той преглътна тежко.

— Искаш ли да ти разкажа една история?

— Не, много съм уморена. Предпочитам да си легна. О, насмалко да забравя. Доктор Рейвън каза, че трябва да изпиеш още една лимонада с лауданум.

Той реши, че ще е добре да не се противи. Не искаше да лежи буден с тези дяволски болки в крака и да слуша как Джеси диша до него толкова близо, че да може да я докосне, да я прегърне. Не, по-добре беше да потъне в забравата на съня.

Той спа непробудно през цялата нощ. Джеси се будеше често и се заслушваше в него. Той обаче не се събуди от болки.

На другия ден глезенът му беше в много по-добро състояние.

— Може би утре — отбеляза той на закуска между хапките от препечени филийки и яйца — ще съм в състояние да яздя Бертрам.

— Изобщо не си въобразявай, че това ще стане. Няма да ти го позволя, Джеймс.

— Ще остана тук до късно тази вечер и чак тогава мога да тръгна. Преди няколко години Франсис, графиня Родърмир, работеше с един архитект в Йорк и двамата изобретиха нещо като преносвач за коне. Чрез него конят може да пристигне съвсем отпочинал на състезанието, а не изтощен от изминаването на целия път дотам.

— Много умна идея, наистина. — Джеси остави вилицата си и се приведе напред. — Как изглежда това нещо?

— Един съвсем малък покрит фургон, който се тегли на смени от два коня. Ти само завързваш поводите на коня за страничните прегради, за да не мърда, и потегляш. Горната задна половина на фургона е открита, така че вътре влиза предостатъчно свеж въздух.

— Божичко, как само ми се иска да видя това нещо! Значи жена е дала идеята за него?