Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

— С тази рокля, която си облякла, би трябвало да приличаш малко повече на старата Джеси, но пак не се получава.

— Това е, защото ми пасва идеално. Не е нито прекалено къса, нито пък прекалено провиснала на гърдите.

— Харесва ми цветът й. Не съм и помислял дори, че можеш да изглеждаш толкова благоприлично в сиво, но е факт. Имаш вид на скромно и порядъчно момиче, поне от шията надолу. Що се отнася до тия висулки около лицето ти…

— Ти си говорил с Маги.

— Да, тя ми направи забележка. Обясни, че не били къдрици, ами висулки, палавничета.

— Та какво толкова те дразнят?

В този момент той усети нейния страх, че пак ще я обиди, като ги нарече „смешни“. Искаше му се да го направи. Искаше му се да й каже, че тя е жива напаст, че не иска да се жени за нея, че копнее никога да не я бе срещал. Защото ако преди около шест години не я беше видял да обикаля около един състезателен кон на турнира в Уеймът и после ако не го беше победила в оня проклет трети етап, тя нямаше никога да се окаже върху онова ужасно дърво, да падне върху него и да се озлочести. И никога нямаше да избяга в Англия. Вместо това той каза:

— О, къдричките ти са очарователни. Но когато се състезаваш, вятърът ще ги духа в очите ти. Ще трябва да внимаваш.

— Наистина ли ти харесват, Джеймс?

Гласът й беше изпълнен с толкова много копнеж, че Джеймс неволно стисна Чарлз, в резултат на което детето силно се оригна. Джеймс го потри по гръбчето и то с готовност се оригна още веднъж.

— Дукесата току-що го е нахранила — обясни Джеси. — Добре се справяш.

— Обичам децата. Искаш ли да се поразходим заедно в розовата градина на дукесата?

Те оставиха момченцето да си смуче палеца и да дреме в своето бебешко кошче.

Беше облачен, задушен летен следобед.

— Скоро ще завали и ще освежи всичко — отбеляза Джеси просто защото не знаеше какво друго да каже. Тя вървеше до него с приведена глава и зяпаше върховете на пантофките си.

— Дъждът обикновено е хубаво нещо — каза той и намръщен погледна профила й.

Тогава тя вдигна очи към него и директно го попита:

— Какво искаш, Джеймс?

— Спиърс, Баджър, Маги и Сампсън не ти ли казаха?

— Не, те само ме приклещиха един ден в кухнята и взеха да ми задават какви ли не въпроси, докато направо ми запалиха главата.

— Това е техен общ специалитет. Доста си ги бива в тая работа. Дяволите да ги вземат, обикновено излизат прави. Дори когато първо ти се е искало да ги гръмнеш, накрая оставаш замислен, седиш си сам в мрака и не можеш да заспиш, защото знаеш, че са прави.

— Те са говорили и с теб?

Той реши, че не нужно тя да знае как всички заедно му се бяха изсипали в „Кандълторп“ и го бяха залостили в собствената му гостна стая. Щеше да я заболи, ако разбере, че те бяха дошли да го принудят, жив или мъртъв, да застане с нея пред олтара. Щеше наистина да я заболи, не се съмняваше в това, но по някаква причина не му се искаше да й причинява болка.

— Те често ме поучават — отвърна той с някакво раздразнение в гласа си. — През последните седем години все се опитват да подобрят характера ми.

— И успели ли са?

— Ами виж, не съм сигурен, но може би са успели в някои отношения.

— Розите на дукесата са прелестни.

— Да, всичко, до което тя се докосне, става прелестно, с изключение на Маркъс. Според нея това било просто чудесно, защото харесвала неговите недостатъци. Докато бил такъв, какъвто си е, мозъчната й машинка никога нямало да ръждяса.

— Защо всички те са толкова мили с мен, Джеймс?

Той вдигна глава нагоре и видя, че дъждовните облаци постепенно се скупчваха над главите им. Спря под един навес и изтърси:

— Защото обичат мен, обичат и теб и вярват, че ще се оженим. — Каза го най-накрая. После продължи, без да се поколебае дори за миг: — Ще се омъжиш ли за мен, Джеси?

Ето значи, направи го, само дето резултатът не беше точно такъв, какъвто очакваше. Тя се дръпна от него така внезапно, сякаш я беше ритнал. После взе да примигва, като че ли се събуждаше след някакъв сън. Накрая рязко се обърна и тръгна обратно… Повървя само няколко крачки, а после вдигна полите на благоприличната си сива рокля и се втурна да бяга така, както някога бягаше старата Джеси — носеше се над земята по-бързо дори от момче, а воланите на бялата й фуста се развяваха над глезените й, които бяха обвити в красиви бели дамски чорапи.

— Джеси! По дяволите, чакай! — Той се втурна след нея. Един провиснал клон на брястово дърво го шибна през лицето. Той изруга и дървото, и нея, но продължи да тича. Настигна я близо до малкото езерце. Подпираше се на едно дърво, което беше прегърнала с двете ръце и притискаше лице към кората му.

— Джеси… — Той едва си поемаше въздух. — Защо избяга от мен? Ще издраскаш лицето си, ако продължаваш да го триеш в тази кора.

Тя не помръдна, сякаш само се притисна още по-силно към онова проклето дърво.

— Не искаш да се омъжиш за мен? Това ли е?

Тя продължи да мълчи. Той усети как раздразнението му разцъфва — досущ като някоя от розите на дукесата, след като е била наторена.

— Защо, мътните те взели! Познавам те още от четиринадесетгодишна. Тогава изглеждаше като кривокрако момченце, само дето не беше, не и с тая хвърчаща червена коса, която никога не е могла да бъде скрита под онези твои опърпани стари шапки. Познавам те толкова добре, че винаги знам кога лъжеш. Теб не те бива да лъжеш. Знам, че нямаш бюст, или поне си мислех, че знам… Но след като те видях в оная бална рокля на уличница, с която гърдите ти преливаха над деколтето, ще трябва да се замисля по въпроса. Ти можеш да почистиш един кон или конюшня почти толкова бързо, колкото Ослоу. Познаваш конете почти колкото мен. Яздиш почти толкова добре, колкото и аз. Надбягваш се с коне… и понякога пак почти толкова добре, колкото и аз.

— През последните шест години редовно съм те побеждавала, Джеймс.

— Ха, значи това те е пообидило малко, а? Е добре, сега щом вече се обърна и ми оказа честта да ме погледнеш, отговори ми — ще се омъжиш ли за мен?

— Искаш да се ожениш за мен, защото винаги можеш да ме хванеш, когато лъжа?

— Има и други причини. Вече ти ги изброих. Ние двамата ще се разбираме добре. Имаме общи цели — искаме да се надбягваме и да притежаваме собствени конеферми. Нещо, което аз вече притежавам, а с брака ни ти също ще станеш част от това.

— Проклети да са тия твои причини, Джеймс! — Тя пак обърна лицето си към дървото. — Махай се! Нямам какво повече да ти кажа. Не ти си ме озлочестил. Няма, защо да ти тежа на съвестта, ти не носиш отговорност за мен. Казах ти какво мисля да правя в бъдеще. Ще имам собствена конеферма и развъдник за състезателни коне. Ще го постигна.

— Шансът ти да успееш е точно толкова, колкото е шансът на Чарлз да му израстат всичките зъби през следващата една седмица. Не ставай за смях с тия глупости, Джеси.

— Сега вече разбирам всичко. — Тя бавно се обърна да го погледне. — Спиърс и останалите са дошли при теб, за да ти внушат, че трябва да се ожениш за мен. Така е, нали?

— Не.

— Значи това е твое собствено решение?

— Да. — Той си помисли, че единственото, което му беше необходимо в този момент, беше нещо за отвличане на вниманието й. И, слава Богу, той притежаваше подобно нещо. Никога не се беше замислял, че можеше да бъде много по-добър лъжец от Джеси. — Имам за теб писмо от баща ти.

Гръмотевица изтрещя над главите им. Беше късен следобед, небето, допреди малко изглеждащо калносиво, в момента притъмня съвсем.

Това малко я освежи:

— Писмо от татко?

— Да, даде ми го да ти го донеса. Искаш ли да го прочетеш?

— Ти чел ли си го?

— Естествено, че не. То е адресирано до теб.

Тя се смръщи, когато отвори плика и извади един-единствен, сгънат на две лист. После прочете:

Без да каже нито дума, Джеси върна писмото на Джеймс. Докато той го четеше, тя дори не го погледна. Не й се искаше да види възмущението по лицето му.

Небето вече беше почти черно. Никога нямаше да успеят да се доберат до къщата преди небесата да се разтворят и най-сериозно да се опитат да ги потопят. Тя се отблъсна от дървото и потегли обратно към „Чейс парк“.

Джеймс тръгна редом с нея. Той изглеждаше по-скоро замислен, отколкото сърдит.

— Щеше ли да ми направиш предложение, Джеси — попита той накрая, — ако аз не ти го бях направил?

— Не.

Той поклати глава, взе дланта й в своята и каза:

— Хайде да побързаме. Твоите висулки няма да издържат на тази буря.

Джеси отново повдигна полите си и със смях се затича до Джеймс — не спря да се смее дори когато първата капка дъжд я перна по носа. Те свиха зад ъгъла на голямата къща и видяха как Фред войнствено се приближаваше към Клоринда, а тя бе разперила опашката си точно до зида.

— Ей, Фред, развратник такъв! — извика Джеси. — Остави я на мира.

Джеймс се разсмя, когато Фред подскочи сърдито към тях и изкряка така високо, както следващия гръмотевичен трясък. Джеймс сграбчи Джеси за ръката и я издърпа да върви с него:

— Той може да ни нападне, задето му се бъркаме в любовните работи. Хайде ела, тук наблизо има врата.

Те вече бяха малко понамокрени, когато влетяха през широките стъклени врати на огромната библиотека на „Чейс парк“.

— Писмото — каза Джеси. — Къде е?

— Пъхнах го в джоба си, за да не се намокри.

И двамата едновременно се обърнаха към широките стъклени врати, когато отвън се чу нов гръмотевичен трясък. Светкавична диря проряза небето. Дъждът вече здраво плющеше.