Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

Имаше пълнолуние. Времето в края на март беше меко. Само лек нощен бриз шумолеше между първите пролетни листа на старите дъбови дървета, които ограждаха алеята до фермата на Уорфийлд.

Джеймс си тананикаше една английска песничка, която дукесата беше съчинила предната година, докато се носеше в галоп върху гърба на Соубър Джон — кон, толкова сив, колкото и изящната калаена купа в средата на масата в неговата трапезария, а също и не по-малко здрав и издръжлив. Дукесата, която всъщност беше графиня Чейс и английска представителка на фамилията Уиндам, сякаш никога не се изчерпваше откъм идеи. Но това, помисли си той, беше съвсем разбираемо, като се имат предвид идиотщините на Джордж IV и всички политици, които я подхранваха с такъв екстравагантен материал. Беше лесно запомняща се песничка. Той се усмихна, като си представи как Маркъс Уиндам, граф Чейс и съпруг на дукесата, ревеше с цяло гърло в банята нейните песнички, карайки прислужниците смутено да изхвърчат от огромната господарска спалня в „Чейс парк“ и да избухват в лудо кикотене.

Джеймс леко потупа Соубър Джон по шията. Вече на двадесет години, този жребец беше опората в конефермата на Джеймс. Децата на Соубър Джон се състезаваха по дългите четири мили отсечки от Масачузетс чак до Кентъки. Соубър Джон беше чистокръвно, яко и стабилно животно, чиято издръжливост беше прочута по хиподрумите. А сега, слава на милостивия Бог, вече се прочуваше и като разплоден кон.

Ярката лунна светлина меко обливаше бялата дървена ограда, която заедно с дъбовите дървета ограждаше алеята от главния път до самата голяма къща. Развъдникът за разплодни и състезателни коне, „Уорфийлд“, беше огромен, доходен и добре поддържан. Джеймс му се възхищаваше и се молеше един ден и „Маратон“ да стане толкова преуспяващ. Особено много му харесваше цялата тази бяла ограда, която се точеше и точеше, докато накрая се губеше някъде в мрака зад горичка от дъбови дървета. Можеше само да предполага колко би му струвало да поддържа в бяло тая проклета ограда.

Когато Джеймс дръпна юздите на Соубър Джон пред конюшните, един млад чернокож роб се втурна към него, за да поеме поводите.

— Почисти го добре, Джеми — нареди Джеймс и подаде монета на момчето.

— Продай ми Соубър Джон.

— Остави тая работа, Оливър. — Той протегна ръка и се ръкува с възрастния мъж. Неговата коса беше по-червена и от тази на хлапачката, но за разлика от нейната беше толкова прошарена, че приличаше на четката за коса на Джеймс. Очите му бяха светлосини — за разлика от очите на хлапачката, които бяха влажнозелени, подобно на цвета на мокри лишеи край локва мръсна вода в средата на мочурище. — От днешните надбягвания имаш четирима победители и всичките са деца на Фрайър Тък. А пък онази двегодишна кобилка, Мис Луиз, ще те прави победител години наред и няма да допуска злополуки. Соубър Джон не ти е нужен.

— Ако имах Соубър Джон, направо щях да те разкарам от бизнеса, момче.

— Надявам се, че тази мисъл не те оставя нощем да заспиш.

Оливър дълбоко въздъхна:

— Остарявам. Достатъчни са ми болките, които не ми дават мира нощем. Ех, пусто, че не мога пак да съм на твоите години! Щях да открадна Соубър Джон, да те предизвикам на дуел и да ти пръсна гърлото с един куршум. Сега вече съм прекалено стар и нищо друго не мога да направя, освен да вия като старо куче.

— Старо куче, което обича бордо.

Оливър Уорфийлд се ухили и в предната част на устата му се видя един потъмнял зъб, който скоро щеше да стане за вадене.

— От твоите коне е имало трима победители — не е никак лошо за млад човек като тебе, с незначителен опит и умения. Щяха да бъдат и повече, ако твоят жокей, Редкоут, не си беше счупил крака.

— Това нямаше да се случи, ако оня нахалник от конефермата, Ричмънд Рай, не се беше опитал да го отмести встрани с едно шибване на камшика и така да го запокити право в едно дърво.

— Ами тогава им давай пистолети на твоите жокей, Джеймс. Знаеш ли, че някои собственици го правят? Хайде да влезем, момчето ми. Искам си моето бордо. Искам да се насладя на злорадото си ликуване. Джеси ме подготви да ти го върна заради това, че днес си се опитал да я блъснеш от коня.

— Мисля, че е невъзможно.

— Кое?

— Да блъснеш Джеси. Според мен тя си слага лепило на панталоните. Затова ще ми трябва да избия и седлото.

Джеймс последва Оливър Уорфийлд в просторната канцелария, която той беше пристроил в единия край на огромната конюшня. Стаята беше осветена от четири лампи. Въздухът миришеше на кожа, коне, сено и ленено масло. Джеймс пое дълбоко въздух. Обичаше тези миризми, цял живот ги беше обичал. Оливър му посочи с ръка към широк черен кожен стол. Тогава той извади бутилката, отвори я и напълни до горе чашите и на двамата.

— За твоята победа — каза Джеймс, макар че трудно преглъщаше точно тези думи. Оливър, старото копеле, добре знаеше това.

— Моята победа. — Мъжът дрънна чашата си в тази на Джеймс и я изпи до дъно. — Имаше ли много хора днес на надбягванията? Наложи ми се да си тръгна доста рано. С всяка измината година тая моя пуста подагра става все по-отвратителна.

— Доктор Данси Хулахан сигурно би казал, че бордото няма да ти е от полза.

— Ами тогава се опитай да побеждаваш по-често.

— По дяволите, ще излезе значи, че аз съм виновен за твоята подагра, така ли?

— Е, не, думата ми беше за твоето проклето бордо. Единственото, което трябва да правя, е да побеждавам, и ти веднага се появяваш да ме натъпчеш с него.

— Да, обаче те тъпча с най-доброто бордо.

Оливър Уорфийлд се ухили и отново вдигна чаша:

— Да вдигнем тогава едно за моята пуста подагра и за твоето проклето, превъзходно бордо. Та значи, момчето ми, имаше ли много народ днес на състезанията?

— Бая. И доста жени, което е добър знак. Пуританите правят всичко възможно да обявят конните надбягвания извън закона, но не мисля, че тук ще успеят. Прекалено голяма е нашата банда от грешници.

— Имаш право. Ей, хубаво е човек да си позлорадства. Така винаги се чувствам по-добре. А пък един прекрасен слънчев ден като днешния никога не е пречка за повечко посетители. Ще ми се да бях останал до края на надбягванията.

— Бая кокали, на кого ли не, се изпотрошиха и това оживи атмосферата. Виж, Оливър, аз само лекичко сбутах Джеси — започва да откровеничи Джеймс, като се приведе напред и обгърна с шепи тумбестата чаша за коняк. — Наистина не съм се опитвал да я блъсна от седлото. Просто исках да посмачкам ухилената й физиономия.

— Тя обаче твърди друго, Джеймс, но пък и винаги е била склонна да се настройва зле срещу тебе. Не знам защо това момиче не може да те понася. Не че нещо се опитва да се прави на по-морална, не, не и моята Джеси. Но тя не те харесва още откакто се познавате. Колко време стана вече? Поне шест години. А беше такова едно малко хлапе…

— Тя никога през живота си не е била малка. Още когато беше на четиринайсет, не спираше да тича с дългите си крака и да плямпа с голямата си уста.

— Е, това за устата й може би е вярно — съгласи се Оливър. — Но тя те победи съвсем справедливо.

Джеймс наля още бордо и на двамата.

— За твоята победа — повтори той, защото съзнаваше, че още преди края на вечерта тези думи ще отзвучат като забравен жален припев. Само милостивият Бог знаеше колко много бордо ще му трябва на Джеймс, за да издържи до края на вечерта.

— Толкова много победи през всички тези години — зарея се в спомените си Оливър и поразхлаби шалчето си. Той знаеше, че годините му даваха правото от време на време да изпада във философски настроения, особено пък пред Джеймс, който беше млад и неопитен. Във всеки случай, да побеждаваш беше по-добре, отколкото да философстваш. А пък да правиш и двете, беше най-хубавото, което човек можеше да си пожелае. — Ти, разбира се, знаеш, че конефермата „Уорфийлд“ съществува още от началото на осемнадесети век, когато моят дядо е положил началото й. Когато той слязъл от парахода от Бристол, цялата му собственост представлявала един състезателен кон, а самият той бил мършав като щека от това, че изповръщал дори и червата си през дългото пътуване. Но пък преливал от младежки оптимизъм. — Оливър Уорфийлд отпи голяма глътка и въздъхна. — И така от баща на син, от баща на син… Само какво чистокръвно мъжкарско родословие, нали?

— Никога преди не бях чувал за хора да се казва „чистокръвно мъжкарско родословие“.

— Все едно, само аз се изложих. Единственото, което можах да направя, е да развъдя дъщери. Три проклети женски. Само това стига, за да ревне човек.