Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

Джеси се запозна с госпожа Катсдор и с нейния син, Харлоу. Двамата се грижеха за „Кандълторп“ в отсъствието на Джеймс.

Джеси се запозна се още с господин Гудбоди, градинаря, и неговия помощник, Карлос, който преди около пет години бил изхвърлен от океана на брега, близо до Скарсбъро. Роден бил в Испания, както обясняваше на всички с разваления си английски. Но никога не даваше други обяснения.

— Градините са просто вълшебни — ахна Джеси, прекрачвайки широките френски врати, които излизаха точно на източната ливада. Тя не беше дори отчасти съизмерима с тази в „Чейс парк“, но бе така прекрасна в късното лято, с хортензиите си, розите, зюмбюлите, и маргаритките, които цъфтяха в цялата си прелест.

— Дукесата настоя да има толкова цветя — каза Джеймс.

— Казваш го така, сякаш се притесняваш, че имаш такава градина. Нима се счита за липса на мъжественост, ако се възхищаваш на красотата?

— Дукесата обожава цветята. Съгласих се тук да бъде нейната воля. — Той се направи, че не е чул въпроса и. Обърна се и я погледна право в очите. — Кое ти харесва повече — „Кандълторп“ или „Маратон“?

— И двете. Всяко си има своята особена красота. Нали няма да продадеш нито едното от тях, Джеймс?

— Не, освен ако не се разоря. Искаш ли една лимонада?

— Онова, което наистина искам, е да пояздя Белини.

Той й се ухили:

— Може би при следващото ти идване. Той е истински дявол, нищо, че се прави на толкова обаятелен. Дамски чорапи ли носиш с този твой порочен костюм за езда, Джеси?

Тя без колебание повдигна полата си за езда и му показа красиви бели чорапи, които изчезваха под черните й ботуши за езда.

— Дукесата сигурно скоро ще се разори, ако продължава да те облича така.

Миг след това изявление той се смръщи — защо, тя не разбираше. Мислеше, че това беше само шега, нищо повече, и все пак Джеймс не даваше вид, че го приема с чувство за хумор.

— Няма да се разори. На мен ми плащат по две лири на седмица. Намислила съм утре да пазарувам и да й върна тези неща.

— Две лири на седмица? Ама че разточителство! Тя всъщност ти плаща парите, с които да й се отплатиш. Слушай сега, нали знаеш, че не можеш да останеш в „Чейс парк“ чак докато се превърнеш в стара и изкуфяла бабичка?

Тя се отдели от него и отиде да докосне листенцата на една тъмночервена роза.

— Знам — отвърна тя, без да го погледне. После се наведе и дълбоко пое въздух.

— Какво мислиш да правиш тогава?

Сега тя се обърна и се загледа в мъжа, когото обичаше още от четиринадесетгодишната си възраст. Тогава той беше за нея героят на нейния живот, да, сега вече със сигурност го знаеше. Джеймс беше за нея кумир, съвършен във всяко отношение, възхитително същество, което от време на време й се усмихваше, крещеше й, досещаше се, че понякога и тя има нужда от добра дума, и охотно й я даваше. После обаче тя порасна и разбра, че той беше мъж, не Бог, но колкото и да беше странно, чувствата й към него станаха още по-силни и по-трайни. Те се бяха превърнали в нещо много дълбоко, така дълбоко, както язовира „Форт Пойнт“.

Но това нямаше значение. Джеймс все още гледаше на нея като на четиринадесетгодишното момиче или пък като на уличница — с новите й труфила и премени. Не, това просто нямаше значение…

— Мисля да поработя няколко години за дукесата и графа. Ще спестявам всичките си пари. После ще се върна у дома и ще си купя собствена конеферма. Ще се надбягвам с коне и ще печеля.

Той не се засмя. Тя остана изненадана, че не го направи. Но в същото време му беше и благодарна. Не би могла да го понесе, ако точно сега той се беше изсмял. Нямаше обаче и капка снизходителност в гласа му, когато й каза:

— За това ще ти трябват много пари, Джеси. Две лири седмично прави около четиридесет долара на месец. След две години, даже ако спестяваш всеки пенс, ти все още ще имаш по-малко и от хиляда долара.

— Знам. Ще бъде достатъчно. Баща ми със сигурност ще ми продаде по-евтино няколко жребци и кобили. Единственото, от което се нуждая, е да сложа началото. После мога постепенно да развивам нещата и да преуспявам — точно като теб.

Той погледна встрани, към буйните корони на кленовите дървета, които покриваха склона на един вълнист хълм.

— Аз съм имал много повече помощ, отколкото на теб ти е известно, Джеси. Бях женен за момиче с невероятно голяма зестра. Притежавах доста повече от хиляда долара, с които да положа основите на тази конеферма тук. Всъщност бащата на Алиша ни даде „Кандълторп“ като сватбен подарък. Така че, както сама разбираш, „Маратон“ имаше шанса да успее просто защото разполагах с предостатъчно средства, за да започна с тази конеферма тук, и предостатъчно средства, за да мога и да губя пари през първите две години.

— Колко пари са ти трябвали, Джеймс?

— Зестрата на Алиша беше почти двадесет хиляди лири.

Джеси направи една бърза сметка.

— Но това прави много повече от сто хиляди долара, това е почти…

— Да, знам. Аз съм богат мъж просто защото така се случи, че се влюбих в момиче, чийто баща беше баронет, и то много богат. Тя беше единственото му дете и той я обожаваше. И до ден днешен настоява да го посещавам от време на време. Той ме приема като свой син, макар сам Бог да е свидетел, че не го заслужавам. Той не ме вини за смъртта на Алиша, макар да знам, че за него загубата е непрежалима.

— Че защо трябва да те обвинява за нейната, смърт?

— Аз посях своите семена в утробата й. Тя умря при раждане заедно с бебето. Не беше минала и година от нашата сватба.

— Разбирам.

— Не, не разбираш, не би могла съвсем да разбереш. Ти си млада, Джеси, ти никога не си гледала на един мъж като на нещо друго, освен като на съперник, когото трябва да победиш в надбягванията. Ти просто все още не знаеш за какво става дума. Е, но това няма отношение към нашия разговор сега. Така че, виждаш, с парите ще ти бъде трудно.

— Защо ти виниш себе си за нейната смърт?

— Докторът беше невеж глупак. Обърка се и не направи нищо, а нейното раждане беше трудно и продължително. Мен ме изгониха от стаята, като ми казаха, че това било женска работа. Аз пък с цялата си наивност ги послушах и излязох, а после се върнах, за да чуя безкрайните й писъци. Когато влязох в спалнята, тя беше почти мъртва. Този човек я беше оставил бавно да издъхва, защото просто не знаеше какво трябва да направи. Оттогава съм прочел много неща за процеса на раждане. Говорил съм и с лекари в Лондон. Сега вече знам, че тя би могла да бъде спасена. Ако само бях приел нещата малко по-сериозно, днес Алиша все още можеше да е жива, а също и нашето дете.

Сълзи безмълвно се стичаха по лицето й. Джеймс видя, че раменете й се тресат и я обърна с лице към себе си.

— Сълзи? Джеси? Никога не съм те виждал да плачеш. Това се случи преди повече от три години. Не трябваше да ти го казвам. Хайде, Джеси, моля те, избърши сълзите си.

Но тя не направи това, ами приведе лице в шепите си и се разрида още по-силно. Джеймс тихичко изруга, а после я придърпа към себе си:

— Ш-ш-ш-т, моето момиче! Това беше преди много време. Болката вече не е така силна. Тя си остана в миналото, съвсем смътна и неопределена, не остра и пронизителна, каквато беше. Млъкни, че ще ти стане лошо.

Тя вдигна лице и се вторачи в него. После бавно протегна ръце и ги обви около врата му.

— Джеймс — беше единственото, което каза.

Той не знаеше защо го направи, но го направи. Наведе глава и я целуна по устните. Нейните толкова нежни затворени устни, по които все още имаше лека следа от червилото. Той почувства такъв силен пристъп на страст, че дори потрепери. Страст? Към Джеси Уорфийлд? Беше абсурдно. Прокара езика си по долната й устна и каза, без да помръдне:

— Само малко си отвори устата, Джеси. Точно така.

Тази страст беше невероятна. Беше толкова мощна и пронизваща, че Джеймс просто си загуби ума. Обгърна с шепи задните й части, повдигна я и я притисна към себе си. Тя се вкамени като зайче при вида на лисица.

Той се почувства почти като изнасилвач. Веднага я пусна и лекичко я избута от себе си.

— Съжалявам. Прости ми.

Тя се беше втренчила в копчетата на жакета му за езда.

— Стресна ме. Никой не ми е правил така преди. Но може би не трябваше да ме пускаш толкова бързо. Може би трябваше да ми дадеш малко време, за да свикна с мисълта, че ръцете ти са ме обгърнали отзад. Може би…

— Замълчи, Джеси. Триста дяволи, съжалявам! Въпреки новия ти фасон, ти все още си Джеси Уорфийлд, и не беше редено от моя страна да те нападам по такъв начин.

— Толкова сладко нападане… Може би ще ме целунеш пак?

— Не — каза той, но после я дръпна към себе си и я целуна. Не беше много нежна целувка, беше гореща и влажна, и… Тя се изкиска под устните му. Той й се усмихна.

— Смешен ли съм?

— Миналата нощ те сънувах, че ме целуваш. Беше гореща и влажна целувка, притискаше ме плътно към гърдите си. Когато се събудих, видях Дампър да седи върху мен и да ме лиже по носа и брадичката.

Той отпусна ръце до тялото си.

— Значи ти виждаш мен в сънищата си, когато едно проклето куче те лиже по носа? Така ми се пада.

— О, не. Не мога да си те представя, че седиш върху гърдите ми. — Тя се вторачи в устните му и преглътна. — Още веднъж, Джеймс, моля те?

— Не — отвърна той по-твърдо, отколкото всъщност му се искаше. — Време е за обяд. Хайде да вървим. Госпожа Катсдор ще ни приготви нещо за хапване.