Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

Джеймс изглеждаше прекрасно, целият обрулен от вятъра и в светлобежови кожени бричове, които прилепваха така плътно към тялото му, както светлокафявите кожени ръкавици пасваха на Маги. Косата му беше станала по-светла от времето, когато Джеси напусна Балтимор. Цялата беше нашарена с ивици в различни нюанси на русото, беше и по-дълга от нормалното, но толкова прекрасна, както зелените му очи — много по-зелени от нейните, много по-дълбоки, по-тъмни и по-чисти.

— В какво, по дяволите, си се втренчила така?

Тя дори не си помисли да го излъже:

— В тебе. Изглеждаш много добре. Харесват ми всичките тия нюанси на русо в косата ти.

С малко закъснение тя придърпа завивките над гърдите си и се приповдигна нагоре върху възглавницата. Това му даде кратка, макар и недостатъчна пауза.

— Ти обаче все още не изглеждаш така, както съм свикнал да те виждам. Вместо да е опъната назад толкова стегнато, че очите ти да изглеждат присвити и изтънени, косата ти пак е бухнала около лицето и е така разчорлена, сякаш си била с любовник в леглото. — Той пристъпи в спалнята, като избута Дампър през вратата с върха на черния си ботуш. — Яздих заедно с Маркъс. Каза, че направо си го изтощила, накарала си го да остане без крака от танцуване и накрая трябвало да те помоли да се смилиш над него. Призна ми, че много бързо си схванала нещата и че вече танцуваш не по-зле дори от дукесата. Мислиш ли обаче, че му повярвах? Хайде, време е да ставаш. Вече е почти десет сутринта. Аз отивам в „Кандълторп“. Ще дойдеш ли с мен?

— Ти ме каниш да дойда с теб в английския ти дом? — бавно попита тя. Беше толкова развълнувана, че едва успя спокойно да изрече тези думи. Не искаше той да забележи, че беше готова да хвърли завивките и да затанцува от радост, само защото той я беше поканил в своя дом.

— Да, ела с мен. Нямам ти доверие да те оставям тук без мен. Ще вземеш пак да щукнеш нанякъде, за да ми избягаш.

— О! — тя не скочи от леглото.

— Колко време ще ти трябва да се облечеш?

— Един час.

— Цял час? Старата Джеси можеше да стане от леглото и да се напъха в панталоните си максимум за десет минути.

— Ти старата Джеси ли предпочиташ?

— Да. Не. Всъщност все ми е едно. Само побързай.

— Един момент, Джеймс. Аз вече съм човек с ангажименти. Трябва да попитам дукесата дали мога да си взема един ден почивка.

— Всъщност тя сама предложи да ме придружиш до „Кандълторп“. Според нея си прекарвала прекалено много време с децата и тя се тревожела за твоето здраве. Хайде, действай.

Той излезе от стаята и я остави седнала в леглото й, мислеща, че би могъл да й спести всичко онова, което й каза. Можеше просто да кимне с глава. Тя въздъхна и дръпна връвта на звънеца.

След около час и половина Джеси излезе от своята стая и високият, елегантен и изискан мъж я чакаше пред вратата, с усмивка на лицето си.

— Добро утро — поздрави той и й подаде лакътя си. — Разбрах, че сте имала голям успех на снощното празненството. Графът и дукесата са на мнение, че сте блестяла от красота и усмивки.

Тя въздъхна.

— Това беше за снощи. Да сте виждал Джеймс тази сутрин, сър?

— О, да. Закусвах заедно с него преди два часа. Стомахът му още тежеше от вкусната среднощна вечеря на господин Баджър, затова само ровеше с лъжицата из овесената си каша и от време на време отпиваше от кафето си. През цялото време се питаше какво всъщност става тук.

— Вие какво му казахте, сър?

— Казах му, че вече сте част от този дом и че сте една млада дама с изключителни способности.

— Той се изсмя, нали? Или просто изруга? Това е точно в стила на Джеймс. Той винаги си ругае с такава лекота и охота, точно както графът изруга в сряда, когато Кланси го ухапа.

— Доколкото си спомням, той само изсумтя.

— А после дукесата му е казала да ме вземе със себе си в „Кандълторп“, нали? — допълни тя и погледна бегло към портрета на една отдавнашна графиня Чейс с огромна бяла перука, която беше украсена с три птички и цяло гнездо в естествен размер.

— Спиърс, какво, по дяволите, правиш с Джеси?

— Аз съм нейният придружител и кавалер.

Джеси се извърна и изумено го погледна:

— Значи вие сте Спиърс? Прочутият Спиърс?

— Имам особената чест да ви се представя — каза Спиърс и лекичко се поклони.

— Нали обещавате, че не сте някой граф или дук?

Джеймс почти изкрещя към тях:

— Спиърс, ти ли й внуши да се облича цял час, за да се направи накрая такава мърла? Само я погледни! Този костюм за езда принадлежи на дукесата — познавам го. Ами той изглежда направо смешно върху Джеси. Тя е американка, мъжкарана. И не носи такива изискани…

— Джеймс, струва ми се — каза Спиърс със своя любезен и равен тембър, без да спира да води Джеси надолу по широкото стълбище, — че в края на словесната ти тирада ще вземеш да се подхлъзнеш на ръба на някой камък, ще си разбиеш главата и с теб завинаги ще се свърши.

Джеймс първо изруга, а после каза с въздишка:

— Може би си прав. — Джеси, значи ти не си знаела, че това е Спиърс?

— Не. Мислех си, че е някой граф или дук на гости в този дом, който изпитва съжаление към мен и затова ми помага да се оправям тук. — Тя сниши глас и лекичко се изсмя. — Трябва да престанем да се срещаме така, Джеймс, все пред долната част на стълбището.

— Ето, сега изглеждаш точно като глупава ученичка. Това беше едно тъпо хихикане, и то дойде от теб. Трябва бързо да се върнеш у дома, Джеси, преди да си станала съвсем различен човек.

— Аз бих допълнил, Джеймс — обади се Спиърс и в края на стълбището пусна ръката на Джеси, като леко я потупа по дланта — че Джеси е една млада жена, която много добре се приспособява към заобикалящата я среда. Сега тя трябва да закуси.

— Но Джеймс иска да тръгва, Спиърс, а аз…

— Закуската ви, Джеси.

— Да, Спиърс.

„Кандълторп“ беше приятно и закътано имение, по-малко от „Маратон“, но затова пък масивно и внушително, като вълнистите хълмове, които го ограждаха. Изглеждаше така, сякаш принадлежеше на това място — камъните и дърветата като че ли от дълбока древност се бяха слели с общия пейзаж, за да станат едно неразделно цяло. Къщата беше почти на двеста години квадратна, триетажна, с червени тухли. Конюшните бяха боядисвани наскоро — дълги и ниски, с модерни оградени ливади от двете страни. Навсякъде се виждаха дъбове и брястове — много от тях изглеждаха толкова древни, като че бяха там още от римско време.

— Джеймс, римляните били ли са тук, в Йоркшир?

— Да, били са. Има едно много красиво селце на име Олдбъро, което е било истински римски град. Не са направили кой знае колко в него, но са построили два превъзходни тротоара от мозайка. Навярно в бъдеще ще се открият и други неща. Защо питаш?

— Дърветата. Те изглеждат толкова стари, че сигурно са били тук още при римските центуриони. Много е романтично, не мислиш ли?

Точно когато се готвеше да й отговори, Джеймс чу силно конско цвилене и се ухили:

— Това е Белини, най-красивият арабски кон, който някога съм виждал през живота си. Маркъс ми го подари миналата година. Вече е баща на две кобилки и три жребеца. Ела да го видиш, Джеси.

Белини беше черен като дявол и сигурно толкова интелигентен, колкото и самият Джеймс. Докато го галеше по великолепната му черна муцуна, Джеси призна с нескрито възхищение:

— Голям красавец е.

— И кобилите са на същото мнение. Миналата зима, точно преди да се върна в Балтимор, една кобила от конюшните на Родърмир беше скочила върху горкичкия Белини, за да го ухажва. И при това доста лошо изрита един от работниците тук, когато той се опита да я дръпне от него.

— Измисляш си.

— Не съм си и помислял. Ела да се запознаеш с всички.

Тя се запозна с главния помощник, Сигмънд, който беше дошъл при Джеймс от конюшните на Крофт. Те се намираха само на двадесет мили разстояние и бяха известни с множеството кръвни потомци на Байърли Търк.

— Стига си се лигавила, Джеси — скастри й Джеймс, докато я наблюдаваше как гали всеки кон поотделно и как на всеки дава по един морков от онези, които беше измъкнала от ведрото пред конюшнята.

— Не мога — отвърна тя и се обърна, грейнала в усмивка. Джеймс замръзна на мястото си. Не можеше нито да помръдне, нито да издаде какъвто и да било звук. През отворената врата на конюшнята проникваше рехав сноп слънчева светлина, който падаше точно над раменете й и ограждаше косата й, чийто червен цвят сега блестеше като залеза над западното ирландско крайбрежие. Сега тази нейна коса, сплетена в обикновена плитка, изглеждаше някак различно. После той забеляза, че беше по-отпусната и безброй провиснали къдрици ограждаха лицето й. Джеймс извърна поглед на другата страна. Не, това никак не му харесваше.

— Ето го и Калипър, стар приятел, преживял много повече милвания да било друг жребец в Йоркшир.

По този случай конят получи от Джеси два моркова и много повече погалвания, отколкото заслужаваше.

— Хайде сега да влезем в къщата.

За Джеси беше очевидно, че дукесата се бе погрижила да превърне вътрешността на „Кандълторп“ в приятно място за живеене. Прииска й се да каже на Джеймс, че тя, Джеси, би могла да направи чудеса с „Маратон“ само ако… е, стига вече с това.

Тя само поклати глава и прокара ръка по седалката на един стол, който беше покрит с красив тъмносин брокат. Интериорът в гостната се освежаваше от два красиви френски килима и няколко комплекта канапета и кресла. На стената висяха няколко пейзажа, но за разлика от имението на Маркъс тук нямаше никакви семейни портрети. Стените бяха прясно боядисани в бледожълто, което правеше стаята светла и просторна.