— Гледам те. Но не смея да те докосна от страх, че ще се разпаднеш на малки лъскави парченца. Я ми кажи какво е мнението на Спиърс за всичко това?

— Още не съм се запознала със Спиърс.

— Странно наистина. Обикновено Спиърс оглавява тази банда заговорници. Къде, по дяволите, е той, Сампсън?

— Тук е, мастър Джеймс. Не точно тук, нали разбирате, тъй като в момента не стои до мен, но не е напускал сградата, така, както би трябвало да бъде и както сам той го желае.

Джеймс махна небрежно с ръка. После отново прокара пръсти през косата си и тя щръкна нагоре.

— Нещо съвсем се обърках тук, а Бог ми е свидетел, че през последните два месеца непрекъснато репетирах всичко онова, което щях да ти кажа. Сега обаче нищо не става, както го бях замислил, и то само по твоя вина, само заради това, че си толкова страшно различна. Аз очаквах ти да си си ти, а не такава жена, каквато дори не съм сънувал, че съществува. Да не би да носиш даже и дълги женски чорапи?

Без всякакво колебание Джеси повдигна красивата си пола от жълта коприна и фустата под нея, за да му покаже светлите си копринени чорапи.

Очите му се кръстосаха.

— Бързо си смъкни роклята обратно! Можеше да ми кажеш и само едно „да“. Изобщо не знаеш как да се държиш. Ти си толкова дама, колкото дукесата може да е някой наквасен с джин мошеник от Сохо. Я сега ми кажи, Джеси, защо, по дяволите, избяга? Да, това настина беше първият въпрос, който мислех да те попитам. Слава богу, че накрая си го спомних. Защо, Джеси?

— Глупав, излишен въпрос. Много добре знаеш, че избягах, защото бях озлочестена. Всички го знаеха. Гленда ми даде триста долара, за да се махна. Обеща ми също да ми подари няколко рокли и едно наметало, но не го направи. Тя си мислеше, че ще отида при леля Дороти в Ню Йорк, но аз, естествено, не се веснах там.

— Да, тъкмо това Гленда със сълзи на очи съобщи на всички. Тя каза, че сама си разбрала колко си се опозорила и затова си напуснала, тъй като не си искала да посрамваш повече семейството си. Никога не съм и помислял, че можеш да живееш при леля ти Дороти. Тази стара вещица е по-голяма напаст дори от скъпата ми майка. Ти си идиотка, Джеси, но никога не съм те мислил и за глупачка. Веднага отидох на пристанището и проверих какви кораби са отплавали за Англия. „Флаинг Батрис“ беше заминал точно в деня на твоето изчезване. Един от докерите си спомни за теб — видял те да обикаляш напред-назад по палубата. Каза ми, че си била облечена съвсем като мъж, но не си успяла да заблудиш никого. Дяволите да те вземат, Джеси, не си направи труда да ми драснеш поне една бележка. Даже и на баща ти не си оставила никакво съобщение. Просто си скочила в проклетите си панталони и си се изпарила. Обясних на Оливър, че ще дойда до Англия да те взема. Той иска да се върнеш. Не знам защо го иска, но е истина.

— Татко може и да иска да се върна, но Гленда е права. Никой друг не е приритал за мене.

— Това са глупости и измишльотини. Докато се върнем в Балтимор, вече никой няма дори да си спомня, че си лежала върху мен, че ръцете ти са били върху лицето ми, а устата ти — само на сантиметри над моята.

— Мастър Джеймс — обади се Сампсън и се приближи до Джеси, — всъщност ние с господин Спиърс, господин Баджър и Маги обсъждахме това много подробно и нашето мнение е, че Джеси никога повече няма да бъде приета в Колониите. Не и в настоящото й положение.

— Да, в случая съм съгласен. Я само я погледни. Това нейно настоящо положение ще й донесе безброй мъжки предложения. Мъжете ще си загубят ума само като я погледнат.

Това, ако Джеси не се лъжеше, в никакъв случай не приличаше на обида.

— Какви предложения имаш предвид, Джеймс?

— Млъкни, Джеси, Сампсън, ти се разкарай! Или поне се отдалечи с три стъпала по-нагоре. Не съм тръгнал да я душа… поне още не. Благодаря ти. Слушай сега Джеси, това е най-глупавото нещо, което някога си правила. Не, не съм прав, спомням си как на едно състезание така силно искаше да ме победиш, че реши да не заобикаляш. Опита се да прескочиш с коня едно дърво, което беше изкоренено предната нощ от буря, но конят ти не успя и ти полетя в един ров, пълен с вода.

— Тогава яздех Ейбъл. Спомням си, че направо щеше да ти се пръсне коремът от смях. Помня как спря коня си, дори не завърши състезанието, и просто застана на ръба на оня проклет ров, като ме гледаше и не спираше да се смееш.

Той обаче си спомняше как отначало толкова се бе уплашил, че насмалко не бе изкарал цялата си сутрешна закуска. После я бе видял как цапаше в поне около метър вода с вид на прогизнало овчарско псе — червената й коса беше полепнала по лицето й, но самата тя нямаше нищо счупено. Едва тогава беше избликнал и смехът му. Едва тогава. Той изсумтя.

— Но това вече е минало, Джеймс. Аз съм тук, а ето че сега и ти си тук, и аз искам да знам защо си дошъл.

— Не ме интересува какво казват нито баща ти, нито пък другите. Аз не съм виновен за твоето озлочестяване, Джеси.

— Разбира се, че не си. Аз обясних на всички, включително и на баща ми.

— Това обаче няма никакво значение за него. Той ме накара да се почувствам ужасно виновен, най-виновният на този свят. Така че нямах друг избор, освен да те последвам дотук и да те върна обратно. Трябваше да напусна „Маратон“, трябваше да напусна Алис, за която се надявам, че ще стои далеч от Мортимър Хаки. Трябваше да напусна Кони. И всичкото това — заради теб, Джеси, заради теб, проклето женско същество, което кой знае как изникна, простреля Хаки в крака и се стовари върху мен.

— Аз ти спасих живота, Джеймс. Отървах те и от Гленда.

— Истина е, но това няма значение. Не бях планирал да идвам в Англия преди края на годината, а ето че сега съм тук. И то само за да те върна у дома.

— Аз няма да се върна у дома, защото нищо не се е променило, Джеймс, съвсем нищо. Не мога да се върна.

— Ние всички сме съгласни с това, мастър Джеймс — обади се Сампсън. — Тя не може да се върне в сегашното си положение. Както вече ви казах, ние всички обсъдихме това най-подробно и сме единодушни по въпроса.

— Точно така, Джеймс. Никой не ме иска с изключение на онзи тип, който се опита да си позволи волности с мене.

Той стовари юмрука си върху стената и й изкрещя:

— Ще правиш онова, което аз ти казвам, ясно?

— О, я престани с твоите гръмки фрази. Ти не си ми никакъв и не можеш да се разпореждаш с мен.

— Тогава си представи, че съм на мястото на баща ти. Аз съм негов пратеник.

— Ха! Я стига, Джеймс. Ще правя онова, което поискам, а то е да остана тук. Вече съм назначена и на работа. Имам си важни задължения и отговорности. Хич и не ми се усмихвай така подигравателно, Уиндам.

— Така ли? И какво, значи, работиш?

— Бавачка съм на Чарлз и възпитателка по езда на Антъни.

— Боже мой, то било по-ужасно дори от онова, което си помислих. Слушай ме внимателно, Джеси, Чарлз си има бавачка. Не, сигурно има поне три бавачки, които са му на разположение. Антъни пък има баща си и майка си, и Ламбкин, и всеки друг от помощниците в конюшнята, които могат да го научат всичко за конете. Маркъс и дукесата са те оставили да вършиш тези неща, защото изпитват съжаление към тебе. Този абсурд трябва да се прекрати.

Сампсън се прокашля и тихо каза:

— Мастър Джеймс…

Джеймс бавно се извърна и видя дукесата и Маркъс, които стояха в преддверието и гледаха право в него.

— Добре дошъл у дома, Джеймс. — Маркъс тръгна към него. Първо го прегърна, а после го отдръпна от себе си. — Но ти изглеждаш направо ужасно! Изобщо ли не си спал? Изтънял си като кука. Да не би да си се притеснявал за Джеси през тези месеци, а? Е, тя е жива и здрава. Само я погледни и виж колко е красива.

— Благодаря ти, Маркъс, за всичките ти коментари. Здравей, дукесо. Съжалявам, че ви прекъсвам празненството, но дойдох направо тук, защото се надявах, че малката гадина ще е тук, и тя наистина е тук, само дето не прилича на себе си. Защо сте й позволили да се нарисува като уличница и да се облече като лондонска куртизанка? Та тя дори не може да държи полата си смъкната — реши, че трябва да ми покаже чорапите си. Не намирате ли, че са прекалено съблазнителни, за да ги носи?

— Джеймс, скъпи — обади се дукесата с нейния съвършено спокоен и отмерен глас, — радваме се, че си тук. Ние всички те очаквахме, но бих те посъветвала да си сдържаш малко приказките. Джеси изглежда възхитително. Тя е по-прекрасна от която и да било друга жена тук. И още нещо — ние не изпитваме съжаление към нея. Тя е права: нейната работа, нейните задължения са много важни за момчетата, а по тази причина и за нас.

— Дявол да те вземе, Джеймс! Какво ти става?

— Джеси, ти стой настрана сега. О, по дяволите цялата тая работа. Вие всички сте прави. Връщам се в „Кандълторп“.

— Не и преди да вечеряте, мастър Джеймс. До „Кандълторп“ има два часа път с кон. Тази вечер ще останете тук. Госпожа Емъри вече приготвя Синята спалня за вас. Елате в кухнята. Баджър ви очаква. Дукесо, милорд, Джеси, върнете се на празненството. Аз ще се оправя с мастър Джеймс.

Джеси остана да танцува до три часа сутринта.

— Струва ми се, че вече съм много добра — каза тя и се усмихна на Маркъс, докато той я въртеше в ритъма на последния валс.

— Да, наистина е така. — Той се прозина. — Но си и прекалено млада за мен, Джеси. Ти направо ми изцеди силите. Дори и дукесата е седнала там с вид на красива, но оклюмала роза. Мисля, че едва утре ще можем да започнем да те учим на различните народни танци. Сампсън обича да свири народни танци на пианото.

Половин час по-късно Джеси се пъхна в леглото, след като първо свали всичките си фиби от главата. Хубаво й беше да разпусне отново косата си. Малко след полунощ беше свалила пантофките си, като ги бутна с крак под един стол. Вярно, че съсипа хубавите си чорапи, но пък си заслужаваше. Със заплатата си от две лири на седмица можеше да се отплати на дукесата за чорапите. В съня й се появи Джеймс. Но този път това не беше оня ужасяващ сън за вонящия мъртвец, който отваряше устата си и я обвиняваше, че е откраднала съкровището му. Не, в този сън Джеймс не й беше сърдит. Всъщност той беше всичко друго, но не и сърдит. Притискаше я силно към себе си и я целуваше, а устните му бяха настоятелни, влажни и топли.