Джеси нямаше нищо против това предложение. Вечерята беше в официалната гостна стая. Гостите бяха дванадесет двойки, имаше и дванадесет слуги и толкова много храна, колкото Джеси никога през живота си не беше виждала. Тя седеше между граф Родърмир — джентълмена, който се грижеше за конюшните на Джеймс, докато той беше в Америка, и някакъв господин Багли, местното кюре. Мъжът проявяваше нестихващ интерес към норманската катедрала в Дарлингтън. Когато на масата сервираха варената сьомга в сос от омари, печената агнешка плешка и спанака, граф Родърмир, Филип Хоксбъри, й пошушна:

— Само опитайте варената сьомга. Баджър е готвачът тази вечер, слава на Бога. Предлагал съм му, каквото поиска, за да дойде при мен, но той отказва, да ги вземат дяволите Маркъс и дукесата! Казвам му аз на Баджър, че на мен и съпругата ми ребрата ни тракат от слабост, а той само се усмихва и ми предлага да опитам поредното му произведение. Последния път беше някакъв пирог със стриди. Имах чувството, че коремът ми ще се пръсне от щастие, задето се тъпче с подобна вкусотия.

Тя се засмя, макар че се чувстваше като истински измамник. Вгледа се в дукесата и тайно се опита да я имитира. Но тя беше непостижимо грациозна, безкрайно спокойна и непринудена. Дори движението на вилицата й от чинията до устата беше толкова изящно и естествено, при това без каквото и да било съзнателно старание. Просто нямаше начин да копира тази изключителна дама.

Тя изпита безкрайно облекчение, когато дукесата се изправи и поведе дамите към Зелената кубическа стая. Джеси се запозна с всяка една от тях, но те просто не знаеха какво да правят с нея. И все пак, тъй като дукесата я представи като приятелка от Колониите, те се държаха учтиво, макар и резервирано. Джеси пусна своя провлачен колониален акцент, колкото й стигаше смелостта. Не можеше да прецени дали на дамите това им доставяше удоволствие, или просто не му обръщаха внимание. Само след минути господата дойдоха в огромната стая и оркестърът засвири.

По време на първия валс тя седеше до съпругата на кюрето, непохватно и притеснено отмервайки с крак всеки първи такт. Втория валс го изтанцува с графа, на когото само три пъти му се наложи да я повдигне от земята, за да избегнат провала. После той я предаде в ръцете на граф Родърмир.

— Бъдете внимателен с нея, Хок. Това е третият й валс в живота.

— Новоизлюпено пиленце значи? — Граф Родърмир и я дари с ослепителна усмивка. Той беше по-буен дори от Маркъс — така я въртеше в ритъма на танца, че тя започна да се смее на глас, като едва си поемаше въздух. Когато танцът свърши, Джеси каза на пресекулки:

— Графът обеща да не ме дава на дръвници и женкари. Обаче нищо не ме предупреди за мъже-стихии, милорд.

— И никога няма да го направи — отвърна Филип Хоксбъри. — Вие се справяте добре, Джеси. Дори много добре.

Малко по-късно тя се качи горе със сладолед за Антъни. Той седеше нащрек върху горното стъпало, готов веднага да духне в една от нишите, ако някоя от дамите реши да ползва женската тоалетна стая. Когато обаче видя своята гувернантка, той каза:

— Изглеждаш по-различно, Джеси. Лицето ти е толкова червено.

— Това е защото баща ти ме остави без крака от танцуване. Погледни, това е сладолед за теб от Баджър. Той каза, че навярно вече си излапал поне още четири, но този щял да ти бъде последният за днес.

— Колко странно, че Баджър не ги е преброил правилно — отвърна Антъни с озадачено изражение. — Всъщност бяха пет, но малки. Чудно ми е наистина как Баджър не ги е преброил точно… Никога досега не е бъркал.

Когато тя се върна от своята стая, той ближеше пръстите си:

— Прекрасно празненство — довери му тя. — Всички са толкова мили и внимателни с мен…

— Трябва да са такива, иначе мама и татко направо ще ги обесят на лампата.

Нямаше как да не се засмее на това.

— Трябва вече да се връщам. Не ти ли е вече време да си лягаш?

— Още не. Спиърс ми разреши тази вечер да остана половин час повече. Поръча ми да наблюдавам преди всичко мъжете и добре да запомня и да си подредя в главата всичко казано или направено от тях, което намирам, че не е правилно. Ще му го кажа утре сутринта.

— Мислиш ли, че твоят татко ще извърши нещо от онези неща, които ще запомниш?

— Питах Спиърс за това, а той ми каза, че моят татко е необикновен и прави изключение от всяко лошо нещо.

Тя го целуна за лека нощ и тръгна надолу по широкото стълбище. Чу, че но входната врата се хлопа с чукалото, и видя как Сампсън, който изглеждаше просто ослепително във великолепното си вечерно облекло, отвори огромните врати. Там стоеше Джеймс, гологлав, а черната му мантия се вееше назад от силния нощен вятър.

— А, ето, че накрая пристигнахте, господарю Джеймс — каза Сампсън.

— Тук ли е онази проклета глупачка, Сампсън?

— Коя проклета глупачка, господарю Джеймс?

— Слушай, не се подигравай с мен, Сампсън. Тя е тук, нали?

— Естествено, че е тук. Къде другаде може да бъде?

Тогава той вдигна глава нагоре и я погледна. После отново върна погледа си върху Сампсън:

— Дукесата и Маркъс май имат празненство?

— Да, но вашето пристигане не би притеснило никого, защото ви очакваха да дойдете. Господин Баджър несъмнено пази вечеря и за вас. През последните три дни винаги ви включва в своя списък. Ние всички обсъждахме това и решихме, че до не повече от седмица сигурно ще се досетите, че тя е дошла тук.

— Кажи ми тогава, че тя е добре, Сампсън.

Тогава Джеси се обади:

— Джеймс.

Той вдигна очи към нея, погледна я мимоходом и обърна взор в другата посока:

— Къде, по дяволите, е тя?

— Джеймс!

Този път той направи няколко крачки напред и пак я погледна:

— Джеси?

— Да?

— Ти не си Джеси. Ти нямаш нищо общо с Джеси, но говориш с нейния глас. Какво си направила с Джеси?

Тя бавно заслиза надолу по стълбите, просто защото нямаше друг избор. Не й се искаше да се препъне от воланите на роклята си и да си счупи врата. А така й се искаше да изтича! Искаше да скочи върху него, да го притисне в обятията си и повече да не го пусне, дори и само за да изяде вечерята на Баджър.

Тя стигна последното стъпало. Той се беше приближил напред и сега стоеше на метър от нея. Гледаше я втренчено.

— Здравей, Джеймс. Изненадана съм да те видя.

Той продължи да я гледа втренчено и безмълвно още доста време:

— Боже мой, просто не мога да повярвам! Само се погледни. Какво си направила със себе си? А, сетих се. Маги е оставила своя отпечатък върху теб.

— Да — каза тя и вирна брадичка. Чувстваше се като кралица, чувстваше се като жена, към която Джеймс Уиндам можеше да изпитва възхищение, а може би дори страстно желание, както към Кони Максуел.

— Всеки остави отпечатък върху мен.

Тя знаеше, че гърдите й са обли и бели, че имат добре видима цепка. Косата й беше прелестно нагласена, водопадът от къдрици, който се диплеше по гърба й, сигурно изглеждаше романтично. От двете страни на лицето й падаше по едно „палавниче“, което почти докосваше раменете й. Беше с червило за устни. През носа й минаваше само една единствена нишка от лунички. Тя се беше погледнала в огледалото, когато се качи в спалнята си. Знаеше, че изглежда не по-малко красива от която и да било от другите жени в Зелената кубическа стая, които сега танцуваха валс. Дори ръцете й бяха станали кадифени от всичките кремове на Маги.

— Изглеждаш нелепо.

Долната й устна направо провисна:

— Какво?

Сампсън се прокашля и любезно се обади:

— Джеймс понякога изпада в настроенията на майка си, Джеси. Мисля, че всъщност искаше да ти каже, че изглеждаш зашеметяващо, както казват французите.

— Нищо подобно, Сампсън — апострофира го Джеймс през рамо. — Ако сега тук беше майка ми, веднага щеше да те сложи на място. Стой настрана и не се бъркай. Слушай сега, момичето ми, какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? Приличаш на някоя изрисувана уличница с това червено мазило, наплескано по цялата ти уста. Още малко, и гърдите ти ще изскочат от роклята, а пък аз досега дори не бях забелязал, че имаш гърди. Или може би просто си ги понадула с носни кърпички? Няма ги и луничките ти… Това пък защо? Да не би през последните два месеца да си стояла затворена в тъмна стая и по носа ти да е отишъл цял декар краставици? А тая ужасна рокля? Та ти едва стъпваш от страх да не се спънеш в тия проклети волани с не по-малко проклетите ти крака, Косата ти пък изглежда така, сякаш си се приготвила да излезеш на сцената в някоя средновековна пиеса. Обзалагам се, че не можеш дори да помръднеш главата си без страх, че ще ти изпопадат фибите и косата ти ще се разхвърчи. Боже мили, ти с фиби на главата си, ти! Какво означава всичко това?

Тя се чувстваше съкрушена. Илюзиите й за красота се бяха сринали на парченца в краката й, а те вече и доста я боляха, защото пантофките на дукесата й бяха малки. Въпреки това му каза с равен глас:

— Мога да си движа главата и без да ми се съсипе прическата.

Той пристъпи към нея и стисна ръцете й под раменете. Повдигна я за миг от земята и после пак я остави на мраморния под.

— Това са само глупости. Забрави, че изобщо съм казвал нещо. За момент си загубих ума. Важното е, че си тук, че си жива и здрава. Молех се Маркъс да те приюти. Но ти действаш толкова трогателно и прочувствено, че не би могъл да те изгони.

— Но ти не ме харесваш нито така, нито иначе, нали? Върви по дяволите, Джеймс! Аз съм красива. Маркъс ми го каза. Сампсън също. И Маги.

— Ха, така значи? Ами да, те не те познават от четиринадесетгодишна възраст. Не са те виждали да падаш от дърво като застреляна патица. Не се те гледали как дъвчеш сламка, със стара филцова шапка, прихлупена над очите, докато си тананикаш някоя от песничките на дукесата. Нито пък са те помирисвали, когато лицето ти е било покрито с краставици.

— Какво общо има всичко това сега? Каква е връзката на тези неща с факта, че сега съм красива? Погледни ме, Джеймс! Мътните те взели, погледни ме!