— О, не, хич и не го е грижа, той…

— Да, слушам ви?

— Съжалявам. Едва ли ще ви е приятно да чуете, че Джеймс дори не знае дали съм жива. Предполагам, че е възможно да е малко притеснен, защото и той беше част от моето падение.

— Интересни неща са това паденията. Вашето падение по-необикновено ли беше, или просто някое съвсем обичайно, от онези, които се случват всеки ден?

Тя избухна в смях. И продължи да се смее така, почти до сълзи, а важната особа до нея просто се усмихваше любезно, докато тя най-накрая се успокои.

— Знаете ли, струва ми се, че не съм се смяла почти от два месеца насам? Божичко, това ми се отрази доста добре.

— Бих казал, че утре ще се смеете още повече, когато отидете да яздите.

— Да яздя? Както съм правила у дома? О, не, сър, графът и графинята едва ли държат толкова отпуснато своите слуги, а аз съм точно това. В Америка щях да бъда чиновничка, но тук, естествено, съм с ранг само на прислужница.

— Вие вечеряте с графа и графинята.

— Това е нещо съвсем друго. Те просто искат да научат всичко за Джеймс. Той им липсва.

— Да, той е интересен човек. Преживя толкова много неща, но не се предаде и дори стана по-силен и по-мъдър след всичко това.

— О, знам, че съпругата и детето му са умрели.

— Всъщност това е само едно от многото неща. Сега си внимавайте в краката. Тези стъпала могат да бъдат опасни за всички жени, както и за мъже, ако са попрекалили с пиенето.

Джеси не каза нищо повече, докато интелигентният възрастен мъж не я доведе до най-долното от внушителните дъбови стъпала. Най-после тя стъпи стабилно върху черно-белия италиански мрамор на преддверието, което беше по-голямо от целия първи етаж на бащината й къща.

Чувстваше се точно като човек от дълбоката провинция. Смехът й беше изчезнал. Тя се огледа и усети същия ужас, който беше изпитала, когато влезе през онези двойни, почти катедрални врати, с техните огромни месингови чукала във формата на лъвски глави.

— Никога не съм си представяла, че може да съществува такава разкошна къща, сър.

— Ще свикнете с нея. Като дете дукесата я мразеше, намираше я за студена и смазваща, но сега вече страшно се гордее с нея. Хайде сега да ви заведа при графа и дукесата. Тази вечер те са в малката Златна стая. Господин Сампсън смяташе, че през първата ви вечер тук, там ще се чувствате най-добре.

— Според Джеймс графът е нарекъл жена си „дукесата“ още когато била на девет години.

— Да, точно така.

— Вие гост ли сте тук, сър? Или също сте граф? А може би дук?

— Доколкото знам, не съм такъв. А сега искам да вдигнете главата си високо, да изправите раменете си и да се усмихвате. Дръжте се така, сякаш сте кралицата на Америка, която е благоволила да ни посети. Ще се опитате ли да го направите?

Джеси преглътна притеснено.

— Ще се опитам. Вие няма ли да дойдете с мен?

— Не тази вечер. Ще се видим утре.

— Благодаря ви, сър.

— Винаги на вашите услуги.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джеси още не можеше да се опомни. Тя седеше тук, в безкрайно скъп стол, който беше поне на сто години, държеше сребърна вилица, тежка почти колкото ръката й, и си взимаше пресен градински грах от чиния, по която имаше повече злато, отколкото във всички венчални пръстени от Балтимор, взети заедно.

Тя разбираше, че това не беше официална банкетна зала, а по-скоро просто малка уютна трапезария, която не беше много по-голяма от огромната гостна на майка й. Стените бяха боядисани в бледожълто. Фасадната стена цялата беше остъклена, а ефирните копринени пердета бяха повдигнати встрани, за да се открива поляната отпред с добре окосената трева, която се сливаше по-нататък с гъста дъбова гора. Тя чу някакъв странен звук, който толкова я стресна, че изпусна вилицата си.

— Няма нищо — поясни дукесата. — Това беше Фред.

— Фред?

— Фазанът. Той непрекъснато се пали и се влюбва в Клоринда, но тя се прави, че изобщо не го забелязва. Всъщност тя е само една малка капризна кафява паунка. Той постоянно развява около нея великолепната си опашка, но уви, без успех. Сега ни се оплаква за това. Просто не му обръщай внимание.

— Добре. — Да не обръща внимание на влюбен фазан? Е, щом това беше Англия, ще трябва да свикне да приема неограничен брой чудатости.

— Хареса ли ти това, което Маги направи с косата ти? — попита графът.

Ръката й смутено се вдигна към дебелите плитки, завити на върха на главата й във формата на кръг. „А сега да пуснем няколко малки «палавничета», както ги наричам аз — беше казала Маги, — за да се омекоти ефектът около сладкото ти личице. Ето така. Просто ги издърпай надолу и ги остави свободно да се къдрят, накъдето си пожелаят.“

— Чувствам се така, сякаш не съм аз — отвърна Джеси.

— От мъжка гледна точка изглеждаш прекрасно — каза графът и набоде с вилицата си парченце от варената агнешка плешка, залята с бял сос. След това се ухили. — Извини ме, но тази вечер главен готвач е Баджър. Той искаше да приготви нещо по-особено специално за теб.

Джеси покорно си отряза парченце от телешките котлети, гарнирани с пресни моркови и ориз. Беше превъзходно. Тя си взе още веднъж, после се престраши още веднъж.

— Джеймс ми е казвал, че Баджър може да сложи в малкия си джоб дори личния готвач на краля в Карлтън Хаус.

— Опитай непременно рагуто от патица и зеления грах — обади се дукесата. — Да, Джеймс винаги казва, че когато му готви Баджър, всеки път има опасност да се пръсне от лакомия и преяждане.

— Ах! — Джеси притвори блажено очи. — Как вие двамата успявате да останете толкова слаби?

Ако Джеси не грешеше, в този момент графът се ухили на дукесата като мъж, който току-що е откраднал една целувка от жената на проповедника.

Неговата съпруга го погледна намръщено, а после каза:

— На нас Баджър не ни готви така всеки път.

— Точно така — бързо се съгласи графът. — Е, кажи ни сега, какво все пак е мнението ти за Маги и нейните способности?

— Маги каза, че вече изглеждам великолепно. — В гласа на Джеси звънна такова неверие, такова огромно притеснение, че и графът, и дукесата заедно се разсмяха.

— И действително е така — съгласи се графът. — Опитай и пъстървата по женевски. Освен това изглеждаш великолепно в роклята на дукесата. Когато тя я обличаше, винаги придобиваше някак нездраво блед вид с тази нейна черна коса и толкова бяла кожа. Да, наистина, смарагдовозеленият цвят ти отива. Изненадан съм само, че не е била в гардероба на Маги.

— Маги реши, че ще разреши и на Джеси да я пробва — обясни дукесата. — И че ако Джеси не може да я оцени по достойнство, тогава тя ще си я измъкне, докато Джеси спи, и сама ще си я носи, защото била „доста симпатична рокля и заслужавала да се показва“. Според Маги тази рокля отива ли ти, Джеси?

— Тя само ме огледа от горе до долу и си затананика със затворена уста.

— Това е отличен знак — каза графът. — Ти спомена, че си била жокейка?

— Да, след като веднъж вече си го признах, няма защо да крия. Знам, че тук сигурно имате доста способни жокеи, които обаче са от правилния, искам да кажа от мъжкия пол.

— Да се научиш да бъдеш бавачка е нещо много по-различно от умението добре да яздиш кон — обясни дукесата. — Сигурна ли си, че искаш да се занимаваш с Чарлз?

— Той много се лигави, Джеси, предупреждавам те — обади се и графът. — Освен със Спиърс. Не е честно. Мен ме поглежда, ухилва се, в очичките му се появява оня негов палав поглед и от устата му започват да се стичат лиги още в момента, в който го взема в ръцете си. Освен че се лигави, в момента му растат и зъби. Много обича да ме хапе по брадата.

— Той хапе всичко, което не се мести прекалено бързо.

— С нетърпение очаквам да се запозная с него. Съжалявам, но истината е, че никога не съм се занимавала с бебета. Но пък, вижте, аз обичам малките жребчета, играя си с тях, почиствам ги, говоря им и ги…

— Е, това вече звучи успокояващо. И в нашия случай става дума за почти същите неща, нали, дукесо?

— Да, за почти същото — отвърна дукесата. — Трябва и да те предупредя за нещо, Джеси. Братчето на Чарлз, Антъни, съвсем скоро навърши шест годинки. Той ще ревнува, че Чарлз си има теб. Така и двамата ще ти висят на полата.

Очите на Джеси светнаха:

— Антъни язди ли?

— Като малко кентавърче — разнежи се майка му. — Защо пък да не станеш негова бавачка за коне.

— Да — добави графът. — Можеш да му обясниш всички подробности около факта, че повечето състезателни коне са една определена порода, която е била внесена през Франция от северна Африка.

— О, това е чудно — каза Джеси и забрави за вкусната вечеря, забрави за невероятно скъпия килим, върху който беше поставила своите стъпала в евтини обувки, забрави, че идва от Колониите и че сега вечеряше в присъствието на почти кралски особи. — Това ще бъде наистина чудесно. Нали няма да имате нищо против?

— Не, изобщо — отвърна графът. — А, ето че и Баджър дойде да си получи похвалите. Баджър, това е Джеси Уорфийлд. Дошла е при нас от Колониите. Тя е приятелка на Джеймс.

Той беше едър и грозноват, с огромни длани, със закръглена, побеляла глава и с широка усмивка. Беше облечен като изискан господин, който обаче току-що бе попаднал на някаква бяла престилка и нехайно си я бе препасал през кръста.

— Вие ли сте Баджър?

— Същият. Хареса ли ви зеленчуковата супа?

— О, да.

— Ами варената агнешка плешка в бял сос?

— Тя опита от всяко ястие, Баджър. Ами сега какво ни носиш?

— Плодов пудинг с орехи, милорд.

Той започна да сервира пудинга, докато трима слуги сръчно и мълчаливо прибираха чиниите и поставяха нови, по които имаше също толкова злато, колкото и по предишните.

Когато свърши, той кимна на Сампсън, направи знак с ръка на слугите и каза:

— Утре ще си поговорим, госпожице Джеси. Добре си починете тази нощ. Господарят Антъни така ще се зарадва да се запознае с вас, че нищо чудно да изреве в стаята ви и да започне да скача нагоре-надолу по вас. Това ще е само защото сте американка, разбира се. Той дори внимателно ще ви разгледа, за да се увери, че нямате в повече някой пръст или ухо. Лека нощ, милорд, дукесо.