— Кога сте яла за последен път, госпожице Уорфийлд? — спокойно я попита Маркъс Уиндам.

— Ами, всъщност вчера. Разбирате ли, всичките ми американски долари стояха натъпкани в моята… хм, в моята долна риза, освен нощем, естествено. Точно тогава някой се е вмъкнал в моята стая и ги е обрал всичките. Остана ми само един долар и него го скрих в предницата на левия си ботуш.

— Е, радвам се поне, че не са ви обрали някъде наблизо около нас. — Графът се изправи и застана над нея, загледан в къдравата, наситеночервена коса, която непокорно стърчеше на всички страни изпод едно грозно сламено боне. Да, цветът на косата й наистина беше като този на Маги, може би беше дори още по-наситено, по-тъмночервен. — Откога познавате Джеймс?

— Бях на четиринадесет години, когато се запознах с него. Той дори не знае дали съм жива. Искам да кажа, знае, че съм жива, но изобщо не го интересува. Това страшно ми тежи. О, Боже, пак започнах. Повярвайте, сър, аз обикновено не приказвам чак толкова много.

— Моля ви, не се притеснявайте от нищо — каза графът. — Пък и вече сигурно сте уморена. Вие сте наш гост, госпожице Уорфийлд. Смея да кажа, че след като добре си починете, ще успеем да оправим всички тези неща. Ще накарам готвача да ви донесе горе един хубав късен обяд.

Джеси не можеше да си позволи това. Тя рязко скочи на крака, застъпи си ръба на роклята и полетя към красивия сребърен сервиз за чай, който сигурно беше служил на поколения графове, дукове и принцове. Малко преди да се сгромоляса върху него, усети как ръката на графа се вкопчва под рамото й и я повдига нагоре.

Той я пусна и й се усмихна:

— Добре ли сте, госпожице Уорфийлд?

— Да, сър, но не мога да ви бъда гостенка. Джеймс не знае, че аз съм тук. Никой не знае. Избягах, защото положението у дома беше станало невъзможно. И ще си остане същото, затова не мога да се върна. Бих желала обаче да работя за вас. Знам, че не мога да ви бъда жокей, тъй като в Англия това не може да се прави от жени, но аз обичам децата, а Джеймс ми е казвал, че Нейно височество наскоро била родила още едно малко момченце, на което той е кръстник. Бих искала да му бъда бавачка. Струва ми се, че бебето е може би още малко, за да си има бавачка, а сигурно пък е прекалено малко, за да мога да го уча да язди, да му обяснявам за породистите коне и най-вече за бащите-родоначалници, от които мой любимец е Байерли Търк, когото хванали в Буда през 1688…

— Да, доста малък е наистина за Байерли Търк — съгласи се графът. — Но той е умно момче и смея да твърдя, че ще има желанието да се поотрака още преди да достигне първата си година. Е, дукесо, какво ще кажеш? Да назначим ли Джесика…

— Извинете, сър, но името ми е Джеси. Знам, че звучи може би твърде провинциално, може би твърде колониално, но просто това ми е името.

— Направо е прелестно — съгласи се спокойно графът, който все повече се очароваше от тази неочаквана гостенка. — Името „Джеси“, искам да кажа. А ти какво мислиш, дукесо?

Дукесата тръгна грациозно към Джеси, която бързо се изправи на крака. Тя пое дясната й длан между своите и й каза усмихнато:

— Чарлз не е дете, с което човек може да се справи лесно, точно като баща си е. Мисля си, че той ще те обожава и особено тази твоя великолепна коса. Само внимавай да не те оскубе цялата. Добре дошла в „Чейс парк“, Джеси.

— Аз нямам великолепна коса. Вие просто сте изключително любезна, както ми каза за вас и Джеймс.

— Разбира се, че имаш прекрасна коса. Кажи „благодаря“, Джеси.

— Благодаря, мадам.

Малко по-късно Джеси заситни по дългите коридори, след Сампсън, който между другото й обясняваше как винаги си бил мечтал да посети Колониите. Никога преди не бил виждал индианец и искал да си вземе малко от тяхната боя за бойни татуировки, за да я занесе на жена си. Щяло да й бъде много забавно да види подобно нещо.

А в Зелената кубична стая дукесата казваше на съпруга си:

— Маркъс, това наистина е любопитно. Какво, мислиш, се е случило между нея и Джеймс, та тя да се втурне тука съвсем сама? Няма спор, че това, което е направила, е много недомислено.

— Аз пък се обзалагам, че малко преди да наближи нашия дом, е носила панталони, а после се е преоблякла с тази отвратителна рокля. Не се тревожи. Скоро ще успеем да научим цялата истина. Сега се чудя какво ли ще каже Маги, като види една по-млада от нея жена, чиято коса е по-червена дори от нейната…



Маги, жената на Сампсън, беше прелестна. Когато тя дойде, Джеси направо я зяпна и притисна износения си халат още по-плътно около себе си. Добре поне, че се беше изкъпала и че преди това беше полегнала със затворени очи върху това невероятно легло с бледозлатист брокат, който висеше над него върху четири високи подпори с красива дърворезба. Ако Джеси не се лъжеше, дюшекът беше пухен, и затова й се беше сторило, че се отпуска върху небесни облаци. Въпреки това обаче не бе спала. Чувстваше се едновременно уплашена и облекчена. Халатът, с който Маги беше загърната, като влезе в спалнята на Джеси, а тя беше точно до детската стая, изглеждаше по-красив и от този на дукесата, когато Джеси за първи път беше въведена в онази страховита Зелена стая. Ах, ами косата й! Огнено великолепие!

— По-червена дори от страстта на грешник — изтърси Маги и се настани удобно. Джеси само безмълвно я зяпаше. Тя погали красивата й коса и се ухили: — И ти имаш доста хубавичка коса, мис Джеси. Е, не е чак толкова наситеночервена, колкото моята, но въпреки това не е лоша. А с палавите ти къдрици не знам дали дори аз ще се справя…

Тя замълча и зае замислена поза.

— О, моля ви, наричайте ме просто Джеси. Аз ще бъда нещо като бавачка на Чарлз. Права сте, косата ми не е от най-послушните.

— Да, моят Сампсън ми каза, че ти ще научиш Чарлз на всичко за състезателните и чистокръвните коне, както и за Байерли Кинг…

— Всъщност той се казва Байерли Търк. Разбирате ли, това е кон, не човек.

— Жалко. Хората са измислили много повече игри и забавления от конете, но предполагам, че по този въпрос съществуват доста различни мнения. Имам усещането, че ти ще се справиш чудесно, независимо дали става дума за кон, или за човек. Я сега да видя какво мога да направя с тази хубава коса на твоята хубава главица. Довечера ще вечеряш заедно с дукесата и Негово височество. Ти нали вече си успяла добре да си измиеш косата в банята?

— О, да. Беше ужасно мръсна — каза Джеси, после седна пред огледалото и се загледа в полуизсъхналата купчина от буйни, сплъстени червени къдрици.

— Няма защо да се притесняваш, Джеси. Дукесата ми каза, че си имала нужда от мен, и сега добре виждам, че е права. Тя иска да те направя жена на нужната висота. Добре, че съм толкова талантлива… Казах ли ти, че бях актриса преди да спася живота на господин Баджър в Плимът? О, ти още не познаваш господин Баджър и господин Спиърс. Но има време.

— Джеймс ми е говорил толкова много за всички. Беше ми казал, че вие сте невероятно красива.

Всъщност истинските думи на Джеймс бяха, че Маги направо го била шашнала още в момента, в който го погалила по пениса. Тогава той бил на двадесет години.

— Е, да, Джеймс е симпатичен. Той израсна доста добре сложен, а и умен мъж. Ние всички много се гордеем с него. Онези негови тъмни зелени очи влизат право в душата ти. Някога да ти е правило впечатление колко дълги са му миглите? Ами онази негова почти руса и леко къдрава коса? Красив мъж е нашият Джеймс, а и на ръст стана толкова голям, почти колкото графа, неговия братовчед. Хайде сега, ти просто се отпусни и затвори очи. А аз ще продължавам да правя моите вълшебства.

— Джеймс наистина има много хубави зелени очи — съгласи се Джеси. Очите й бяха затворени, затова тя не видя усмивката на Маги при тези думи, изпълнени с копнеж.

За изненада на Джеси Маги не започна веднага да разресва косата й. Първо втри в лицето й някакъв крем с много приятен аромат.

— Нали сега се чувстваш добре? Дукесата ми каза, че си била на борда на кораб цели шест седмици. А пък океанският въздух не влияе добре на ничия женска кожа. От това мазило кожата ти пак ще стане мека. Ще го използваме всеки ден. Ще си го мажеш също и по тялото след всяка баня. Имаш доста хубава кожа за човек от Колониите, Джеси. Е, хайде сега да видим какво ще направим с косата ти.

Джеси се чувстваше като пълна глупачка. Не й се искаше да излиза от тази стая, която беше по-красива дори от тази на майка й у дома. Маги й беше казала, че я наричат Есенната стая заради всичките прекрасни нюанси на златисто по пердетата и покривката за легло. И значи този разкош беше стаята, предназначена за бавачката на Чарлз?

Не й се искаше да минава по онзи дълъг, широк коридор с нишите, в които бяха поставени голи гръцки статуи, нито пък покрай безкрайно дългите стени, покрити с портрети на предци от фамилията Уиндам.

Не й се искаше и да се спъне в ръба на тази невероятно обемиста рокля, която дукесата й беше изпратила да облече, и да вземе да си разбие носа точно под някоя от онези картини.

Когато на вратата на стаята й лекичко се почука, тя вече беше на ръба на паниката, което пък я караше да трепери и сама да се ругае заради това, че трепери.

Тя отвори вратата и пред себе си видя висок възрастен господин, облечен по-елегантно от всеки друг мъж, който беше виждала през живота си. Той имаше гъста черна коса, прошарена с приятно сиво, и тъмни очи, които спокойно я разглеждаха.

Господинът й се усмихна:

— Дошъл съм, за да ви придружа до долу, госпожице Уорфийлд. Дукесата предположи, че може би ще се чувствате по-удобно, ако хванете под ръка, вместо сама да крачите покрай всичките тези портрети на Уиндам, които й лазят по нервите, както тя самата често се изразява.

— Благодаря ви, сър. — Тя внимателно пъхна длан под неговата ръка. — Аз се казвам Джеси.

— Вие от Колониите не държите на никакви официалности, но това е просто прелестно. Изправете си главата. Така е по-добре. Предполагам, че господин Джеймс много се притеснява за вас.