Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

Оливър се спря. Обърна се и погледна Джеймс, но дълго време не каза нищо. Накрая само сви рамене:

— Онази вечер ти се отърва от нея. Какво очакваш днес да направя аз? Може би да пребия една дузина мъже? Това ли възнамеряваш да направиш и ти?

— Не знам — отвърна бавно Джеймс. Усещаше се страшно безпомощен, толкова безпомощен не се беше чувствал дори когато един огромен черен жребец го беше влачил петдесетина метра по земята. — Аз просто помислих, че тогава всичко беше само една глупава нелепост, един абсурд, така, както мислеше и самата Джеси. Не можех и да си представя някой да допусне сериозно, че аз и Джеси можем да се любим в градината на Бланчард.

— Хората обичат скандалите. Ако един скандал не е много истински, те ще го въртят, ще го сучат, ще го преправят по свой вкус, докато стане достатъчно истински, че да причини големи злини на някой човек. Днес си имал успешен ден, Джеймс. Победил си Джеси и в трите надбягвания. Ако нямаш нищо против, предпочитам да не идвам довечера в „Маратон“ с онова ужасно шампанско, което ти толкова харесваш.

Той просто се обърна и си отиде.

Джеймс остана да гледа втренчено след него. Чувстваше се изпълнен с угризения и гняв. Нито една от тези случки не беше по негова вина. По дяволите Гленда и отвратителната й майка! Триста ругатни и по главата на Джеси. Ако тя не се беше намесила… Но всъщност ако тя не беше горе в оня бряст, с нейния пистолет, сега щеше да е мъртъв и днес никой нямаше да знае защо и как.

Без да почука, Гленда влезе в стаята на Джеси. В първия момент не видя сестра си. Гленда рядко идваше точно в тази спалня. Всъщност не беше идвала тук още от детските си години, когато беше склонна да боготвори по-голямата си сестра и когато постепенно бе разбрала, че Джеси е прекалено чудата. Тъй като Гленда бе истинска дама, тя не можеше да си позволи да обръща каквото и да било внимание на това странно женско създание, което само по някаква случайност имаше общи родители с нея.

Стаята не беше особено голяма, всъщност беше малко по-тясна от спалнята на Гленда, но за разлика от нея тук имаше цяла една стена, покрита с големи прозорци, които гледаха на запад. Ужасното слънце на Балтимор сипеше лъчите си директно в стаята — бяха толкова ярки, че те заболяваха очите, като погледнеш към светлината. Нямаше пердета. Абсолютно никакви пердета, което, разбира се, не беше никак добре. Гленда се почуди дали майка й знаеше, че Джеси ги е махнала. Освен отвратителната ярка слънчева светлина, в помещението имаше само едно легло, голям гардероб и малко писаните. Липсваше тоалетка. Но пък от вътрешната страна на гардероба, спомни си Гленда, имаше едно тясно продълговато огледало.

— Какво искаш, Гленда?

— А, Джеси, ето къде си била. Не можах веднага да те видя в това кресло точно пред прозореца. Слънцето блести толкова силно. Исках само да си поговоря малко с теб.

— Слушам те — каза Джеси, без да се помръдне. Беше уморена и огорчена от своето преживяване предната вечер, а също и натъртена от петте надбягвания, в които беше участвала днес. Раната от ножа на гърлото й леко пулсираше. Тя се беше превързала сама, а около бинта хлабаво бе завила едно цветно дамско шалче.

— Мама ме помоли да ти кажа, че утре е по-добре да не идваш с нас на църква. Не и след това, което се случи днес. Мама смята, че за теб ще е най-благоразумно да не се показваш сред обществото известно време. Тя е убедена, че щом мъжете се опитват да се доберат до теб, жените направо ще те разкъсат.

— Ще ме разкъсат?

— Да. Според мама жените се нахвърляли върху своите себеподобни с повече настървение и страст дори от цяла армия мъже. Щели да те направят на кайма, да те разкъсат на парчета.

— Не те е изпратила мама, Гленда. Тя едва ли иска да идвам утре с вас, но съм сигурна, че сама ще дойде да ми го каже. Така че казвай направо какво искаш.

— Искам да отидеш при леля Дороти в Ню Йорк. Татко ще те изпрати възможно най-бързо.

Леля Дороти, по-малката сестра на баща им, беше мила и дружелюбна като бясно куче, правеше се на по-набожна дори от реформатор, а иначе беше вдовица на един доста заможен свещеник. Откакто се бяха родили, и трите сестри Уорфийлд изпитваха истински ужас от нея. Веднъж Джеси беше дочула как баща й казва на майка й, че за него нямало никакво съмнение откъде идвали парите на зет му — от ограбването на половината десятък от касата всяка неделя, без изключение.

— По-скоро ще умра, отколкото да замина при леля Дороти. Ти много добре знаеш какво представлява тя, Гленда.

— Да, но какво друго ти остава да направиш? Ако излезеш от къщи, всеки мъж ще си мисли, че може да те има, когато му скимне. Те смятат, че си уличница и че Джеймс вече е спал с тебе. Чух татко да казва, че повече няма да ти позволява да се състезаваш. Ти си обезчестена, Джеси. Това е факт и ти трябва да го приемеш. Трябва да се махнеш оттук.

— Ако аз се махна, тогава ти и мама пак ще се опитате да скроите някаква уловка на Джеймс, за да се ожени за теб.

— Това пък изобщо не е твоя работа. А, да, сетих се онази вечер, че си била там, защото си ни подслушвала. Искала си да ми попречиш да си получа Джеймс. Но аз го заслужавам и ще го имам.

— Той не те заслужава теб, Гленда.

— Ако се държи истински почтено и благородно, тогава може някой ден и да ме заслужи. Той ще се потруди, за да ме заслужи. А пък и сигурно знае, че евентуалното сродяване с фамилията Уорфийлд ще му донесе добри последствия. Ако се ожени за мен, той ще получи конюшните на Уорфийлд.

— Ами аз? Нима аз не притежавам част от конюшните на Уорфийлд?

Гленда се усмихна, прекоси стаята и седна в малкия стол и ред писалището.

— Естествено, че татко ще направи нещо за теб. Ти си призов жокей вече толкова време. Да, той ще се погрижи да не останеш без нищо. — Тъй като Джеси си замълча, Гленда продължи: — Аз самата ще ти дам достатъчно пари, за да стигнеш до Ню Йорк. Това са всичките ми спестявания, но с удоволствие ще се лиша от тях. Става дума за триста долара.

— Доста солидна сумичка. — Самата Джеси си беше спестила почти хиляда долара, започвайки още от дребните монети, които й подхвърляха, когато беше едва проходило момиченце.

— Да, но мисля, че ти заслужаваш тази сума. Няма да ми се досвиди да ти я дам, ако това те притеснява. Не, Джеси, можеш да вземеш тези пари. Сигурна съм, че всичко ще се нареди добре за теб. Имам даже две рокли, с които можеш да пътуваш до Ню Йорк. Аз дори съобщих на леля Дороти, че отиваш при нея. Естествено, написах писмото от името на мама. Нали разбираш, че всичко е само за твое добро, Джеси?

— Значи триста долара?

— Да, и две рокли.

— Две от най-хубавите ти нови рокли, или просто две рокли отпреди три години поне?

— Е, добре де, добре. Ще ти дам една от най-хубавите си нови рокли и три от по-старите.

— Искам също и онази твоята лимоненожълта пелерина с кадифените райета.

— Но това си е истински обир!

— Мнението ти си е твоя работа, Гленда.

— Заклеваш ли се, че ще заминеш?

Джеси погледна навън към розовата градина, която беше блестящо доказателство за способността на майка й винаги да открива най-добрия градинар в областта. Скоро въздухът щеше да се изпълни с аромата на рози. Но тя нямаше да бъде тук, за да вдъхне уханието на тези невероятни бели цветове. Но какво значение имаха за нея сега тези проклети рози?

— Заклевам се — каза тя.

Джеймс отиде на църква. Той редовно посещаваше богослуженията. А и майка му изпитваше голямо удоволствие да бъде придружавана от него. Освен това той много обичаше пастора, Уинзи Йелът. Според Уинзи французите бяха най-големите безбожници. Той подкрепяше всяко свое твърдение с безкрайно духовити цитати от Волтер — един от най-заклетите атеисти. Джеймс обикновено губеше в споровете с него, защото непрекъснато се смееше с глас на ужасното френско произношение на Уинзи, когато му цитираше Волтер.

Тази сутрин беше облачно. „Нищо ново“, мислеше той, докато помагаше на майка си да слезе от каретата. Неволно се огледа за семейство Уорфийлд. Видя ги на обичайните им места на петия ред. „Забележи само, Уинзи не е прекалено близо до нас, за да ни пречи да си подрямваме — беше му доверил веднъж Оливър, — а и ние сме достатъчно далеч, за да не му даваме възможност персонално да ни чете морал.“

Джеси я нямаше на обичайното й място. Той се смръщи, обикаляйки с поглед хората по другите църковни пейки. Искаше му се да не мисли за това, но не можеше. Тя не беше тук, защото майка й знаеше, че всички ще я отбягват, като белязана. Затова я бяха оставили у дома. Усещаше как в душата му се надига гняв. На него му се усмихваха, заговаряха го, питаха го за здравето му, за конете и за „Маратон“. Джеси обаче щеше да понесе тежестта на всичко случило се в близките дни.

С нетърпение чакаше Уинзи да свърши с проповедите си — тази неделя темата беше свързана с робството. Неотдавна Балтимор бе гласувал закон, според който никой щат за в бъдеще нямаше право да допуска съществуването на робство. Джеймс с радост беше подкрепил това решение.

Не знаеше какво ще направи за Джеси, но трябваше да измисли нещо. Когато накрая службата свърши, той вдигна глава и видя, че Гленда го зяпаше право… там.

Чак в неделя вечерта той разбра, че Джеси беше заминала за Ню Йорк при тяхната леля Дороти. Гленда вече бе успяла да разтръби на всички. Джеймс, който беше чувал Джеси още на четиринадесетгодишната си възраст да шушне разни истории за леля си Дороти, се почувства като най-големия негодник на света.