— О, небеса! — измуча потресена госпожа Уорфийлд. — Гленда, с него е твоята сестра, не ти. Мили Боже, та тя лежи върху него! Как е било възможно да се случи подобно нещо?

Върху тях се изсипа още един грачещ тембър:

— Джеймс, мило мое момче, какво правиш тук с Джеси върху теб? Целува ли те, гали ли те?

Джеймс не можеше да повярва на ушите си. Това беше майка му. Миг след това чу и други гласове зад тях. Гласовете на поне пет — шест човека. Тогава омаломощен, затвори очи. Не можеше да повярва, че всичко това е истина.

Изпаднала в изстъпление, Гленда се разкрещя:

— Джеси Уорфийлд, ти си една мръсна кучка! Махай се веднага от Джеймс! Той е мой! Никога няма да бъде твой. Не мога да повярвам, че му се оставяш да те има точно тук, в градината. Та ти дори не си облечена в рокля.

— Е, да… Поршия Уорфийлд замислено сложи ръка върху устните си. — Изглежда, че това безобразие обърква много сериозно нещата. Но ти не се тревожи, Гленда, мила, всичко пак ще се уреди.

— О, Боже — Джеймс събра сили само за тези две думи.



Джеси беше натъртена и ранена, но все пак, мислеше тя, не чак толкова, колкото Джеймс. Тя държеше чаша горещ чай между дланите си и бавно сърбаше, за да се стопли. Джеймс пиеше коняк и гледаше втренчено в някаква неопределена точка.

Бяха ги настанили в гостната на госпожа Уиндам — много хубава стая, мислеше Джеси, но я дразнеха единствено тези нюанси на прасковен цвят. По канапетата — брокат със светъл прасковен цвят, по столовете — коприна с тъмен прасковен цвят. Навсякъде — оттенъци на праскова. Градската къща на госпожа Уиндам се намираше точно до тази на Бланчард, затова беше съвсем естествено всички да се съберат тук. На Джеси й се искаше единствено да умре. Отново погледна към Джеймс. Той гледаше така втренчено към решетката на камината, сякаш искаше да я изяде, или може би просто да я сдъвче и да я изплюе върху някого — навярно върху нея.

Баща й, майка й и Гленда бяха тук, но за нейно огромно удоволствие в момента мълчаха.

Госпожа Уиндам беше седнала на канапенцето точно срещу Джеси. Изглеждаше дълбоко замислена.

Гленда грациозно притича през стаята и разпервайки полите си, коленичи до стола на Джеймс:

— Не трябва ли доктор Хулахан да те види, Джеймс?

— Не — отвърна Джеймс, без да я погледне. — Той сигурно оправя стъпалото на Хаки. Нали там го простреля, Джеси?

— Да, струва ми се. Той те изрита с лявото си стъпало.

— Той и теб те изрита. В ребрата ли беше?

— Да, но само малко ме боли, нищо повече.

— Оливър, готов ли си вече да слушаш?

Оливър Уорфийлд се потърка по челюстта:

— Не знам какво да кажа, Джеймс. Видях Джеси, просната отгоре върху теб. Видях я и да те целува.

— Не ме е целувала.

— Тя плъзгаше пръстите си по цялото ти лице. Всички видяха това. Е, добре. Кажи, каквото имаш да казваш.

— Имах спор с Мортимър Хаки. Заплашваше, че няма да остави на мира Алис Белмонд. Намерението му е да се ожени за нея и да вземе конеразвъдната ферма. Но иска аз да не си пъхам носа в тази работа. В един момент спорът ни стана доста разгорещен. Нямах никакво намерение да излизам с него в градината, но го направих. Излишно беше да предизвикваме сцени посред балната зала на Бланчард. Това щеше да стигне до ушите на Алис и тя щеше да се обиди много. Ето защо излязохме да се обясняваме в градината. Когато той ми извади пистолет, аз скочих върху него. Пистолетът отхвръкна нанякъде и ние се сбихме. Фраснах го в корема, но той успя отново да докопа пистолета. Тъкмо тогава се чу друг изстрел и веднага след това Джеси полетя с трясък от бряста, стоварвайки се право върху мен. Това беше всичко.

Оливър Уорфийлд облекчено въздъхна, но жена му продължи своето разследване:

— Не разбирам обаче ти, Джеси, защо си била там. Нали нямаше да ходиш на забавата у Бланчард? Защо си носела пистолет? И защо си била горе на онова дърво?

Всички гледаха към нея, Джеймс също. Цялата изтръпнала, тя се втренчи в ожулените си пръсти. Искаше й се слее с прасковения килим в гостната на госпожа Уиндам. Тя погледна към Джеймс и в този момент той усети, че не иска да разбира истинската причина, поради която е била горе на онова проклето брястово дърво с пистолет у себе си, не и точно пред тези хора тук. Той бързо каза:

— Тогава се почудих защо изведнъж в градината се оказаха толкова много хора. Чух Гленда да ме вика. Чух и вас, госпожо Уорфийлд, да питате дъщеря си къде съм.

— А, да, ами… нямаше нищо, просто така, наистина — изпелтечи госпожа Уорфийлд и с изтънял глас помоли: — Бих искала още малко чай, Уилхелмина.

— Ето значи какво било-о — бавно каза Уилхелмина Уиндам и се вторачи в своята приятелка от детинство.

— Ти ми нареди да дойда в градината и да доведа приятелите си, защото си имала чудесна изненада за всички нас, и най-вече за мен. Боже мой, ти всъщност си ни искала там като свидетели. Предупредих Гленда, че ти умееш добре да си кроиш плановете и да заговорничиш, Поршия, но този път номерът не мина. Ти си искала ние всички да видим Гленда и Джеймс заедно. Цялата работа е била само един заговор, а ти не си ми казала нито дума за това.

— Не!

— Да, Поршия. Само погледни Гленда. Цялата е почервеняла, а на челото й сякаш е изписано „Виновна“. Но Хаки и Джеси провалиха всичко. Сега Джеси е обезчестена, а синът ми изглежда като прелъстител на девственици, което само ще го направи още по-романтичен и привлекателен в очите на всяка глупачка. Искам да признаеш, че ти и Гленда сте се наговорили помежду си да го принудите с тази уловка да се ожени за Гленда. Ако просто го бяхте обсъдили с мен, аз можех да ви помогна да предвидите всички възможни пречки. Но вие не го направихте и ето, сега сами виждате какъв е резултатът.

Този път Джеси не издържа. Въпреки всичките си наранявания, тя успя да си изправи на крака.

— Това е абсурдно! Аз не съм обезчестена. Освен това съм последната девственица, която Джеймс би опитал да прелъсти. Всички вие знаете, че това беше просто една глупава бъркотия. Аз си отивам у дома. Татко, ще ме придружиш ли?

— Лицето ти е доста издраскано — каза Джеймс и също бавно се надигна. — Гледай хубаво да го измиеш.

— Добре. И не се тревожи за Хаки. Утре на надбягването той ще участва с оня неговия тригодишен кривокрак кон и аз ще се погрижа жокеят му да свърши в прахоляка.

— Джеси, ти си гледай твоята работа. Е, приключихме ли вече с цялата тая история?

— Искам все пак да знам какво е правила там Джеси? — обади се госпожа Уорфийлд, вече изправена на крака, и впила поглед в дъщеря си. — Защо беше там, Джеси? Но този път — истината.

Още в следващия миг Джеймс беше скочил на крака:

— За мен вече всичко е минало. Пет пари не давам защо Джеси се е криела в онзи бряст, но се радвам, че беше там. Мисля, че тя ми спаси кожата, защото Мортимър щеше да ме застреля. Сега си тръгвам. Дами, Оливър, лека нощ.

— Не знам, Джеймс — обади се с несигурен глас майка му, — но може би ще е по-добре да изчакаш малко.

— Аз ще се прибирам, татко — каза Джеси и с един скок се озова до вратата въпреки виковете на майка й зад гърба й.

Джеймс стоеше до нея:

— Хайде, Джеси, аз ще те изпратя до вас. Това е най-малкото, с което мога да ти се отплатя за това, че простреля Мортимър в стъпалото.



Яздейки един до друг надолу по Шари Стрийт, те прекосиха Уотърлу Роуд, после продължиха по Калвърт Стрийт. Изведнъж заваля — тежки, студени потоци от дъжд. Небето беше по-черно и от кофа с въглища. И двамата носеха шапки, но от тях нямаше голяма полза. Водните струи шибаха странично и плющяха по голите им вратове. Внезапен порив на вятъра отвя старата шапка на Джеси право в една канавка и водата, я отнесе нанякъде. Тя бързо протегна ръце към главата си, но вече беше късно.

— О, Боже! Това беше единствената шапка, която изрових от сандъците.

Джеймс й подаде своето бомбе.

Но тя поклати отрицателно глава и той си го нахлупи обратно. Яздеха разтреперани от студ — всеки от двамата тихичко ругаеше дъжда и се чудеше какво ли си мисли другият в този момент, докато накрая Джеймс изплю камъчето:

— Джеси, защо се беше качила на бряста?

— За да те спася.

— Е, да, ти наистина ме спаси. Но все пак защо се беше скрила горе още преди това?

— За да те спася.

Той отвори уста, за да си поеме дълбоко дъх и се нагълта с дъжд.

— Аха, така и помислих. Значи си знаела какво ми кроят Гленда и майка ти?

— Да, и то защото ги подслушвах… за твое щастие, Джеймс. Така че недей пак да ме мъмриш толкова жестоко.

— Няма. Ако не ме беше спасила от Мортимър и от евентуална гибел, тогава какво мислеше да направиш, Джеси? Да застреляш Гленда, когато се отпусне безпомощно в ръцете ми или се вкопчи в панталоните ми, за да ги разкопчае?

— Щях да стрелям в земята близо до вас. Гленда не може да понася изстрели и подскача до небето само ако някой гръмне по-наблизо. Тя щеше да се втурне като бясна обратно към балната зала.

— Но защо искаше да ме спасиш от Гленда?

Тогава тя се извърна и го погледна. Косата над лицето й беше сплъстена, а по гърба и раменете й се спускаха дебели мокри кичури. Устните й бяха посинели от студ. Видът й беше толкова ужасен, колкото и неговото настроение.

— Просто трябваше да го направя — приключи тя накрая с отговорите и смуши Бенджи с петите на ботушите си. Той покорно се понесе напред, защото сам нямаше търпение за сухо сенце и сух подслон.

Джеймс извика след нея:

— Студено ми е и съм мокър. Пък и всичко ме боли. Сто на сто, и ти се чувстваш така. Но нека да направим една уговорка, Джеси. Утре, след надбягванията, аз и ти ще си поговорим, за да изясним всичко това.

— Няма да стане.

— Какво каза?

— Няма нищо за изясняване, Джеймс. Просто забрави за случилото се. Не искам пак да ми се налага да те спасявам, така че внимавай утре с всички ония злобни жокей.