Той й отговори с глас, който звучеше далечен, като далечна африканска пустиня:

— Бях женен. Жена ми умря при раждане. Това беше преди три години. Отново ти обръщам внимание на това, че няма да се оженя за сестра ти. Защо не вмъкнеш това в семейния ви разговор на масата довечера? Не искам да бъда груб с Гленда, Джеси, но нямам намерение да се женя за нея.

— А мен харесваш ли ме?

— Не особено. Ти си истинска напаст. Но пък си добра ездачка. Не ме поглеждай с тоя твой опулен поглед, хлапе. Е, добре, харесвам те… понякога. Виждам, че си свършила. Искаш ли още един сладолед?

— Не. Ако така можех да наддам в гърдите, щяха да изям още един, но не мога. Гленда непрекъснато се перчи със своя бюст. Тя е толкова красива.

— И какво от това?



Следващия вторник Джеси беше мъничко потисната, когато влезе в книжарницата на Комптън Фийлдинг. Причината беше в Джеймс, който, както й беше обещал, я победи на надбягванията предишната събота, като успя точно преди финала да придума Тинпин да изпревари с цели две дължини нея и Джиг. После Джеси трябваше да слуша мърморенето на баща си, който обаче взе бутилка шампанско и я занесе в „Маратон“ да вдигне наздравица за Джеймс. От това и двамата се бяха напили като мотики.

Тя се молеше Джеймс да получи страшно главоболие, но в неделя сутринта той беше в църквата, заедно, с майка си, Ърсюла и Джиф, за да чуят как Уинсли Пелът призовава всички присъстващи да проявяват повече разум и умереност в живота си. Тогава тя беше погледнала Джеймс със злобна усмивчица.

Сега застана в книжарницата на господин Фийлдинг и го изчака да свърши с един клиент, след което се приближи към него с дневника в ръка.

— Какво ще кажеш за книгата, Джеси?

— Много е увлекателна. Накара ме да се почувствам така, сякаш съм там, толкова живи са описанията. Е, не всички, разбира се, но достатъчно, за да поддържат интереса ми.

— Нещо се смръщи. Защо?

— Просто си спомних как на няколко пъти бях почти сигурна, че този дневник ми звучи някак познато. Глупаво е, разбира се. Ще го купя, господин Фийлдинг. Може би разполагате с още някой дневник за мен? Е, искам да кажа, ако не можете да ми предложите нови романи.

Той наистина имаше още един дневник и тя плати за него на място. Беше писан от някакъв английски моряк, в началото на осемнадесети век, който преследвал и окачвал на бесилката пирати. Той я изпрати от магазина до улицата и й каза:

— Отдели му малко време на този дневник, Джеси. Човекът, който го е писал, не е кой знае колко умен и има навика често да се повтаря, но може би ще го намериш за интересен.

— Надявам се… — Думите й заглъхнаха накъде в гърлото. Тя едновременно чу и видя връхлитащата каруца. Мъжът я караше право към нея с бясна скорост, конете пръхтяха запотени, като чаткаха с все сила по павираната земя. Нямаше време за нищо. Мъжът сигурно беше луд. А може би беше пиян. Тя все пак успя да отскочи назад към тротоара, смразена от най-ужасния страх, който някога беше изпитвала в живота си. Тогава каруцата зави отново към Джеси. Мъжът на капрата крещеше на конете, налагаше ги с камшика и ги насочваше право към нея.

Комптън Фийлдинг я сграбчи в последния момент и с все сила я захвърли към вратата на своята книжарница. Главата й изкънтя в рамката на вратата и тя загуби съзнание.

— Боже мой, Джеси! Отвори очи! Джеси!

След няколко секунди тя се опули към Комптън Фийлдинг, който беше толкова пребледнял, че приличаше на чаршафите, които всеки вторник висяха на простора зад къщата в Уорфийлд.

— Ох, главата ми. Този човек беше луд. Опита се да ме убие.

— Не — отвърна Комптън Фийлдинг. — По-скоро беше пиян. Просто глупава случайност. Не се притеснявай за това, момиче.

— Тогава защо избяга?

— Не знам, но ще поразпитам наоколо за него.

— Може би е преследвал вас, господин Фийлдинг.

— Да, би могло да се предположи — Фийлдинг се ухили. — Искал е да му давам уроци по цигулка и аз съм му отказал.

Тя също са засмя, но едва-едва.



Вечерта, докато се хранеха, Джеси описа на семейство го си за тази кошмарна случка. Когато свърши, майка й каза:

— Никой нормален човек не би поискал да те убие, скъпа. Очевидно е била някаква странна случайност. Това е едната възможност, или пък Комптън Фийлдинг е бил прав: някой се е опитал да смачка него.

Гленда си взе малко от желирания крем, после облиза устни само за да ги присвие важно и вметна:

— Мама е права. Кой може да има чак такъв интерес към теб, че да те убива? Това е пълен абсурд. Както и цялата ти история.

Баща й, който до този момент не беше проговорил, сега бавно попита:

— Точно така ли, както го разказа, се случи всичко, Джеси? Добре. Ще поговоря с Комптън Фийлдинг. Забрави за това сега, мила моя. Яж си задушеното. Браво, точно така.

Баща й повече не спомена за инцидента. До следващия ден за надбягвания, когато се беше заклела, че ще бие Джеймс до побъркване, тя вече беше забравила за него. И хубаво, че стана така, защото един жокей от Вирджиния се опита да я блъсне от седлото с дръжката на своя камшик. Беше бурен състезателен ден, много ездачи получиха наранявания и нито тя, нито Джеймс се представиха много добре.

ОСМА ГЛАВА

Идеалният чистокръвен кон се ражда, отглежда се, за да тича, за да побеждава, и е готов да се състезава до смърт.

Балтимор, Мериланд Април, 1822


Когато Джеймс я видя да излиза от един магазин за рокли, той се почуди какво, по дяволите, можеше да прави Джеси Уорфийлд точно в такъв магазин. После й махна с ръка. Когато я настигна, я покани в „Балбъни“, за да хапнат още сладолед. Не знаеше защо го направи, но го направи. Може би защото и двамата бяха загубили на последните надбягвания.

И въпреки това радостта на Джеси беше смущаващо нескрита. Двамата обсъждаха надбягванията и се оказаха в рядкото положение да си съчувстват един на друг. Когато Джеймс й поръчваше втора купичка сладолед, той все още не й беше направил нито една злонамерена забележка.

В този момент господин Парвис, дългогодишен журналист от „Федерал Газет“, влетя в салона, като крещеше:

— Току-що са намерили Алън Белмонд, прострелян през устата!

— О, Боже! — възкликна Джеси. — Тогава той значи е мъртъв, господин Парвис?

— Джеси, ти ли си това тук? Да, той е по-мъртъв и от скумрия, уловена в Патапско и отлежала цяла седмица по доковете. Задната част на главата му е изхвръкнала. Горката му малка женичка го намерила в една от стаите за конски амуниции.

— Не мога да си представя Алън да се застреля сам — отбеляза безизразно Джеймс.

— Прав сте — каза господин Парвис, като потриваше ръце. — Някой го е убил.

Потресена, Джеси си мислеше за нейната сладка Алис — крехка, плаха и нерешителна. Но въпреки това Джеси винаги я беше харесвала, може би защото Алис никога не е изричала и една лоша дума за това, че тя участва в надбягвания с коне и че носи мъжки бричове. Именно Алис й беше казала за смеската от краставици за избелване на луничките. Джеси си представи Алън Белмонд с изхвръкнала задна част на главата и насмалко не се изповръща в сладоледа си в синята купичка на „Балбъни“.



Ослоу Пени каза:

— Джеси, ти се притесняваш за Алис Белмонд. Ще я видиш утре и ще можеш да се въртиш около нея, колкото поискаш. Сега обаче престани с въздишките и плачевната физиономия. Точно така. Просто си дъвчи тая сламка, нахлупи си шапката над лицето, за да пазиш тая твоя хубава бяла кожичка, и слушай историята за котарака Грималкин.

— Слушам, Ослоу — Джеси придърпа старата си опърпана кожена шапка над очите, облегна се назад в една купа сено, сви колене и продължи да дъвче една дебела сламка.

— Нали помниш, че всички чистокръвни коне произхождат от три, и само от три жребци:

— Да, от Байърли Търк, Дарли Арабиан и…

— Годолфин Арабиан. Точно така, Джеси. А сега мълчи и слушай. Годолфин Арабиан се родил още през 1724 година. Да, но другар на Годолфин Арабиан не бил нито някой помощник от конюшнята, нито неговият пият стопанин или дори някое магаре. Ами бил котаракът Грималкин. Този проклет петнист котарак яздел на гърба му, изправен на задните си крака, страшно горд и самодоволен, с източен врат, и оглеждал света, сякаш бил истински принц. Котаракът ядял до него, прокарвал нокти през гривата му, за да не се сплъстява, и спял провесен на врата му. Никой не можел да проумее защо този кон и този проклет котарак били толкова неразделни, но това било самата истина. Но ето че след време се случило така, че котаракът Грималкин умрял.

— И конят полудял — продължи унесено Джеси. — Отказвал да яде по цели дни. Не допускал никой да се приближава до него. Все повече слабеел и губел сили. После сякаш възстановил нормалното си състояние, но не било съвсем така. Не допускал никаква друга котка до себе си. Опитвал се дори да убие всяка котка, която за миг му се мерне пред очите. Казват, че когато умрял го погребали под вратата на конюшнята до котарака Грималкин. — Джеси отметна глава назад. — Това е прекалено хубава история, Ослоу. Струва ми се, че ти сам си я съчинил.

— Не, той не я е съчинявал, наистина.

— Джеймс, какво изобщо правиш тук?

— Питър ми каза, че вие двамата си разказвате разни невероятни истории.

— Тя е страшно разстроена за горкичката Алис Белмонд. Не разбирам защо, след като сега момичето просто се е отървало от негодника си съпруг. Исках малко да я поразвеселя. И успях.

— Добре. Слушай, Джеси, недей да се разстройваш. Тази шапка не съм я виждал, май?

— Намерих я в един сандък на тавана. Има нужда само да се поизчисти и дооформи малко. Харесва ми.

— Действително е шапка с фасон: пази ти носа от слънцето. Струва ми се обаче, че надушвам миризма на нафталин. Колко старо е това нещо, Джеси?