Комптън Фийлдинг дискретно се прокашля:

— Джеймс, не би ли искал да видиш колекцията от пиеси на Корней, които току-що получих? Ти особено много настояваше да прочетеш „Сид“. В тази колекция са също „Цина“ и „Гибелта на Помпей“. Аз лично предпочитам „Сид“. Останалите са малко отегчителни, с този техен помпозен класически стил.

Джеймс изгледа Джеси с изражение на крайна неприязън и последва Фийлдинг към малкото му бюро в дъното на магазина. Въздухът беше толкова тежък от миризмата на дърво, книги и вехтошарски прах, че Джеймс се почуди как ли дишаше Комптън след няколко часа, прекарани във вътрешността на магазина.

Щом взе в ръце пиесите на Корней, той внимателно отвори страниците на „Сид“ и се зачете в първата сцена между Елвира и Химен.

— Ти наистина ли разбираш това? — учуди се Джеси и застана до лакътя му, втренчила очи в страницата. — Изглежда като някаква велика глупост.

— Естествено, че го разбирам. Защо изобщо ще искам да го купувам, ако не мога да го прочета?

— Може би за да ме поставиш на мястото ми. Мен и всяка друга колониална измет. Така е, нали, Джеймс? Ти си мислиш, че ние всички сме неграмотни простаци.

— Никога не съм те мислил и за ей толкова дори неграмотна, Джеси, пък и как бих могъл, като се има предвид какво купуваш? Ето, ти ще четеш дневник — нещо с историческа стойност. Просто съм удивен.

— Преди да я насоча към дневниците, тя беше просто погълнала всички готически разкази, които можах да й намеря.

— Нищо чудно — каза Джеймс и се засмя. Тя изглеждаше така, сякаш й се искаше да му съдере кожата, но запази устата си затворена, което го изненада.

Джеймс усети някакво слабо чувство за вина и реши, че не е зле да й предложи нещо за компенсация.

— Джеси, хайде да идем да ти купя един сладолед някъде по Балтимор Стрийт. Това харесва ли ти като идея?

Тя светна от удоволствие:

— Може би ми харесва, поне мъничко.

Джеймс плати на Комптън Фийлдинг за Корней и поведе момичето, заедно с дневника му, надолу по Калвърт Стрийт. Той остана смаян, като видя, че тя си носеше дори чадър за слънце — един конфекционен чадър на цветя, който държеше като тояга. Косата й беше прибрана стегнато назад и завързана с черна кадифена панделка.

— При Балбъни ли отиваме?

— Точно така. Синът на господин Балбъни, Грей, иска да се научи как се развъждат коне. Мисля да го взема на работа при мен.

— О, Боже!

— „О, Боже“ за какво?

— Ето я твоята метреса, Джеймс, госпожа Максуел. Тя ти маха с ръка.

И действително, Кони Максуел стоеше на отсрещната страна на улицата, точно пред вестникарската будка на Езекия Найлс, и му махаше въодушевено с ръка. Той също й махна, като й направи знак да го изчака. После пак се обърна към Джеси:

— Не си ли още малка, за да знаеш каквото и да било за метреси?

— Може и така да е, но затова пък Гленда знае. Чух я как обсъждаше госпожа Максуел с мама. Сестра ми се бои, че ти ще се ожениш за тази Максуел, а не за нея. Мама обаче я успокоява, че такова нещо нямало да се случи. Максуел била прекалено стара за теб, пък ти си щял да искаш да имаш и синове, а тя вече не ставала за тази работа. Мама каза, че ти ще искаш млада девойка, жена, която да е отстъпчива, послушна и мила, някоя, която ще ти донесе пари, всъщност — момиче точно като Гленда. И все пак тя си призна, че Кони Максуел е много красива, което си е самата истина. Тя е прекрасна. И изобщо не изглежда стара.

Джеймс я беше зяпнал, смаян от това, което така простодушно излизаше от нейната уста:

— Джеси, аз нямам никакви намерения да се женя за сестра ти.

— Наистина ли?

И ето — пак този обнадежден поглед, така изпълнен с копнеж, както погледа на дете, на което са предложили коледен сладкиш.

— Да. Пак ли си ги подслушвала?

— О, не. Е, може би малко… Понякога те говорят и пред мене. Сякаш изобщо не съм там.

— Но за това не са говорили пред тебе. Подслушвала ли си?

— Да. Но поне не паднах през вратата.

— Джеси, знаеш ли какво е това любовница?

— Жена, на която се качваш, когато ти се прииска.

— Конете се качват един на друг. А хората правят секс. Наясно ли си какво точно представлява сексът?

— Предполагам, че много прилича на това с жребците и кобилите, независимо какво говориш ти. Всичко е много шумно и объркано, и болезнено.

— Болезнено?

— Кобилите винаги пищят и се мятат, а жребците хапят вратовете и задниците им. Но те пак продължават да го правят, защото сигурно им доставя удоволствие. Суийт Сузи беше зажадняла за който и да било кон наоколо, та дори и за горкичкия стар Бенджи. Когато бягахме от онези мъже, аз казах на Бенджи да обещае на Суийт Сузи, че ще й даде каквото пожелае, само ако продължи да бяга с все сили. И тя наистина препускаше бързо, Джеймс.

— Джеси, не мога да повярвам, че водим такъв разговор. Виж, сега искам да отидеш в магазина на Балбъни. Аз ще дойда при теб само след няколко минути, става ли?

— Става. О, Джеймс, аз харесвам госпожа Максуел. Тя винаги е толкова красива и обича да се смее. Винаги е била много мила с мен. Освен това винаги е залагала на мен по време на състезания.

— Знам, тя ми каза. Права си. Много е мила. Изчакай ме, Джеси.

Тя остана да го гледа как си проправя път между товарните коли, коне и файтони, покрай фургона за бира, за да стигне до другата страна на улицата. Видя го как поздравява госпожа Максуел и как тя веднага му се усмихна, като постави дланта си в ръкавица под неговия лакът. Той се приведе към нея, за да я чуе какво му казва. Кони Максуел беше много нисичка, едва достигаше до рамото на Джеймс. Джеси се обърна на другата страна и започна да извива дръжката на слънчевия си чадър с такава сила, че тя се отчупи.

„По дяволите!“ — каза си тя и закрачи нехайно към търговския център за сладолед „Балбъни“, който се намираше на Балтимор Стрийт.

Когато пет минути по-късно Джеймс влезе с широки крачки в магазина, Джеси ядеше ванилов сладолед. Той седна срещу нея, поръча си сладолед и каза:

— Кони те поздравява. Освен това ме похвали, че съм започнал да проявявам по-добър вкус. Обясних й, че има нужда да си сложи очила. Тя пък ми го върна с това, че трябвало най-любезно да те помоля да ми дадеш някои ценни съвети за надбягванията.

— Аз мога да ти дам наистина полезни съвети, Джеймс, но се съмнявам, че ти ще поискаш да ме чуеш. Дори само ако се опитам да ти дам някои малки идеи, ще ми зашиеш плесница, нали? Освен това ти съвсем не се нуждаеш от чак толкова съвети. Истината е, че си прекалено едър, за да участваш в надбягвания. Съжалявам за теб, много е неприятно, но просто ще трябва да приемеш този факт. Е, вярно, няма да можеш да се перчиш натам-насам, както имаш навика, ако беше истински жокей, който тежи четиридесет и пет килограма. Как е Редкоут? Ще има ли възможност да язди в събота на надбягванията в Аксминстър?

— Не, пак ще съм аз. Кракът на Редкоут няма да може да заздравее добре поне два месеца. Обучавах Питър, но момчето още не е достатъчно подготвено. Ти направо жив ще го изядеш. По-възрастните ездачи могат да го изхвърлят от гърба на коня в някоя канавка, без дори да намаляват скоростта си. Не, той има нужда от още време, за да го направя отличен ездач. Така че мен ще ме имаш за съперник в събота, Джеси. Ти Риалто ли ще яздиш?

— Не, той има рана на задния крак. Не знам какво точно се е случило, но предполагам, че момчето, което се грижи за него в конюшнята, не е било достатъчно внимателно с него. Щом като ще са надбягвания на четвърт миля, ще яздя Джиг и Бони Блак. На такова разстояние те могат да бягат по-бързо и от вятъра. Ами ти?

— Тинпин. Този път той ще те победи, Джеси. Нямаш никакъв шанс. Цяла седмица му говорих, подкупвах го с най-хубави неща, обяснявах му, че ти си само едно загубено женско същество и че ако отново те остави да го победиш, ще трябва да се оттегли опозорен. Той е готов. Ще се бори на живот и смърт.

— Само гледай ти да стоиш настрана от мен, Джеймс. И внимавай да не вземеш да ме бутнеш в някое дърво или канавка. Освен това защо не яздиш Консол? Той е най-упоритият и старателен кон, който някога съм виждала.

Нямаше защо да се изненадва и затова бавно й каза:

— Права си. Консол има малко по-дълъг гръб, отколкото трябва, но наистина е упорит и се отдава на състезанието с цялото си сърце. Винаги съм се боял, че ако се надбягвам с него повече от четвърт миля, ще му се пръсне сърцето само защото ще се е напрегнал докрай.

— Ти обаче няма да го насилваш прекалено много. Тъкмо заради това си един чудесен ездач. Е, не толкова добър, колкото баща ми или мен, но все пак си те бива. Слушай, досега разсъждавах, Джеймс, и реших, че Кони Максуел не ти е точно любовница.

— Съвсем си права. Тя ми е приятелка. Аз я харесвам, тя ме харесва и ни е приятно един с друг. Един мъж трябва да плаща на жената, за да му бъде метреса. Кони е независима. Тя може да ме изрита от живота си винаги когато реши, че се е отегчила от мен. Виж, Джеси, ти си неомъжена, девойка си, и подобен разговор не е никак подходящ за теб. Той не би смутил Гленда, но за теб просто не е подходящ. Яж си сега сладоледа.

— Ям го. Много е вкусен. Бих искала още един.

— Само да не ме караш после пак да те нося.

— Смяташ, че съм дебела?

— За Бога, Джеси, ти си точно толкова кльощава, колкото крака на тази маса. Просто се шегувам с теб.

— Нелда и нейният съпруг, Бреймън, идваха снощи у нас на вечеря. Той е ужасно дебел, Джеймс, и яде като Фрайър Тък, който сега сме го дали за разплод, а той, ако реши, може да плюска и като прасе. Не мисля, че Нелда го харесва много.

— Кого не харесва — Фрайър Тък или нейния съпруг?

Джеси си хапна още малко сладолед.

— Нелда изобщо не обича коне, така че, струва ми се, неприязънта й може да се отнесе и за двамата. Гленда й разказа как щяла да се омъжи за тебе в края на лятото. Щяла да бъде красива септемврийска булка. Тя твърди, че дотогава ти вече ще си готов. Мама е съгласна с нея. Каза, че вече ще си надживял скръбта си, ако изобщо все още си бил скръбен, в което тя се съмнявала, защото си мъж, а мъжете явно не можели да тъгуват дълго. Да скърбиш за какво, Джеймс?