— Съжалявам, госпожо Уорфийлд, но роклята на Джеси се съсипа от снощния дъжд. Старата Бес се опита да я пооправи, но беше невъзможно.

— Баща ти така и не ми обясни, Джеси, защо си била навън и си яздела в това отвратително време. Казвала съм ти вече, и то хиляди пъти съм ти казвала, че трябва да престанеш да се държиш така странно. Е, какво ще правим сега?

— Ако Джеймс ме остави с тази пижама и ми даде един халат, бих могла и така да се прибера у дома.

— Имаш пижамата ми — Джеймс лекичко й се поклони.

— Ще слезем ли долу, Джеймс? — попита Гленда и застана съвсем близо до него. Той усети парфюма й от рози и му се прииска да кихне.

— Не мисля, че е необходимо, Гленда. Госпожо Уорфийлд, позволете ми аз да занеса Джеси до долу. А, да, нека първо да й намеря едно наметало. Джеси, не ставай. Ей сега се връщам.

Гленда се загледа замечтано в Джеймс, докато той излизаше от спалнята. Тя се обърна към Джеси и въздъхна:

— Джеймс е толкова красив… Пита ли те нещо за мен?

— Не си спомням такова нещо — отвърна й Джеси.

— Не може да не го е направил, след като аз танцувах с него на бала в Попълтън. Той ме покани, преди изобщо да го бях забелязала. Не можеше да свали очи от мене. Призна ми, че танцувам невероятно грациозно.

Джеси с досада поклати, глава.

Гленда гнусливо се отмести от едно мокро петно на стената.

— Познавам те, Джеси. Ти си го принудила да ти обръща внимание, така ли беше? Престорила си се, че се чувстваш зле, и той се е почувствал длъжен да те остави да преспиш тук. Обзалагам се, че дори си правила сцени, за да не се отделя от тебе. Държал ти е и ръката, нали? В действителност не го е искал, Джеси. Той дори не мисли за теб като за жена — знаеш много добре това.

— Достатъчно, Гленда — каза госпожа Уорфийлд и погледна нервно през рамото си.

— А ето че сега го принуждаваш и да те занесе до долу на ръце. На ръце! Това е срамота, Джеси. Обзалагам се, че нарочно си съсипала онази твоя рокля.

— Стига, Гленда! — натърти отново госпожа Уорфийлд, като видя, че Джеси беше придобила обезпокоително блед вид. — Може би сестра ти действително не е добре. Остави я на мира. Точно така, иди да погледаш през прозореца, миличка. А, Джеймс, ето те отново и теб.

Без да се замисля, той отиде до леглото и тъкмо щеше да сложи Джеси в халата, когато госпожа Уорфийлд ахна:

— О, не, Джеймс, колко неприлично! Не, мило момче, изведи за момент Гленда навън, а аз ще се погрижа за Джеси. Точно така, Гленда, иди с Джеймс.

Джеймс внимателно понесе Джеси надолу по стълбите. Усещаше я как се беше сковала в ръцете му, някак отдръпната от него. Преди малко беше дочул по-голямата част от онова, което й казаха, и сега се чувстваше виновен, че я пуска да си отива. Вече си беше дал сметка, че животът й във фермата „Уорфийлд“ не беше кой знае колко приятен. Нищо чудно, че тя прекарваше цялото си време с конете. Чистеше торта от оборите. Кърпеше юздите. Яздеше и участваше в надбягвания. Редовно го побеждаваше. Затова сигурно не й беше толкова трудно да се оправя с майка си и с досадната си сестра, а ако не успяваше понякога, тогава, да, просто винаги можеше да избяга.

Той я отнесе до каретата и я намести върху седалката.

— Е, Джеси, това е. Ще мина утре да видя как се оправяш. Пази се.

Той се усмихна на госпожа Уорфийлд и Гленда.

— Дами, грижете се добре за нея. Тя изкара една доста тежка нощ.

— Не виждам защо — отвърна Гленда и се втренчи в горната част на крака му.

— Ще се оправим — каза госпожа Уорфийлд и позволи на Джеймс да я качи в каретата. — Направи малко място, Джеси — добави тя, като се обърна и се усмихна на стопанина: — Благодаря, че я прибрахте в дома си.

„Като че ли съм била някое давещо се кученце и той ме е намерил“, помисли си Джеси.

Джеймс мълчаливо загледа каретата, закриволичила надолу по дългата алея на имението. Между чакъла се подаваха бурени. Трябваше да изпрати някого тук да ги изтръгне. Освен това всичко изглеждаше голо. Трябваше да засади още дървета, може би няколко дъба и повече брястове. Искаше „Маратон“ да изглежда пищна, богата конеферма. Джеси беше права, мътните я взели! Имаше толкова много неща, които се нуждаеха от поправяне.

„Горкичката Джеси“, помисли си той, а после се засмя на себе си. Щеше да изпитва съжаление към нея… до следващото надбягване, в което ще участват.

СЕДМА ГЛАВА

Слънцето грееше ярко в онзи вторник сутринта, когато Джеймс се спускаше надолу по Колвърт Стрийт, покрай безброй издателства и книжарници, право към номер 27. Още от малко момче той редовно посещаваше книжарницата на Комптън Фийлдинг. Влезе в магазина с тесните пътеки между рафтовете, покрити от пода до тавана с книги. Много от тях бяха разбъркани купчини — находчивата книга на Мейсън за водния дренаж например беше поставена точно върху „Памела“ на Ричардсън. Фийлдинг обаче знаеше къде се намира всеки един отделен том. Изглежда тази сутрин търговията не вървеше много-много. Джеймс не видя никой друг в книжарницата. Това беше добре, защото предния ден бе получил писмо от Фийлдинг, че от Париж са пристигнали пиесите на Корней. Чувстваше се приятно развълнуван.

Сви зад един ъгъл и замръзна на мястото си. На две крачки стоеше Джеси Уорфийлд в задълбочен разговор с Комптън. Какво, по дяволите, правеше тя тук? Сигурен беше, че книгите не я вълнуват, тогава? Сигурен беше, че единственото, с което тя се занимаваше, бяха конските работи.

Той се ухили на себе си и се приближи малко, за да чуе какво си говореха. Щом тя можеше да подслушва, защо да не може и той?

— Господин Фийлдинг, вече за трети път ми предлагате да чета стари дневници. В този сега за какво става дума?

Комптън Фийлдинг, известна и начетена фигура в Балтимор, чудесен цигулар, който свиреше по градските празненства, човек с широки познания в много области, внимателно отгърна излинелите страници.

— Виж, Джеси, този дневник е на повече от сто години, някъде от около началото на осемнадесети век, според мен. Иска ми се авторът да го беше датирал, но той е пропуснал да направи това. Елиша Бентуърт ме посъветва да намеря стари календари и да сравня кога дните и датите съвпадат, а това ще ми покаже годините, но кой има време? Ето, този ценен дневник покрива период от около три години, повечето от които прекарани в Карибите. Какво знаеш за Карибите от онова време, Джеси?

— Абсолютно нищо, господин Фийлдинг. Щом искате, ще го прочета. Много ми харесаха наистина предишните два, въпреки че разчитането на някои думи ми беше страшно трудно.

— Но си заслужаваше, нали?

— Разбира се, особено онзи, чиито събития се развиват в Чарлстън през ранната колониална епоха.

— А да, спомените на господин Нестор. Странна птица е бил този господин, но си помислих, че ще ти хареса историята му. Щом като не си съвсем сигурна дали ще ти допаднат разкази от Карибите, защо просто не вземеш дневника у дома си да го прочетеш? Ако се решиш да го купиш, просто ще дойдеш пак и ще ми го платиш.

Джеси вече прелистваше страниците:

— О, чуйте това, господин Фийлдинг: „Дойдохме в Ямайка, за да намерим само гаден дъжд и вкиснал ром, който направо ти прогаря червата. Наложи ми се да потопя сабята си в търбуха на Дейви, това гадно копеленце.“ — Тя вдигна светналото си лице. — Това за пирати ли е? Божичко, колко кръвожадно звучи само.

— Навярно братът на търговеца на ром е бил пират, или просто е познавал някои от тези мъже — каза замислено Комптън Фийлдинг и взе дневника от ръцете й. — Права си. Може би наистина е твърде кръвожадно за една млада дама.

— Ще я взема тогава — категорично обяви Джеси и Джеймс насмалко не се изсмя гласно.

— Добре тогава, щом така искаш. Прочети я и ела да ми кажеш мнението си.

Джеймс се появи иззад ъгъла и галантно произнесе:

— Добро утро, Джеси, Комптън. Що за история е това с гадния дъжд и вкисналия ром? Каква е тази книга?

— Ти си подслушвал — каза тя, а после прояви достатъчно благоприличие да погледне единствено към върховете на обувките си.

— Да, и все още съм невредим.

— Това, което държи тя, Джеймс, е дневник отпреди около стотина години. Всъщност аз не знам точно за какво става дума в него. Джеси ще го прочете и ще ми каже.

— Не съм знаел, че ти даже четеш? — обърна се въпросително към нея Джеймс.

— Какво точно искаш да кажеш с това, Уиндам? Да не мислиш, че съм неграмотна?

— Никога преди не съм те виждал с книга. Никога преди не съм те виждал и тук.

— Същото се отнася и за теб. Е, какво дириш пък ти тук, Джеймс? Сметнах, че единственото, което можеш да правиш, е да обхождаш земите си на кон, да обяздваш жребчета и да даваш нареждания на работниците си в конюшните.

Тъй като и той си беше мислил същите неща за нея, реши да не й казва онова, което му се искаше в този момент.

— Посещавам книжарницата на Комптън още от малко момче. Той ме запозна с френските романи и пиеси.

Господин Фийлдинг беше известен с огромната си колекция от френски произведения в своя магазин, но тъй като Джеси не знаеше и думичка френски, никога не беше обръщала внимание на това. Тя беше прочела всички романи, които имаше в книжарницата му, докато от неотдавна той беше започнал да я запознава с различни дневници. Трябваше да си признае, че те бяха доста интересни, но интригата в тях беше слаба. Нямаше красиви кавалери, които да взимат ума на момичетата. О, да, тя обожаваше наситените е интрига сюжети.

— Ти си човек, който развъжда коне и се състезава с коне. Просто е невъзможно да знаеш френски.

— Да, обаче знам. Всъщност доста дълго съм живял във Франция. — Той я изгледа от горе до долу. — Ти носиш рокля? Откъде си я изровила? Прекалено къса е, с такъв грозен жълт цвят, и при това провиснала на гърдите. О, сетих се. Трябва да е някоя от изхвърлените рокли на Нелда или Гленда. Искаш ли да ти заема чифт от моите чорапи за подплънка на предницата?