„Той е направо бесен“, помисли си тя, като гледаше как пулсът пулсира в гърлото му. Чудеше се откъде беше изровил това желязно самообладание, което демонстрираше в момента. Обикновено крещеше до побъркване, когато го хващаха бесните. Със сигурност случаят беше такъв и сега. Защо не й се беше разкрещял предната вечер? Джеси поклати глава в недоумение. Страхувал се е, че тя може да умре, ето защо е бил толкова спокоен. Но сега знаеше, че ще оживее, и беше готов да излее целия си яд върху главата й.

— Отговори ми, по дяволите! И не се опитвай да ми обясняваш, че те цепи главата. Колкото и да те боли, напълно си го заслужаваш, и ти адски добре знаеш това.

— Е, добре.

— Кое е добре?

— Ще ти отговоря. Изобщо не се замислих, наистина. Видях Суийт Сузи, видях и удобна възможност за мен, когато тя тръгна след коня на Били, като го хапеше по задницата. Той вече беше хвърлил Били, хапейки по задницата. Конят на Били прескочи една канавка и побягна през полето край пътя, а аз грабнах поводите на Суийт Сузи. Надявах се, че ще върнат първо коня на Били, но не направиха така. Другият мъж тръгна след мене сам. Той стреля два пъти, но се усети, че може да улучи Суийт Сузи, и спря. Това е всичко, Джеймс. Не е кой знае каква история.

— Ти си и безразсъдна, и смела, Джеси, но на мен тия няма да ми минат. Защо го направи?

— Нали ти обясних. Просто исках да спася кобилата. Никога не ми е хрумвало, че мъжът може да има оръжие.

— Трябваше да дойдеш тук и да ми кажеш. Щях да взема няколко човека със себе си да тръгнем след тях.

Тя се загледа в него. Главоболието, което само допреди няколко минути беше съвсем леко, сега изгаряше цялата й глава.

— Но какво щях да ти кажа, Джеймс?

— Не знам, но би могла например да ме заведеш до мястото, където си ги видяла.

— Щеше ли да ми позволиш да те заведа дотам? Валеше силно. Нямаше ли да се уплашиш, че ще се разболея? В края на краищата аз съм толкова крехка. Не, мисля, че щеше да ме накараш да се върна сама вкъщи, а ти и твоите проклети хора щяхте да обикаляте слепешком с конете в тъмното и нямаше да хванете нищо друго, освен настинки. Е, аз съм човекът, който спаси Суийт Сузи. Опитай се да приемеш тази мисъл, Джеймс.

— Джеси, момичето ми, как се чувстваш? Бес и аз ти донесохме малко закуска. Доктор Хулахан ме предупреди, че ще бъдеш страшно гладна тази сутрин. Само виж какво ти е сготвила Бес. Овесени ядки с яйца, жълтъците им са съвсем ярки, точно както ти ги обичаш, също и резенчета бекон, толкова хрускави и… — Оливър Уорфийлд млъкна и се втренчи в дъщеря си, чиито клепачи бяха плътно затворени. После очите му се спряха върху Джеймс, който стоеше до леглото й изопнат като бастун, с ръце, кръстосани на гърдите, и гледаше по-отровно от отровната змия, която Оливър беше прогонил от нагорещената скала предната седмица.

— Какво, по дяволите, става тук, Джеймс? Ти да не би да крещиш на дъщеря ми, а?

— Нямам такова намерение. Само обяснявах на Джеси, че е постъпила страшно глупаво, Оливър. Още не мога да повярвам, че тя просто се е втурнала с Бенджи в галоп право между ония крадци и се е направила на героиня. Било е толкова глупаво и необмислено и…

— И успях. Затова просто си затвори устата, Джеймс.

— Такова си е моето момиче — каза Оливър с умиление и пристъпи навътре в стаята, за да може Бес да влезе зад него с голям сребърен поднос, върху който имаше храна, която би заситила двама дебели мъже. — Прати го по дяволите, Джеси!

— На обидчиви се правим, а? — коментира Джеймс и се отмести, за да може Беси да оправи възглавниците на ранената Джеси и да я вдигне в седнало положение.

— Хайде сега, мъничка сладурано, време е да ядеш и да не обръщаш внимание на тия мъже. То и без това, какво знаят мъжете? Единственото, дето могат, е да се перчат натам-насам, да дават глупавите си нареждания и да оставят едно малко момиче като тебе така да си повехне, без да направят нищо. Джеси, само им изскърцвай със зъби, като костенурка. Той, господин Джеймс, изобщо не е навикнал да му се сопват, но пък ти го направи.

— Ти си тази, която непрекъснато се разпорежда с мене, Бес — обади се Джеймс. — Не й давай на тази тук никакви съвети. Тя и без друго прави само онова, което не трябва, та даже и отгоре. Ти нея „мъничка сладурана“ ли я наричаш? Да му се додрайфа на човек.

— На мене „мъничка сладурана“ ми харесва. Млъкни накрая, Джеймс! Побеснял си само защото аз спасих Суийт Сузи, а не ти. Твоето наранено честолюбие започва да става досадно.

— Върви по дяволите, Джеси! Това няма нищо общо с нараненото ми честолюбие и ти много добре го знаеш.

— Ха!

— Хайде стига вече, господин Джеймс. Не искам детето да легне болно от ядове.

— Не, ти копнееш тя да се натъпче така добре и да стане толкова дебела, че да не може да се измъкне през вратата. И тогава ще й се наложи да остане тук и непрекъснато да се оплаква от всичко. Да виждаш още нещо, което да се нуждае от ремонт, Джеси? И какво им е толкова лошото на тези тапети?

Бес внимателно постави подноса върху скута на Джеси, след което я погледна с грейнала усмивка:

— Хайде сега си изяж всичко, дето донесох, миличка. Така за нула време ще почнеш да усещаш главата си като здрава кръгличка стафидка.

— Кръгличка стафидка с плешиво петно — допълни Джеймс.

— Тебе трябва отново да те ремонтират, Джеймс. Съжалявам, Бес, но не съм много гладна.

— Щеше да имаш апетит, ако не беше тук господин Джеймс да те мъмри непрекъснато. Хайде, вън оттук и двамата!

Докато излизаше през вратата след Оливър Уорфийлд, Джеймс извика през рамо:

— Хапни си, Джеси, хапни си. Предпочитам да си дебела, отколкото да си слабовато мършаво хлапе, което притиска нос по прозорците.

— За какво говориш, Джеймс? — полюбопитства Оливър Уорфийлд.

Джеси стисна очи, като дробеше с пръстите си едно парче бекон.

Джеймс продължи:

— Всъщност имах предвид тавана на твоя кабинет във фермата, не някакъв прозорец. А също имах предвид ушите й, не носа.

— О, така ли? — замислено промърмори Оливър. — Много странно наистина, че го казваш по такъв заобиколен начин.



На следващия ден, когато госпожа Уорфийлд, Гленда и каретата се появиха, за да си приберат Джеси у дома, Джеймс беше решил да не е там. Той си беше поставил и предупредителна система на подходящо място: Джипсъм, помощникът на Ослоу, трябваше да свирне два пъти с уста, а Джеймс щеше да яхне Тинпин и да отлетят с него като вихър. Но нещата не станаха точно така, както ги беше планирал. Джеймс остана като закован върху стълбището, когато Томас отвори вратата и посрещна госпожа Уорфийлд и Гленда. Какво, по дяволите, се беше случило с Джипсъм и с техния план?

— Госпожо Уорфийлд — каза той, покланяйки се на двете, след като бързо се овладя. — За мен е удоволствие, мадам. Гленда. Тъкмо носех на Джеси малко чай. Къде е Оливър?

— Ние сме твоите спасители, Джеймс! — Гленда се спусна към него, а възхитителният й бюст се понесе далеч пред нея. — Дойдохме да те освободим от Джеси. Много ли се оплакваше? Тя има навика да го прави. Сигурна съм, че ти е било трудно.

— Не съм имал никакви проблеми. Днес Джеси се чувства много по-добре. Бихте ли искали да дойдете с мен или може би ще ме изчакате тук, във фоайето?

— О, ще дойдем… — Гленда тръгна напред, впила поглед в чатала му. Тя застана плътно до него на стълбите, а гърдите й леко докоснаха лакътя му. Госпожа Уорфийлд просто грейна, като ги видя един до друг.

— Да — каза тя, — нека да идем да видим скъпата Джеси.

Скъпата Джеси обаче се чувстваше много зле. Главата й се пръскаше от болки. Джеймс не й беше разрешил да чете „Федерал Газет“, като й бе обяснил, че от това само още повече ще я заболи главата. Беше й скучно. Искаше й се Джеймс да е там, за да могат да спорят, или пък просто да го гледа. Когато той внезапно се появи на прага, тя се почувства така, сякаш в този миг слънцето грейна през черни облаци. Широка усмивка се разля по лицето й. В следващия момент обаче видя, че Гленда и майка й се промъкват от двете му страни, за да се втурнат към леглото й, при което усмивката й се стопи.

— О, моя скъпа, ненагледна Джеси… — пропя госпожа Уорфийлд и се смръщи на дъщеря си.

— Слушай, сестричке, не мислиш ли, че изглеждаш отвратително с тази оръфана коса и с този глупав бинт около челото ти?

Джеймс притвори за миг очи.

— Здравейте, мамо, Гленда. Аз съм добре. Само видът ми е лош. Къде е татко?

— Твоят скъп баща нямаше време да дойде да те вземе. Ти си го разстроила извънредно много, Джеси, с този твой последен подвиг. Горкичкият, трябваше да спи в чуждо легло, само и само да онази неопетнена репутацията ти.

Но баща й беше обещал, че ще дойде лично да я прибере, след което й беше намигнал, и тя разбра, че той просто ще й спести посещението на майка й. Явно не беше успял. Джеси въздъхна и се загледа с копнеж в каничката с чай, която Джеймс носеше, след което каза:

— Мамо, мисля, че на татко му хареса престоят тук миналата нощ. Той обясняваше на Джеймс най-различни неща, които той трябва да свърши, за да пооправи къщата си.

— Точно така, госпожо Уорфийлд. Вашият съпруг съвсем не е от стеснителните и времето, прекарано тук, му достави истинско удоволствие. — „Както и моето бренди“, допълни Джеймс наум.

Гленда просто се разхождаше из малката спалня, с реещ се поглед. Джеймс така и не проумяваше какво точно прави. Накрая му проблесна мисълта, че тя му се показваше — от всички страни. Не беше лоша гледка.

В следващия момент Гленда се обърна и мило му се усмихна:

— Защо двамата да не слезем долу, Джеймс, и да оставим мама да помогне на Джеси в обличането?

— О, Боже! — възкликна госпожа Уорфийлд. — Ами аз забравих да взема дрехи, Джеси. Е, нищо, тогава ще трябва да облечеш роклята, с която си била снощи, скъпа.

Джеси се сети за своите панталони и пребледня. Джеймс внимателно остави подноса на масата и взе отношение по въпроса: