— Наистина ли?

— Знаеш, че съм готов на всичко за теб.

Тя притисна дланта му към топлото си лице и затвори очи. Кожата му беше хладна и мека. Веднъж й бе казал, че ако и тя се мие по сто пъти на ден, кремовете за ръце ще й станат най-верен приятел.

Пакстън осъзна какво прави и отвори рязко очи. Пусна ръката му и се изправи. Затърси слепешката обувките си.

— Трябва да вървя — каза, борейки се да напъха стъпалата си в плетеницата от каишки. — Благодаря, че ме изслуша.

— Винаги кипиш от енергия. Спиш ли изобщо?

Тя му се усмихна бегло.

— От време на време.

Той се изправи бавно и я изгледа замислено. Още при първата им среща, след като Себастиан се върна в града — видя го случайно след събиране на читателския й клуб в чайната на Хартли — Пакстън усети жегване, за което изобщо не беше подготвена, като токов удар. Отначало не го позна, забеляза само, че е ослепително красив, почти неземно, и се почуди какво търси в Уолс ъв Уотър. Зарече се да поразпита и да разбере кой е, докато отключваше колата, все още взряна в него, докато крачеше към своята кола, паркирана няколко места по-нататък. Той отвори вратата и хвърли на седалката плика от книжарницата. Обърна се и забеляза, че го гледа. След миг се усмихна леко и каза: „Здравей, Пакстън“, което я разби на пух и прах. Припомни й, че са били съученици. Върнаха се в чайната и разговаряха часове наред. Когато се разделиха следобед, тя беше безвъзвратно запленена. И досега оставаше безпомощна. Колкото и да си повтаряше, че от това няма да излезе нищо добро, че сама си поставя капан, не успяваше да потуши чувствата си към него.

— Лека нощ, красавице — каза той.

Протегна ръка и я потупа по косата почти извинително. И тогава прозрението я осени с такава сила, че дъхът й секна. Той знаеше.

Тръгна ужасена към вратата. Откога знаеше? През цялото време? Или наскоро бе разбудила някак си подозренията му? За бога, каква катастрофална вечер! Все едно Вселената й кроеше номера.

— Пакс? Какво има? — попита той и я последва.

— Нищо… Нищо ми няма. Ще се видим утре сутринта — опита се да каже ведро, прекрачвайки в пелената от влажен мрак навън.

В същия миг чу — готова беше да се закълне — нечий тих смях.

Трета глава

Кодът на отритнатите

Уила чу тропането по вратата точно когато изваждаше последната порция пране за тази вечер. Загложди я чувство, че знае кой е. Предположила беше — явно погрешно — че зад затворени прозорци и с пуснати климатици съседите няма да чуят как Брус Спрингстийн гърми от тонколоните.

Остави легена върху кухненската маса, пропусна обичайния ритуал да зарови лице в топлите дрехи и се запъти към входната врата през къщата в стил ловна хижа.

Животът в стар квартал с наблъскани една до друга къщи причинява известни неудобства. Ала Уила наследи дома, където бе отраснала, когато баща й почина преди почти седем години. Кой би се отказал от къща без ипотека, особено ако едва е изплатил астрономическите дългове, натрупани в колежа? Уолс ъв Уотър се отличаваше с необичаен брой богаташи на глава от населението и като млада й се зловидеше, че не е от тях. Лесният достъп до пари в брой в колежа й замая главата и тя се спусна да харчи с широки пръсти, както отдавна мечтаеше. Баща й умря, преди да разбере до каква степен е затънала в дългове.

Сега обаче Уила притежаваше и магазин, и дом — изцяло благодарение на него — беше я посочил за наследничка и на къщата, и на животозастрахователната си полица. Зрелостта беше важно качество за него. Дължеше му го. Така изкупваше грижите, които неусмиримата й енергия и неспособност да заживее кротко създаваха и на него, и на баба й.

Спрингстийн пееше „Огън под нозете ми“, когато Уила открехна вратата. Вдигна поглед и мъжът пред прага й каза:

— Здравей отново.

Всички звуци, понечили да се надигнат в гърлото й, стихнаха. Отвори уста, но навън излетя само дихание, стаило калейдоскоп от преливащи думи.

— Толкова бързо побягна днес, че забрави това.

Той й подаде поканата.

Тя я грабна бързо и — необяснимо — я скри зад гърба си.

Той пъхна ръце в джобовете. Беше със същите панталони и същата риза, вече изсъхнала като намачкана хартия. Ярката светлина от лампата до вратата го принуждаваше да примижава леко и около очите му се образуваше паяжина от бръчици. Взря се мълчаливо в нея.

— В гимназията поемах вината за всичките ти пакости — каза след малко. — Не заслужавам ли поне да ме поканиш да вляза?

Това я изтръгна от унеса.

— Не поемаше вината, а заслугата — поправи го тя.

— Значи все пак ме помниш — усмихна се той.

Помнеше го, разбира се. Затова се смути толкова от ненадейната среща на Джаксън Хил. Макар да не обръщаше особено внимание на Колин в училище, всички знаеха кой е. Беше Осгуд. Ала популярната му и упорита близначка винаги го засенчваше. Не че той го вземаше присърце. Би могъл дори да я задмине навярно, но не изглеждаше амбициран като сестра си да кандидатства всяка година за председател на ученическата организация и да участва в милиони клубове по интереси. Другаруваше с момчета с пастелни поло блузи и играеше голф през почивните дни. Изглеждаше обречен да се върне след колежа и да заеме мястото на баща си като крал на висшето общество, но незнайно как това предвиждане не се оправда. Уила нямаше представа защо.

В гимназията не се опитваше преднамерено да го набеждава за белите си. Една нощ в началото на последната им година тя се измъкна тайно от вкъщи и написа цитат от поета Огдън Наш върху тентата над училищния вход. „Бонбонките завъртат главата, но виното ги удря в земята“. Беше го чула от Колин — цял ден го беше повтарял — и й се стори забавен. Не знаеше обаче, че предния ден Колин е предал есе за Огдън Наш, и несъзнателно насочи подозренията към него. Никой не успя да докаже, че виновникът е той, а и родителите му се погрижиха да не го накажат, но всяка лудория на Уила преди и след това приписваха на него. Колин заслужи прозвището Жокера и се превърна в гимназиален герой, заплаха за учителите. Едва когато три седмици преди дипломирането най-сетне разобличиха Уила, всички разбраха, че Жокера е тя, а не той.

— Ще ме пуснеш ли или не? Неизвестността ме убива.

Тя отстъпи назад с въздишка. Когато той влезе, затвори вратата и намали звука на тонколоните до компютъра, преди Спрингстийн да зазвучи още по-сексапилно. Обърна се и видя как Колин крачи из стаята и разсеяно прокарва ръка по облегалката на свръхмекото й канапе. Такова си беше. Просто те изкушаваше да го докоснеш. От почти седем години то беше първата й покупка за къщата. Донесоха го преди няколко дни. Беше скъпо и непрактично и тя изпитваше порядъчни угризения, но се чувстваше абсурдно влюбена в него.

— Никой не ми спомена, че си се върнала — каза Колин.

— Трябваше ли?

Той поклати глава, сякаш не знаеше отговора.

— Откога си тук?

— Откакто татко почина.

Раменете му се отпуснаха леко.

— Натъжих се, когато разбрах.

Кола беше блъснала баща й на междущатската магистрала, докато помагал на някого да смени гума. През същата година Уила трябваше да завърши колежа, ако не беше прекъснала. Още нещо, което баща й не беше узнал.

— Беше страхотен учител. В единайсети клас ми преподаваше химия. Веднъж покани на вечеря отличниците си в тази къща.

— Да, помня.

Мразеше тези вечери и по-точно факта, че децата я виждат как живее. Преструваше се на болна и се криеше в стаята си. На къщата й нямаше нищо — беше просто стара и малка, съвсем различна от именията, в които живееха половината й съученици.

— Често мислех за теб през тези години. Какво правиш, в какви лудории се забъркваш.

Той замълча.

— Нямах представа, че си била тук през цялото време.

Тя се взираше учудено в него; недоумяваше какво значение има.

Колин обиколи отново дневната, озъртайки се наоколо; после, сякаш нищо друго не му хрумваше, въздъхна изморено и се отпусна на канапето. Прокара пръсти през тъмната си коса. Ръцете му бяха големи. Внушителен мъж с внушително присъствие. Ала никой не забелязваше това в гимназията. Времето далеч оттук го бе променило, вдъхвайки му самоувереност и независимост, които преди не притежаваше.

— Е, как живееш сега, Уила Джаксън?

— Имам магазин за спортни стоки на Нешънъл Стрийт.

Ето. Прозвуча зряло, нали? Нормално и разумно.

— А как се забавляваш?

Тя го изгледа удивено. Що за въпрос?

— Пера — отвърна равнодушно.

— Омъжена? Деца?

— Не.

— Нямаш, значи, наследници, които да научиш как да изкарват цялото училище по тревога на двора, как да разкрасяват колите на учителите с фъстъчено масло или да разменят вещите в шкафчетата на целия випуск? — засмя се той. — Това беше класика. Сигурно ти е отнело цяла нощ.

Прозвуча като скъп спомен. Тя обаче не беше се сещала за пакостите си от години. Както и за Колин. Сега ненадейно си припомни изражението му, когато полицаите я отведоха от училището, след като задейства пожарната аларма. Цялото училище се беше струпало в предния двор. „Тя е била — шепнеха си всички. — Уила Джаксън е била Жокера!“. Колин Осгуд изглеждаше изумен. Дали защото бе проумял, че е тя, или защото вече не можеше да си приписва заслугата за немирствата й? Така и не разбра.