Както винаги тя пренебрегна храната заради погледите, с които приятелките й измерваха възшироките й хълбоци, и тръгна към центъра на стаята, поздравявайки всички по пътя. Странен бриз прошумоля край нея, сякаш някой нашепваше тайни. Тя го пропъди разсеяно.

Застана на подиума и извади записките си.

— Добре… Внимание, моля. Трябва да обсъдим много неща. — Обратните разписки за празненството просто валят. Мойра предлага Блу Ридж Мадам да отвори за гости по-рано, за да отседнат там по-възрастните посетители от други градове. Първо обаче да прочетем протокола от последното събрание. Стейси?

Стейси Хърбст стана и прелисти бележника си. Наскоро бе започнала да боядисва косата си червена и макар всички да й повтаряха колко им липсва кестенявият й цвят, в действителност тя изглеждаше по-добре с огнения ореол. Ала вероятно всеки момент щеше да се върне към кафявото. Стейси винаги се съобразяваше с мнението на околните.

Тя понечи да започне да чете протокола, но изненадващо от устата й се изплъзнаха думите:

— Крада червило всеки път, когато вляза в дрогерията. Не мога да се сдържа. Пускам го в дамската си чанта и излизам. Харесва ми, че не знаете. Пазя ревниво тайната си от вас.

И закри устата си с длан.

Пакстън вдигна вежди. Преди да успее да каже нещо обаче, Онър Редфорд, председателствала клуба, преди Пакстън да заеме мястото й, изстреля:

— Откакто съпругът ми остана без работа, се страхувам, че клубната такса вече няма да ми е по джоба и ще престанете да ме харесвате.

Мойра Кинли се обърна към седналата до нея жена и каза:

— Знаеш ли защо обичам да излизам с теб? Защото съм по-красива и подхранвам самочувствието си.

— Построих новото крило, за да ми завидиш.

— Наистина си направих пластика на гърдите.

— Знам за проблема ти с бъбреците, но казвам на всички, че ходиш толкова често в тоалетната, защото страдаш от булимия.

Сега всички заговориха една през друга и всяко откровение звучеше по-скандално от предишното. Пакстън се втренчи раздразнено в тях. Отначало си помисли, че я вземат на подбив. Мнозина се забавляваха при мисълта как я изкарват от кожата й, понеже се славеше с непоклатимо хладнокръвие. После обаче осъзна, че всички изглеждат уплашени и подбелват очи като подивели коне. Сякаш тайните им помисли внезапно са надигнали глас, и те са безпомощни да ги смълчат.

— Тишина, моля! — каза Пакстън. — Запазете тишина!

Безрезултатно. Врявата нарастваше. Пакстън се качи върху стола и шумно запляска. Накрая извика:

— Замълчете! Какво ви става?

Всички вдигнаха погледи към нея и гълчавата стихна. Тя слезе от стола. Усети го — безпокойство, пълзящо по кожата й. Примигна бързо, защото всичко в стаята ненадейно й се стори разкривено, все едно вижда отражението си в лъжица. Едва се сдържа да не избърбори, че е влюбена в някого, а не бива — нещо, което не бе признавала никому. Сега думите напираха върху езика й. За бога, чувстваше се така, сякаш ще умре, ще се задуши, ако не изплюе камъчето.

Преглътна и успя да каже:

— Кърсти, сигурно климатикът ти е повреден. Може би изпаренията са ни замаяли.

— Поне имам собствен дом — промърмори Кърсти, стана и тръгна към термостата. — Поне не живея в къщата на родителите си.

— Моля? — прекъсна я Пакстън.

— Ммм… аз… — заекна Кърсти. — Не исках да го изричам гласно.

Пакстън въдвори ред, накара ги да отворят прозорците и да дишат дълбоко. Лепкавата юлска жега пропълзя в стаята и тутакси струйки пот се процедиха през леката им лятна пудра. Събранието продължи, отметнаха дневния ред, ала Пакстън усещаше, че някои изобщо не слушат. Наближаваше десет, когато приключиха. Разцелуваха се и се втурнаха към домовете си да се уверят, че всичко е наред — къщите им не са изгорели до основи, съпрузите им не са си събрали багажа и любимите им рокли все още са им по мярка.

Пакстън седеше в колата си, наблюдаваше как другите профучават по алеята на Кърсти и си мислеше: „Какво, по дяволите, се случи?“.

* * *

Вместо към вкъщи, Пакстън подкара към дома на Себастиан Роджърс. Видя, че вътре свети, и сви в алеята.

Когато миналата година Себастиан се върна в Уолс ъв Уотър да поеме стоматологичния кабинет на доктор Костов, той купи и къщата му, защото пенсионираният доктор бе решил да се премести в Невада, за да избяга от влажния въздух, тормозещ артрита му. Наричаха мрачната каменна сграда с декоративна каменна кула Шейд Трий Котидж. Веднъж Себастиан обясни на Пакстън, че харесва драматичната й атмосфера и обича да си представя как живее в епизод от сериала „Тъмни сенки“.

Тя почука на вратата. След няколко секунди Себастиан я открехна.

— Здравей, красавице — каза той и разтвори широко вратата, за да влезе. — Не очаквах да те видя тази вечер.

— Прииска ми се да се отбия — отвърна тя и думите прозвучаха неубедително дори в нейните уши, сякаш непременно се нуждаеше от извинение, макар да знаеше, че той няма нищо против да я види.

Влезе в дневната и седна на канапето. Съдейки по фасадата, човек би предположил, че по стените вътре висят саби и ризници, но Себастиан бе обзавел къщата удобно и в светли тонове. Беше се върнал в града скоро след като Пакстън се отказа да купи къщата, която Кърсти продаваше, и тя с радост проследи как той превръща Шейд Трий Котидж в свой дом. Понякога дори завиждаше тайничко на независимостта му. Свали си обувките и сви стъпала под роклята. Себастиан седна до нея и кръстоса крака. Носеше къси панталонки и тениска. Ноктите на босите му стъпала бяха спретнато изрязани.

Беше красив мъж с лице, деликатно като поема на Джон Дън. Всички предполагаха, че е гей, но никой не знаеше със сигурност. Той нито потвърждаваше, нито отричаше — в гимназията и сега. Пакстън обаче бе убедена, че е единственият човек тук, който може да го докаже. В гимназията Себастиан беше слаб и светъл, слагаше си очна линия и носеше дълги палта и ученическа чанта, въпреки че всички в училището ходеха с раници „Л. Л. Бийн“. Набиваше се на очи. Затова го бе забелязала в ашвилския търговски център през последната им година в гимназията. Ашвил се намираше на около час път от Уолс ъв Уотър и Пакстън и приятелите й ходеха там почти всяка събота. Себастиан седеше в закусвалнята с поне половин дузина тийнейджъри с крещяща външност — момчета, които не живееха в Уолс ъв Уотър. Бяха различна група, на каквато няма как да се натъкнеш в малък град. Пакстън минаваше с приятелките си край тях, когато ненадейно едно от екзотичните момчета с черна щръкнала коса и черно-бели ръкавици без пръсти, които му стигаха до лактите, се приведе през масата и целуна Себастиан по устата — дълго и дълбоко. След известно време Себастиан отвори очи и я зърна. Без да прекъсва целувката, той я проследи с поглед как се отдалечава. Пакстън не помнеше да е виждала нещо по-смело и прелъстително.

Сега той не приличаше никак на момчето от този спомен. Изглеждаше уравновесен, почти безполов в изисканите костюми, които носеше в работно време, задължително с копринени вратовръзки, гладки като огледало.

— Как мина денят ти? — попита Себастиан и подпря лакът върху облегалката на канапето, толкова близо, че почти я докосна.

— Добре, предполагам.

Тя се протегна, взе преполовената му чаша с вино от масичката и отпи глътка.

Той наклони глава.

— Просто добре?

— Най-хубавото е, че Колин си дойде по-рано, отколкото го очаквахме. Сега градината на Блу Ридж Мадам със сигурност ще е готова навреме. Срещата на клуба обаче беше много странна. За пръв път виждам такова нещо. Толкова работа имаме покрай Празненството, а всички изведнъж се разсеяха.

— Защо?

Тя замълча замислено.

— Разбъбрех ли се много като малка, баба казваше: „Научиш ли нечии тайни, и твоите са в опасност. Изплува ли една, всички излизат на повърхността“. Нещо такова се получи на срещата. Всички се надпреварваха да признават тайни. Сякаш бяха безсилни да спрат.

Той се усмихна.

— Не разбирам… Нали затова са срещите? Да се обсъждат слухове?

— Не бяха слухове — отвърна тя. — Повярвай ми.

— Разкажи ми тогава — вдигна вежди той. — Какви тайни крият светските дами? Каква е твоята тайна?

Пакстън се опита да се засмее, ала сърцето я заболя. Потърка чело.

— Нямам тайни.

Той отново вдигна вежди.

Трябваше да му отговори нещо. Ала категорично не онова, което едва не призна на срещата.

— Страхувам се да кажа на баба за празненството. Обещах на мама да й съобщя утре сутринта, но не искам. Никак, никак не искам. И се чувствам ужасно. Баба Осгуд е помогнала да основат клуба. Не биваше да крия от нея досега. Но тя е толкова…

Себастиан кимна. Знаеше.

— Искаш ли да те придружа?

— Не. Тя се отнася ужасно с теб.

Откакто започнаха да прекарват заедно неделите — Пакстън ги очакваше с нетърпение цяла седмица, все едно брои дните до Коледа — той я придружаваше на ежеседмичното вечерно гостуване при баба й. Не искаше да го принуждава да я посещава и в работен ден. Сърце не й даваше.

— Тя се отнася ужасно с всички, скъпа.

Той пое чашата с вино и я остави върху масичката. После я улови за ръката.

— Отпусни малко юздите. Не бива да се нагърбваш с всичко сама — погледна я в очите и добави: — Утре ще отидем при баба ти заедно.