— Познай къде ще ходим? — ухили се Колин. — В планината!

— Не искам — отсече Уила. — Не съм облечена подходящо.

— Нима не се намираме в магазин за спортни стоки?

— Затова ли настоя да се срещнем тук? — разгневи се Уила.

— Да.

Тя скръсти ръце.

— Няма да дойда.

— Хайде. Довери ми се — настоя Колин.

— Ще ти донеса подходящи обувки, докато си сложиш панталонки и тениска — предложи Рейчъл, решила, че ако с Колин обединят усилия, може и да успеят. — Ще ти дам и сламената си каубойска шапка.

— Готова е да ти даде шапката си — подчерта Колин.

Погледна Уила и вдигна вежди, сякаш излага необорим аргумент.

Рейчъл знаеше, че ако Уила не иска нещо, няма да го направи. Щом се оставяше да я придумат, значи в момента се бореше само със себе си.

След няколко минути я екипираха и тя заприлича на дете, принудено да облече ужасното костюмче, ушито от баба му.

— Да поемаме — каза. — Но вече ти споменах, че предишният опит се провали.

— Веднъж тръгна с мен, видя змия на десетина крачки пред нас по пътеката и се втурна обратно в колата — обясни Рейчъл.

Уила потрепера.

— Не харесвам змиите.

— Повечето от тях са много мили — възрази Колин.

— О, чудесно! — възкликна Уила и тръгна към вратата. — Значи си любител на змии!

Колин я последва.

— Няма нищо страшно. Всъщност мога да ти покажа една, която ще ти хареса.

— Благодаря много, но предпочитам да не я виждам. Впрочем казах, че не ги харесвам, а не че се страхувам.

— Предизвикателство ли е това? — попита той.

— Все предизвикателства ти се въртят в главата. Не!

— Резервирахте ли си хотел? — подметна Рейчъл, когато излязоха.

— Чух те! — извика й Уила, преди вратата да се затвори.

Да, Рейчъл Едни вярваше в любовта.

И умееше да я разпознава.

* * *

Навлязоха в националния парк „Катаракт форест“ и залъкатушиха сред стъписващо красиви гледки. Тук-там по пътя имаше паркинги, където туристите да поспрат и да им се порадват. От няколко дори се виждаха водопадите, с които се славеше планината. До повечето от тях обаче се стигаше само пеш.

Когато Колин паркира на покрития с чакъл паркинг в началото на туристическата пътека, Уила се озърна и каза:

— Къде по-точно ще ходим?

— До Тинпени фолс.

Общо взето, това прозвуча успокоително. Водопадът Тинпени беше популярна атракция и пътеката вероятно не беше опасна. Дори седемдесетгодишни клиенти се хвалеха в магазина й, че са посетили Тинпени. Щом те бяха успели, и тя щеше да се справи.

— Разхождаше ли се тук, когато живееше в града? — попита го Уила, помайвайки се в колата.

Колин си разкопча колана.

— Не.

— Значи не си идвал досега в планината?

— Напротив, идвал съм. Не се бой.

Той отпусна длан върху коляното й. Усети топлия му допир върху охладената си от климатика кожа и дъхът й секна.

— Знам пътя. Винаги се отбивам в гората, когато се връщам в града. Помага ми да се справя.

— Да се справиш с кое?

— С престоя в Уолс ъв Уотърс — обясни той, но не й даде време да отговори.

Излезе от колата, метна раницата си на гърба и закопча каишката за кръста.

„Несъмнено странен начин да съблазниш жена“, рече си тя, докато ставаше. Погълната от предизвикателствата му към сегашния й начин на живот, тя всъщност не беше обмисляла истинските му подбуди. Досега. И откритието я порази — в действителност те почти не засягаха нея.

Колин тръгна по пътеката и Уила го последва неохотно сред буйната зеленина. Той беше роден за екскурзовод — посочваше й интересни растения и разликата между новите дървета, израснали след спирането на сечта, и старите, запазени от древни времена. Тя не се преструваше на очарована. Оглеждаше се предимно за змии. Незнайно защо, той си я представяше като любителка на природата, каквато Уила изобщо не се чувстваше. Беше й разказал как го е вдъхновила да замине, да следва своя път и тя постепенно осъзнаваше, че животът й тук, фактът, че се е върнала и е останала, подклажда съмнения в собствения му избор. Той смяташе, че мястото му не е тук, и Уила го изправяше пред неудобни въпроси. Хората се приспособяват. Променят се. Възможно е да пораснеш на родна почва.

На Колин това не му нравеше ни най-малко.

Е, тя също не бе особено доволна от прозрението, че е заобичала града по-силно от най-смелите си очаквания.

Къде тогава се вместваше прелъстяването? Дали беше просто средство, отвеждащо към целта, част от стремежа му да й повлияе да се промени, за да се вмести в представите му и да го успокои, че не е поел в погрешна посока?

Не й се вярваше да е така, но не беше сигурна.

Спряха да пийнат вода и да похапнат от припасите в раницата на Колин. Едва тогава осъзна колко е уморена. Отпусна се благодарно да отдъхне и се вгледа в мълчаливата група ездачи, напредващи покрай реката по единствената пътека за конници в парка. Щом почивката приключи, Колин стана и тръгна отново.

Най-после стигнаха върха на Тинпени фолс, откъдето се откриваше величествена гледка. Реката, която се носеше към ръба на пропастта, беше спокойна и изненадващо плитка. Ала стигнеше ли бездната, се спускаше с грохот повече от сто стъпки надолу към вир, осеян с големи плоски камъни.

Тинпени фолс беше най-известният водопад в района, кръстен на красив, но самонадеян младеж на име Джонатан Тинпени. Разказваха как преди почти два века господин Тинпени препуснал с коня си от родния Чарлстън, Южна Каролина, през заоблените зелени хълмове на западна Северна Каролина, търсейки водопадите, които чул, че се намират тук. Водата им се славела като целебна, носели се легенди за чудодейно изцелени хора. По онова време господин Тинпени бил едва на двайсет, но ревматизмът измъчвал отрано мъжете от рода му. Макар да страдал от заболяването, господин Тинпени странствал сам, за да не опетни репутацията си на непоклатим здравеняк — той бил най-младият, най-високият и най-решителният от братята си. Не очаквал обаче пътеките във високите усойни планини да станат толкова стръмни и неравни. Не очаквал да се озове в свят на облаци. Конят му затъвал до хълбоците в тресавищата по пътя, а господин Тинпени напълнил няколко бутилки с мъгла, за да ги отнесе у дома, защото не вярвал някой да му повярва колко е гъста. Пътешествието било тежко. Когато стигнал водопада, бил замаян от болка. Препънал се и паднал в пропастта. Оцелял като по чудо и само след няколко часа го открили ловци. Прибрал се вкъщи с влак, а повечето време спал в луксозния частен вагон. Твърдял, че водите сигурно са целебни, понеже пътуването до тях било непосилно, а завръщането — от лесно по-лесно. Според легендите на погребението му децата му отворили бутилките с мъгла от планината и гъста като дим пелена покривала града дни наред.

Туристите харесваха историята. И обичаха да купуват сувенирните буркани с мъгла от града.

Колкото и красиво да беше обаче мястото, Колин явно не възнамеряваше да я заведе там. Преведе я до другата страна на водопада по естествен мост от плоски скали.

— Как реши да станеш архитект на открити пространства? — попита Уила, когато той се пресегна и я улови за ръката, докато се движеха един зад друг.

Той сви рамене, без да спира.

— В имението на родителите ми има горичка от хикории — дълги редици дървета с преплетени една в друга корони. Непрекъснато подрязваха клоните им. Помня как като малък отивах там, лягах под тях и се взирах в балдахина от листа. Мама казваше, че това е мястото ми за съзерцание. Дърветата се противяха на симетрията. Градинарите се опитваха да придадат форма на хаоса, но дивата им природа винаги заплашваше да надделее. Представях си оформянето на градини като опитомяване на лъвове — каза той и я погледна усмихнато през рамо. — Но реших да следвам архитектура едва след колежа, където се дипломирах като финансист. Така искаше татко, защото и той е финансист. След колежа обаче, просто като извинение да не се връщам у дома, тръгнах на обиколка из Европа с тогавашната ми приятелка. Дворцовите градини там някак си възродиха желанието ми да опитомявам лъвове. — Той замълча. — И тогава отново се сетих за теб.

— Да — каза тя, разбрала накъде бие. — Сети се за мен…

— В колежа се чувствах зле. Помня как си мислех: „Сега Уила Джаксън сигурно прави точно каквото иска с живота си“. Напусна ни с такъв гръм и трясък!

— Навярно ще се изненадаш, Колин, но в колежа не бях много по-щастлива, отколкото когато бях тук. Бях невъздържана и безотговорна и не успях да завърша. Работех в бензиностанция и две седмици преди да изгубя апартамента си, татко почина. Не знам какво щеше да стане, ако не бях се върнала.

— Не си успяла да разбереш — посочи той.

— Не. Да се върна и да се изправя очи в очи с всичко беше правилната стъпка. И ако някога си тръгна пак оттук, ще го направя уверено. Няма да бягам.

Той спря и се обърна към нея.

— Това ли мислиш, че съм направил?

— Не знам — отвърна искрено тя. — Но ще ти дам съвет, който няма да ти хареса — поостани тук и може би хората ще започнат да те виждат такъв, какъвто си сега, а не като Бастуна.