— Приятно ми е — поздрави Пакстън.

Бей се усмихна. Семейната прилика определено личеше. В тъмните коси, в изваяните черти. Очите на Клеър обаче бяха остри и тъмни, а тези на Бей — светлосини. Изглеждаше на около петнайсет — слабовата, стеснителна и неизразимо обаятелна. Плетени гривнички покриваха ръката й чак до лакътя, а на тениската й пишеше: „Ако ме попитате, ще ви кажа“. От задния джоб на джинсите й стърчеше овехтяло издание с меки корици на „Ромео и Жулиета“.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Пакстън.

— Не ни безпокоите. Свършихме си работата. Десертът е готов — посочи Клеър големите подноси с купички, очакващи да ги сервират на гостите.

— Лимонов крем с лешников крокант, теменуга, лавандула и върбинка.

— Звучи чудесно.

— Бей, отнеси, ако обичаш, тази кутия в колата. Щом момичето излезе, Клеър каза:

— Имате въпрос.

Пакстън разбра, че не й се случва за пръв път. Свикнала е влюбени да искат нещо от нея — лек, отвара, надежда. Четеше се в очите й. Беше го виждала и преди. Копнежът. Отчаянието. Знаеше какво ще я помоли Пакстън, преди да е чула и дума.

Пакстън се озърна да провери, че са сами.

— Наистина ли съумяваш да накараш хората да се почувстват другояче благодарение на храната и напитките, които им поднасяш?

— Мога да променям настроението им. Не мога да променям хората. Не съществува такава магия. Кого искаш да промениш?

Въпросът я отрезви. Не искаше Себастиан да се промени. Любовта не беше лошо чувство. Не можеше, не биваше да го променя. Осъзна, че е предприела отчаян опит да постигне своето. „Открий къде е щастието ти“, казал й беше Колин. Това не й носеше щастие, защо упорстваше тогава? Разбра, че е време да се откаже.

— Никого, предполагам — отговори.

Клеър й се усмихна съчувствено.

— Така е най-добре. Колкото повече се борим, толкова по-зле става. Споделям личен опит.

Пакстън излезе от кухнята леко замаяна. Но не се чувстваше сломена. Влезе в дневната, където я чакаше Себастиан.

Въпреки деликатните черти и стройната фигура, стига да поискаше, той излъчваше неотразимо достолепие — надменен и недосегаем. Сега изглеждаше така, седнал върху кожения диван, вперил очи през прозореца. Обърна се, чул я да приближава.

Изгледа я изненадано.

— Не си дала подаръка?

Пакстън сведе очи към кутията в ръцете си.

— Не. Искам да се прибера вкъщи.

Той се изправи. Вдигна сакото си от облегалката на дивана и тръгна мълчаливо към нея. Излязоха и Себастиан подаде билета си на пиколото. Вдясно украинските музиканти се качваха в голям бял ван. Без да се замисля, Пакстън отиде при тях и им подаде подаръка на София с думите:

— Благодаря ви. Свирихте прекрасно.

Те се усмихнаха. Не разбираха тези странни южнячки.

Когато се върна, пиколото вече беше докарало аудито на Себастиан. Той й помогна да влезе и седна зад волана.

Преди да включи двигателя, Пакстън каза:

— Без малко да помоля Клеър Уейвърли за любовна отвара.

Той се облегна бавно назад и я погледна.

— Без малко?

— Не искам да си нещо, което не си. Чудесен си такъв, какъвто си. А чувствата ми са неуместни, но не са погрешни. Не мисля, че бих ги променила, дори да можех.

Той въздъхна, приведе се и опря чело в нейното. Затвори очи. Явно също разбираше колко безнадеждно е положението. След миг се отдръпна и я погледна. Очите му обходиха лицето й и после бавно, почти недоловимо той се наведе към устните й. Въображението ли я подвеждаше? Сигурно горещото й желание рисуваше миражи.

— Не го прави — каза му тя, когато устните му почти досегнаха нейните и усети лекия им аромат на вино. — Не ме съжалявай.

Очите му се стрелнаха объркано към нейните.

— Защо мислиш, че те съжалявам?

— Знам, че не искаш да го обсъждаш. Знам, че предпочиташ да забулваш сексуалността си в загадъчност. Но аз те видях, помниш ли? През последната година в гимназията. Беше с група момчета в ашвилския търговски център. Единият те целуна и ти погледна право към мен.

Той се облегна стъписано назад. Веднага я жегна желание да почувства отново близостта му, толкова силно, че й се прииска да се сгуши на кълбо, за да запази последните частици от топлината му.

— Никога няма да те помоля да бъдеш нещо, което не си. Никога. Знам, че не можеш да изпитваш към мен това, което аз изпитвам към теб. Проблемът съм аз. Аз трябва да го преодолея. Не ти.

Той пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Бях забравил за това — каза.

След миг неудобно мълчание Себастиан запали двигателя и потегли. Стигна кръстовище и спря, а Пакстън разпозна колата вляво от тях. Вътре седеше Колин. До него беше Уила. Колин натисна клаксона и й помаха.

Ако не обичаше толкова силно брат си, сигурно би му завидяла.

Той очевидно бе прекарал деня си далеч по-приятно от нея.

Дванайсета глава

Странна съблазън

Рейчъл Едни вярваше, че дълбоко в себе си е разумен човек. Не вярваше в духове, в суеверия или в камбанки, които звънят по своя воля.

Вярваше обаче в любовта. Вярваше, че можеш да я помиришеш, да я вкусиш, че любовта е способна да промени посоката на целия ти живот.

Самата Рейчъл беше живото доказателство.

Като дете не беше се задържала по-дълго от година на едно и също място. И когато порасна, беше готова да следва същия модел. Все пак в него нямаше нищо нередно. Защо стабилността да е образец за подражание? Критичните моменти и приключенията са много поучителни. Преди година и половина Рейчъл пристигна в Уолс ъв Уотър сломена и изморена. Реши да спре и да си намери работа, колкото да събере малко пари в брой и да продължи нататък. Лесно я наеха в магазин за спортни стоки, понеже — да си го кажем честно — невъзможно е да си отрасъл в къмпинги и да не поназнайваш нещичко за жизненонеобходимите за оцеляване вещи. Уила — собственичката на магазина — я посрещна с облекчение. Рейчъл харесваше Уила. Беше мила и забавна, ала толкова изпълнена с неизразени чувства, че Рейчъл опитваше какво ли не, само и само да развърже балона и да намали напрежението. Винаги удряше на камък, което беше странно. Рейчъл рядко грешеше с хората.

Дори след като си намери работа, се наложи да живее нелегално в палатка в планината, защото не можеше да си позволи да наеме жилище. През една дъждовна нощ именно там я откри лесничеят Спенсър. Сърце не му даде да я прогони. Разреши й да остане до сутринта, при условие че обещае призори да си събере багажа и да си тръгне. От благодарност Рейчъл го целуна ей така, под дъжда. Той се смути и се стресна. Дори се изчерви. Ала на другата сутрин се върна и по лицето му се изписа облекчение, когато я видя, въпреки че той самият бе настоял да си отиде. Така се случи.

Рейчъл се влюби и всичко се промени.

За пръв път се задържаше толкова дълго на едно място и чувството беше странно. Спенсър обаче беше тук — милият, грижовен, стабилен Спенсър — и тя знаеше, че не може да бъде някъде, където Спенсър го няма, което, като се замисли, беше причината майка й да последва баща й на странство из цялата страна. Рейчъл свикна с това любопитно място и забавните му суеверия. Свикна да спи в легло и да използва вана. Научи се да шофира. Дори убеди Уила да й позволи да отвори кафенето в магазина. И с изненада откри, че я бива в това.

Откри още, че кафето присъства във всякакви спомени — различни у всекиго. Неделни сутрини, приятелски купони, любим дядо, починал отдавна. Кафето значеше нещо за хората. Обогатяваше някак живота им.

В това отношение много приличаше на любовта.

И понеже Рейчъл вярваше в любовта, вярваше и в кафето.

Но дотук.

Все още не вярваше в камбанки звънтящи, когато им хрумне, въпреки че камбанката в магазина правеше точно това.

Вдигна поглед, когато тя иззвъня отново тази събота. Очакваше да не види никого, но за нейна изненада Уила влезе в магазина.

— Защо си тук? — попита я Рейчъл. — Нали е почивният ти ден?

— Днес ще излизам с Колин Осгуд и си уговорихме среща тук — отвърна Уила и отиде при нея зад бара. — Ако започнеш да имитираш звучни целувки, ще ти отнема барманските привилегии.

Рейчъл се престори, че размисля сериозно. После попита:

— Позволено ли е да се шегувам?

— Не.

— Да рецитирам смешни стихчета?

— Не.

— Да изтананикам „Сватбения марш“ на раздяла?

— Не.

— Означава ли това, че с Колин сте…

Уила я прекъсна, преди да довърши.

— Не.

— Сигурна ли си? — кимна Рейчъл към витрината и Уила видя Колин да минава отпред. — Не съм те виждала да се криеш от другиго. Явно този те влудява.

Колин влезе и измери с поглед първо Рейчъл, после Уила, вероятно учуден защо са се втренчили така в него. Сведе очи, сякаш да провери дали не е пропуснал да се облече. Носеше къси панталонки, туристически обувки и риза с дълъг ръкав.

Рейчъл забеляза как Уила сбърчва вежди.

— Облечен си като за… Не! — махна с ръка тя. — Категорично не.