— Навремето с Джорджи бяхме близки като сиамски близнаци. Не мислех, че нещо би могло да промени това. Докато не се появи Тъкър Девлин. Трябва да разберете какви времена бяха. Преживявахме Голямата депресия, а на всичкото отгоре новият национален парк сложи край на дърводобива. Онези от нас, успели да запазят парите си, се опитваха да помогнат на обеднелите. Когато пристигна той, все едно отново оживяхме. Дните станаха по-светли, храната — по-вкусна. Той обещаваше на всеки да получи най-лелеяното. И ние му вярвахме. Целият град му повярва. Станахме му заложници. И отрано разбрахме, че не бива да му се изпречваме на пътя. Един старец, казваше се Ърл Йънгстън, се опитваше да ни отвори очите, че Тъкър е мошеник. Един ден му се опълчи открито и през нощта брадата му порасна четирийсет стъпки и го оплете в леглото. След това Ърл не обелваше нито дума и се бръснеше по шест пъти дневно. Не след дълго всички мъже и жени в града се допитваха до Тъкър, а всички момичета бяха влюбени в него. Той се погрижи за това. Защото знаеше, че най-добрият начин да се домогне до желаното е да прекърши онова, което ни вдъхва сила. Приятелството ни вдъхваше сила. И той ни раздели. Затова ревнувахме толкова, когато Тъкър се нанесе в Блу Ридж Мадам с грандиозните си планове да спаси града, превръщайки Джаксън Хил в овощна градина. Не стига, че Джорджи беше най-красивата сред нас, а сега той живееше в дома й.

Агата извърна глава. Чу количката с вечерята да приближава по коридора. Само този миг предвкусваше с нетърпение. Стомахът й се присви в очакване.

— Бабо? — обади се Пакстън.

Къде се намираше?

— О, да… Е, Джорджи се опита да ни отвори очите. Разказа ни, че Тъкър спи на тавана и често крачи неспокойно горе. Обясни ни как трескавата му природа заразява цялата къща. Мишките бягали, но птиците все се опитвали да влязат вътре. Често ни повтаряше: „Той е подъл. Не ме оставя на мира“. Но ние я намразвахме още повече, защото го искахме за себе си. След няколко месеца Джорджи започна да ни отбягва. Вече не посещаваше празненствата. Помислихме си, че ни смята за недостойни за нея. Ала всъщност е изпитвала страх и срам и когато ние й обърнахме гръб, е останала сам-сама.

— Защо се е страхувала и срамувала? — попита Уила.

— Там горе не се е разгаряла любовна история — каза Агата. — Тъкър я изнасилил. Това била една от причините да поиска да се премести в имението. Да се докопа до нея.

Младите жени притихнаха. Количката с вечерята наближаваше.

— Когато най-сетне събра смелост да ми каже, че е бременна, ме хвана такъв яд! Тя беше най-добрата ми приятелка и толкова пъти се бе опитвала да ми отвори очите за истината! Аз обаче позволих на ревността да застане помежду ни. Можех да го спра. Можех да сложа край на всичко.

— Значи го уби заради това, което й е сторил — обади се Пакстън.

— Не. Убих го, защото нямаше да спре. Измъчваше я. Ударих го с тиган по главата.

— Тиганът, който беше заровен с него — вметна Уила.

— Да.

— Никой ли не разбра? — попита Пакстън. — Сама ли го погреба под прасковата?

— Джорджи знаеше. Заедно го погребахме. И тогава там нямаше праскова. Поникна по-късно.

Някой потропа по вратата.

— Той все повтаряше, че във вените му тече нектар от праскови.

— Нося ви вечерята, госпожо Осгуд — каза момичето от столовата.

— Вървете си — каза Агата. — Искам да се нахраня.

— Но… — възрази Пакстън.

— Ако ви интересува още нещо, елате пак. Историята витае тук от седемдесет и пет години. Няма къде да избяга.

Чу как младите жени излизат тихо. Хареса й, че са заедно. Почувства се обнадеждена.

— Не ни подценявай. Направи го веднъж и гледай докъде стигна — заяви тя на Тъкър.

— Какво казахте, госпожо Осгуд? — попита момичето, тикайки количката към нея.

— Нищо. Оставете ме да се нахраня — нареди Агата и след миг добави: — И двамата.

Единайсета глава

Любовна отвара

Европейски балетни трупи, африкански инструментални групи, китайски танцьори — все едно. Всяка година Дамският клуб избираше някоя неизвестна чуждестранна група и я спонсорираше за турне в Америка. В замяна му се отблагодаряваха с частен концерт. Той винаги бележеше кулминацията на летния социален сезон — с изключение на този. През този сезон всички говореха за юбилейното празненство — за ужас на Мойра Кинли, чийто ред беше да домакинства на концерта.

Дотогава оставаше едва седмица и Мойра разбираше срещу какво се изправя. Ала умът й сечеше. Беше комбинативна. И най-вече беше южнячка. Затова реши да подчертае разликата и да покани гостите по обяд, а не вечерта. Освен това успя да осигури Клеър Уейвърли за главен готвач. Всички искаха Клеър Уейвърли от съседния студентски град Баскъм. Храната й оказваше магическо въздействие. Хората я помнеха години наред и я сравняваха с всичко останало, което вкусват. Никой не би устоял на изкушението, дори Пакстън, която обикновено не се хранеше на публични събития и дори нямаше кавалер за концерта.

— Представи се на Клеър Уейвърли — каза майка й, докато я изпращаше до входа.

— Непременно — отвърна Пакстън и си погледна часовника.

Надяваше се да й остане време да се обади на Уила, за да я попита как се чувства. Предишната вечер беше напрегната. Сега времето също летеше. Успокои се, че все пак се бяха уговорили да се срещнат в неделя отново в старческия дом.

— Постарай се да оставиш добро впечатление — предупреди я София.

— Добре.

— Дай й това — подаде й майка й малка кутийка, увита в красива синя хартия, завързана с карирана панделка.

Пакстън я погледна любопитно.

— Какво има вътре?

— Подарък за Уейвърли — златна шнола с форма на цвете, защото специалитетите й съдържат ядивни цветя. Написала съм и мило послание.

Не беше подарък, а подкуп, ала Пакстън не изрази гласно мислите си.

— Изгаряш от желание да я наемеш за юбилейното си парти, нали?

— Остават само осем месеца! — угрижено възкликна София.

Пакстън отвори вратата.

— Довиждане, мамо.

— Да, довиждане — каза Колин, появил се изневиделица.

И се измъкна през вратата.

— Колин! Къде отиваш? — извика София.

— Да общувам с природата — извика й той в отговор.

Пакстън излезе, а София я скастри:

— Каишката на обувката ти е изкривена. Нагласи я!

Пакстън настигна Колин, запътил се към черния мерцедес на баща им.

— Лесно ти се размина — констатира тя. — На мен ми отне десет минути само да стигна до вратата.

— Номерът е да избягваш контакта с очи, за да не ги превъзбуждаш.

Тя се усмихна неволно.

— В добро настроение си.

— Да. — Изгледа я замислено той. — За разлика от теб. Кога за последно си била в добро настроение, Пакс? Смяташ, че ми е все едно, но не си права. Нищо няма да се промени, докато не се измъкнеш от тази къща. Открий къде се чувстваш щастлива. Очевидно не е тук.

Не, не беше тук. Ала не беше сигурна къде да търси.

— Наистина ли ще общуваш с природата?

— Всъщност имам среща с Уила. Затова тръгвам — кимна той, сочейки някъде зад гърба й. — И твоят кавалер те очаква.

— Нямам кавалер. Благодаря, че ми напомни.

— Кажи му го — целуна я той по бузата и влезе в мерцедеса.

Пакстън се обърна и видя, че Себастиан е паркирал колата си пред нейната на завоя на павираната алея. Стоеше облегнат на автомобила, пъхнал ръце в джобовете.

Проследи я с поглед как приближава — нито усмихнат, нито намръщен. Ала категорично предпазлив.

— Казах ти, че не е необходимо да идваш — застана тя пред него.

— А аз ти казах, че за теб съм готов на всичко — отвори й той вратата. — Тръгваме ли?

Не можеше да отрече, че изпитва облекчение. Не изгаряше от желание да е сама.

— Благодаря, Себастиан.

Не разговаряха много по пътя. Не обсъдиха какви неотложни задачи са им попречили да се срещнат и дори да се чуят по телефона цяла седмица. Той й каза, че изглежда прекрасно в розово. Тя го похвали колко излъскана до блясък е колата му. И толкоз. Запита се дали някога между тях отново ще е същото. И тъжният отговор бе „сигурно не“, защото и сега тя чувстваше, че няма как да е толкова близо до него и да не усеща това привличане, това желание, което несъмнено не беше само приятелско. Както винаги. Но го беше показала и връщане назад нямаше.

Спряха пред Сауъруд Котидж, къщата на Мойра във федерален стил, и пиколото пое колата на Себастиан. Изкачиха стъпалата и щом застанаха пред вратата, той най-сетне попита:

— За кого е подаръкът? За Мойра?

— Не. Майка ми иска да подкупи кулинарката, за да организира юбилейното й празненство. По някое време ще се наложи да се измъкна и да й го връча, инак лошо ми се пише.

Когато влязоха вътре, прислужничката ги упъти към задната част на къщата, където членовете на клуба и гостите им се разхождаха и разговаряха по просторната морава. В този жарък ден Мойра бе разпънала сенник от небесносиня тъкан над масите и сцената. Огромните вентилатори се въртяха и по материята пробягваха красиви вълни. Всичко това и Клеър Уейвърли в добавка гарантираше, че хората ще обсъждат приема дни наред. Мойра наистина се бе постарала.