— Тогава защо беше навън миналия петък?

— Бях на кулинарно парти, на което не възнамерявах да ходя.

„За мой късмет“. Пакстън пое дълбоко дъх и подхвана наболялата тема:

— Виж, Колин ми каза, че те е питал какво се е случило в петък, но ти си отказала да му обясниш. Очевидно не знае и за признанието на баба Осгуд.

Тя се поколеба.

— Мислех, че ще му кажеш. Очаквах да разкажеш на всички.

Уила смръщи вежди.

— Защо?

— От опит знам, че хората се радват повече, отколкото е необходимо, когато обстоятелствата се обърнат срещу мен.

— Е, Колин явно не знаеше, че полицията ме е разпитвала за баба. Реших, че сме от една и съща страна на барикадата. А и не сме сигурни какво всъщност се е случило, нали? — попита Уила.

— Права си. Не знаем истината — съгласи се облекчено Пакстън. — Ала според мен е абсурдно Джорджи да има нещо общо с този скелет. Винаги съм харесвала баба ти.

Настъпи многозначително мълчание.

— Няма проблем. Разбирам, че не можеш да кажеш същото за моята баба.

Уила й се усмихна извинително.

Пакстън се огледа смутено. В дневната беше пълно с кашони, които не бе забелязала миналата седмица. Очите й веднага се спряха върху красива сива рокля, разстлана върху един от кашоните. Тъканта беше обшита с мъниста и приличаше на осеяна с трептящи звезди. Пакстън пристъпи към нея и я докосна с благоговението на човек, който познава истинската сила на красивите дрехи.

— Великолепна е. Стара ли е?

Сигурно. Бюстието беше тясно, а широкият колан и разкроената пола напомняха стила в началото на 50-те.

Уила кимна.

— От 1954-а е. Етикетът не е свален. И беше в оригиналната кутия. Картичката вътре е недокосната. Коледен подарък за баба от Агата. Пазила я е през цялото време, но не я е обличала.

— Наистина са били добри приятелки, нали? — каза Пакстън, без да отлепя очи от роклята.

— Някога да. Така смятам.

Пакстън се отдалечи от роклята и посочи останалите кашони.

— Какво е това?

— Вещите на баба. Преглеждах ги. Тъкмо се канех да ги върна на тавана, когато дойде.

— Търсеше отговори? — заключи Пакстън.

Разбира се. Джорджи Джаксън не би наранила и муха. И Уила се бе заела да го докаже. Колкото до баба Осгуд обаче, Пакстън не бе сигурна на какво е способна. И тази мисъл я плашеше.

— Не намерих много — сви рамене Уила.

— Какво откри?

— Не се стремя да улича Агата, ако те глождят подозрения. Искам просто да разбера какво се е случило. Животът на баба се е променил из основи след тази година. И започвам да мисля, че Тъкър Девлин има пръст в това.

Тя отиде до холната масичка и запрехвърля купчина листове. Подаде на Пакстън разпечатката от стария вестник и обясни:

— Открих го в библиотеката.

Почука с показалец по зърниста черно-бяла снимка на мъж в костюм, застанал между две влюбени момичета. Роклите им напомняха стила на 30-те или 40-те.

— Това е Тъкър Девлин. На тази снимка е с Джорджи и с Агата.

Стъписана, Пакстън се приведе към снимката. Разпозна, разбира се, острите скули на баба си и големите й тъмни очи. Агата изглеждаше толкова щастлива. Пакстън не помнеше някога да я е виждала щастлива. Какво се бе случило? Къде беше изчезнало това момиче?

— Нещо ме притеснява — обади се Уила. — Дали е случайност, че са основали Дамския клуб точно по времето, когато е бил убит?

— Съвпадение е, естествено — отвърна припряно Пакстън. — Как е възможно да съществува връзка?

— Не знам. Знам само, че според вестника бабите ни са били верни приятелки. После пристигнал Тъкър Девлин и ненадейно те се превърнали в съпернички за вниманието му. Той изчезнал през август и те отново се сближили и създали клуба.

Пакстън потърка чело. Защо звучеше толкова логично?

— Моля те, не давай гласност на тази теория. И без това едва удържам юздите на клуба.

— Исках просто да го обмислим. Не смятам да казвам на никого — успокои я Уила. — Ще пийнеш ли нещо?

— Да. Благодаря.

Уила излезе от стаята и Пакстън седна на канапето, стараейки се да не си припомня колко зле се чувстваше последния път, когато се бе озовала тук. Върна разпечатките от вестника върху масичката и забеляза фотоалбум, върху който лежеше снимка. Взе я и я разгледа. Изглеждаше толкова обаятелен. Беше от онези мъже, способни да сринат цели цивилизации само с една усмивка. Защо ще го убива баба й?

Уила се върна с две бутилки ябълков сок и й подаде едната.

— Тъкър Девлин наистина е бил красив — каза Пакстън. — Разбирам защо бабите ни са се влюбили в него.

Уила я погледна объркано.

— Не е Тъкър Девлин. Това е стара снимка на татко. Открих я в албума. Питах се дали да я върна обратно или не.

Пакстън се взря отново в снимката.

— Какво?!

— Това е снимка на татко.

— Нима? Прилича досущ на Тъкър Девлин.

Уила остави бутилката и взе снимката от Пакстън. Погледна я, после вдигна разпечатката. Сравни двете. Приседна тежко до Пакстън. По лицето й се четеше разбиране.

— Божичко, толкова силно се опитвах да не повярвам.

След няколко секунди прозрението осени и Пакстън. Джорджи Джаксън е била бременна, когато семейството й изгубило Блу Ридж Мадам — всички го знаеха. Ала никой не знаеше кой е бащата. Досега.

Това беше. Всичко се бе обърнало наопаки. Вече не ставаше дума само за историята на Пакстън — историята, която обичаше и закриляше, която я даряваше с чувство за принадлежност. Тази история принадлежеше и на Уила. И някак си двете бяха свързани. Нямаше как да пренебрегнат откритието, че Тъкър Девлин навярно е дядо на Уила. Уила трябваше да узнае какво се е случило със семейството й, независимо че това би могло да промени възгледите на Пакстън за нейното.

— Мисля, че се налага да поговорим с баба Осгуд — каза Пакстън.

* * *

По залез-слънце същата вечер Агата седеше на канапето в стаята си. Не виждаше, ала чувстваше как топлината се придвижва по лицето й милиметър по милиметър. Във въздуха се носеше едва доловим аромат на праскови, но той не я плашеше. Радваше се само, че сега Джорджи е неспособна да го усети.

Днес не пожела да вечеря в трапезарията и нареди да й сервират в стаята. Обичаше да се храни сама. Единственото, последното й удоволствие. И без това не изгаряше от желание да общува с хората тук. Беше твърде стара тепърва да завързва приятелства. Вече никой не я разбираше.

Не беше потисната. Никога не изпадаше в депресия. Беше прекалено хладнокръвна. Не харесваше, разбира се, настоящото си положение и особено откакто научи за реставрирането на Блу Ридж Мадам и за излязлото на бял свят тяло на Тъкър Девлин, все по-често и по-често се оттегляше в миналото.

— Бабо Осгуд? — долетя от прага гласът на внучката й.

— Какво правиш тук, Пакстън? Размина се с брат си — дървесното момче. Най-сетне дойде да ме посети. Донесе ми шоколад. Какво ми носиш ти?

— Уила Джаксън — каза Пакстън и влезе в стаята. До Пакстън отекваха други стъпки, до силуета й се мержелееше друг силует.

— Здравейте, госпожо Осгуд — поздрави Уила.

Уила беше палаво дете. Не злобно. Нито лукаво. Но въпреки това палаво. Агата бе го забелязала. И Джорджи го виждаше, но както и с Хам, вярваше, че ще успее да потуши необузданите пориви, напомнящи й за Тъкър Девлин, и да създаде възможно най-скромно и нормално семейство. Упорството й невинаги работеше в нейна полза. Всъщност Агата смяташе, че на Хам му е отредено велико бъдеще, стига майка му да не му вменява такова чувство за малоценност. Джорджи обаче се стараеше да уравновесява буйната магическа природа, опасявайки се Хам и Уила да не са я наследили от Тъкър. Бяха я наследили, разбира се. Но това не значеше, че ще злоупотребят с нея. Защо Агата не го беше казала на Джорджи?

— Щом и двете сте тук, всичко е ясно — каза тя сега. — Искате да узнаете какво се е случило.

— Уила открила нещо, наречено „Новини за уолсъвуотърското общество“. Сглобихме само част от картината.

— Вестникът на Джоуджоу Макпийт! — засмя се Агата, припомнила си какво огромно значение придаваха по онова време на рубриката. — Бях го забравила. Джоуджоу беше най-любопитната жена на света.

— Госпожо Осгуд, Тъкър Девлин ли беше баща на татко? — попита Уила.

Въпросът я порази на мястото, където някога беше сърцето й.

— Досетихте се, а?

— Какво се случи? — попита Пакстън и седна до Агата. Уила пристъпи от, крак на крак до прага на стаята. — Наистина ли го уби?

— Да — отвърна Агата.

В замяна на хилядите неща, които не можеше да даде на Джорджи, щеше да й даде поне това.

— Защо?

— Защото всички жени са свързани. Прилича на паяжина. Завибрира ли единият край на паяжината, зададат ли се неприятности, всички го усещаме. Ала най-често сме твърде уплашени, твърде себични или несигурни да помогнем. Не си ли помагаме обаче, кой ще ни подаде ръка?

— Значи си го убила заради Джорджи? — попита Пакстън, а тонът я издаде, че е подозирала други причини — не толкова благородни.