— Тук съм, нали? Помоли ме и дойдох.

— За един месец.

Гърдите му се надигнаха, когато пое глътка успокоителен въздух.

— Изморен съм, Пакс. Не искам да споря с теб.

Брат й открай време не спеше добре. Поне в това отношение си приличаха.

— И аз. Съжалявам.

Няколко минути щурците запълваха настъпилата тишина. Облаците се търкаляха по небето и заглушаваха светлината, закривайки лунния лик като могъщи вълни. Пакстън усещаше как небето отразява чувствата й. Светли приливи на щастие. Тъмни периоди на униние.

— Искаш да поканиш Уила Джаксън на празненството, нали? — рече най-сетне тя.

— Работя по въпроса — усмихна се Колин. Извърна се към нея и попита: — Ами ти? С кого ще бъдеш?

Седмица по-рано, преди целувката, щеше да отговори: „Себастиан“. Сега обаче не беше толкова убедена. През почивните дни той преглеждаше безплатно в клиниката, но днес беше вторник и все още не бяха се чували, дори след като му остави извинително съобщение. Не й харесваше усещането да са разделени. В живота й зейваше празнина, която не знаеше как да запълни, защото той беше най-добрият й приятел, единственият й приятел. Но как щеше да го погледне в очите след случилото се, след като узна — безспорно — че той не може да й даде това, за което отчаяно копнее, за което бе копняла винаги? За миг завидя на брат си за спокойния му, подреден живот. За миг разбра защо Колин стои далеч оттук.

— Мисля да съм сама — отвърна тя. — Твърде ще съм заета да обръщам внимание на някого.

— Аз ще те придружа — предложи той.

— Не, убеди Уила да дойде. Трябва да посети празненството заради баба си.

Пакстън замълча.

— Днес Уила гледаше как засаждате дървото. Забеляза ли я? — попита накрая.

— Да — каза Колин. — Аз я поканих.

Тя задъвка долната си устна.

— Вие двамата… си говорите?

— Да. Защо?

— Значи ти е разказала какво се случи в петък?

— Не. Попитах я, но не ми отговори.

Пакстън се изненада.

— Нищо ли не ти каза?

Колин вдигна глава.

— И ти създаваш същото впечатление като нея. Да не би тайните да са повече от една? Какво става?

— Нищо.

Той въздъхна и отново вдигна очи към засенчената луна.

— Така каза и тя.

* * *

Късно същата нощ Себастиан седеше в сепарето в дъното на смълчания занемарен „Хепи Дейс Дайнър“ край магистралата и стискаше чаша кафе точно както по времето, когато беше тийнейджър. Единствената разлика бе, че не носеше кожена торба с книги, които да чете до малките часове.

Е, освен това беше по-добре облечен и не си слагаше очна линия.

Баща му беше алкохолик и навремето Себастиан гледаше да не се навърта край него. Седеше в магистралния ресторант — същия, където пралеля му го водеше като малък, единственото място, което можеше да си позволи — отпиваше бавно от чашата с кафе и четеше книги от библиотеката, докато очите му започнеха да се затварят. Накрая поемаше към вкъщи и спеше на канапето на верандата, за да не вижда баща си и да не чува ругатните му. Баща му често го наричаше „педал“, особено когато се напиеше. После Себастиан отиваше на училище и чуваше същото.

— Здрасти, скъпи — каза Лоис и поспря до масата му. — Реших, че ти се похапва пай.

Себастиан й се усмихна. Откакто се помнеше, Лоис работеше като сервитьорка тук. Беше жилеста възрастна жена с ярко червило и нескопосана руса перука. С още една нейна връстничка бяха единствените сервитьорки в ресторанта, облечени в сини полиестерни рокли и бели престилки с волани. Клиентите бяха малко и повечето бяха прехвърлили седемдесетте. Не му обръщаха никакво внимание. Никой не го безпокоеше тук и точно затова възприемаше мястото като райско убежище. Мислеше, че вече го е надраснал, но се оказа, че греши.

— Не съм гладен, Лоис. Но благодаря.

— Изяж го — каза тя и плъзна чинията към него. — Още си кльощав. Не можеш да го скриеш с модерните си костюми.

Тя се отдалечи, проскърцвайки с ортопедичните си чехли по пропукания линолеум. За Лоис паят значеше привързаност. И Себастиан оценяваше жеста й. Когато преди няколко месеца се отби за пръв път тук, с нея възстановиха бързо старата рутина. Тя все още се опитваше да го храни. Той все така отказваше. Тя все така го оставяше да се заседява, докогато иска. Само дето сега той успяваше да й остави по-голям бакшиш.

Побутна пая настрани и погледна към телефона до чашата с кафе.

Взе го и изслуша отново съобщението на Пакстън: „Здравей, Себастиан. Аз съм. Не съм те виждала от няколко дни… — Мълчание. Пакстън говореше по мобилния телефон, сигурно от колата. Долавяше се тихото бучене на автомобилни двигатели. Тя шофираше, както правеше всичко, останало — уверено и целеустремено, жонглирайки пътьом с по няколко задачи. — Исках само да се извиня. За всичко. За петък вечер. Че не ти се обадих, когато се напих и имах нужда от помощ. Ще те разбера, ако решиш да пропуснеш обяда в събота. Знам, че не обичаш класическа музика и щеше да дойдеш само заради мен. Просто… обади ми се да ми кажеш, че си добре. Чао“.

Себастиан остави телефона обратно до чашата с кафе.

Пакстън Осгуд беше последното нещо, което очакваше да му се случи, когато се завърна в Уолс ъв Уотър. Изискваше се много смелост, но възприе като поличба вестта за пенсионирането на доктор Костов. От самото начало си проправи път в кръгове, които преди го бяха отхвърляли. Онези, които го помнеха, навярно все още му хвърляха странни погледи, но го приеха учудващо лесно. По-лесно, отколкото предполагаше. Никой не каза, че мястото му не е тук, а той искаше тъкмо това. Нищо не оправда очакванията му. Беше подготвен да се изправи срещу миналото, въоръжен с горчивина и надменност, ала откри, че няма с кого да води битка. Оставаха само спомените му на объркано и отритнато момче, твърде кльощаво и твърде красиво, за да спечели обичта на баща си; момче, което вместо разбиране срещаше подигравки в училище. Не, никакви битки. Само призраци.

И Пакстън.

Отдавна потискаше сексуалността си. Тя само му пречеше; спъваше го дисонансът между истинската му същност и начина, по който го възприемат. И не мислеше, че ще се сблъска отново с проблема, когато срещна Пакстън. Сближиха се бързо и тя му стана верен приятел, което само по себе си не беше кой знае колко странно. Жените често се домогваха до приятелството му, сякаш е трофей. Удивяваше го обаче колко искрена е Пакстън и колко ужасно благодарна. Посрещна го, сякаш е скитала из пустинята, а той е оазис. И честно казано, му беше приятно да й бъде довереник. Тя беше златното момиче на града, имаше всичко, а беше избрала да се довери на него. Ала колкото повече се опознаваха, толкова по-откровено изразяваше чувствата си и постепенно той започна да осъзнава, че Пакстън изпитва повече от приятелство. Собствените му чувства също го объркваха, ала те и без това винаги го объркваха. Не знаеше как да приеме случващото се помежду им и понеже тя отбягваше темата, той реши, че е временно явление, и двамата продължаваха постарому.

До онази нощ в къщата й.

Себастиан пое дълбоко дъх и притисна ръба на носа си.

Тя беше напрегната. Изморена. И веднага съжали за постъпката си.

Ясно и просто, нали? Но ако Пакстън се разкайваше за онази вечер, а той искаше да я забрави, защо тогава танцуваха един около друг? Защо тя му казваше, че не е необходимо да я придружава на обществени събития? Защо той седеше тук и я отбягваше?

Дали Пакстън смяташе, че не може да му устои?

Или тъкмо обратното?

Не подозираше, че ще се изправи срещу това. Мислеше, че завръщането му ще реши много стари проблеми. Така и стана. Ала създаде цяла вселена от нови, с които преди пет години се беше зарекъл повече да не се сблъсква.

И сега нямаше представа как да продължи.

Десета глава

Магьосникът

В късния петъчен следобед Пакстън изгуби търпение. Трябваше да види Уила. Защо мълчеше? Дали планираше да използва по-късно узнатото срещу нея? Пиянската свада пред „Веселяците“, признанието на Пакстън за Себастиан и най-вече откровеността на баба Осгуд създаваха плодородна почва за обществен скандал, а това бе последното нещо, от което се нуждаеше сега — нови сплетни около Блу Ридж Мадам. Как изведнъж се оказа толкова зависима от жена, която почти не познаваше?

Пакстън подкара към квартала на Уила и паркира зад джипа й. Изопна рамене, закрачи енергично към вратата и похлопа. Все още беше светло и ароматът на летни ястия за вечеря се носеше из въздуха — нарязани домати, задушен зелен фасул, остър мирис на въглища. Когато Уила отвори вратата, контрастът между двете не можеше да е по-очебиен. Уила изглеждаше небрежно и естествено в джинси и къса блузка, изработена сякаш от големи кръпки. Пакстън носеше бежова рокля по тялото и изискано сако, което през целия ден пръскаше с препарат против намачкване.

— Пакстън! — възкликна изненадано Уила. — Влез.

— Притеснявах се, че няма да си вкъщи — каза Пакстън, когато влезе и Уила затвори вратата.

— Винаги съм вкъщи в петък вечер. Петък е ден за почистване. Забавлението е гарантирано в дома Джаксън!

Пакстън намести чантата върху рамото си.