След още няколко издания Джоуджоу споменаваше мимоходом, че Тъкър Девлин живее в Блу Ридж Мадам. Уила се стъписа.

Нима беше живял там?

След известно време успя да сглоби картината. Олин Джаксън явно бе дочул слуховете за предишната професия на Тъкър Девлин или самият Девлин се бе свързал с него. В крайна сметка замислили да превърнат Джаксън Хил в прасковена градина. Да отворят работни места и семейство Джаксън отново да спаси града. Олин поканил Тъкър да му гостува, докато създават новата му империя.

Уила се удиви как са планирали да засадят овощна градина на такава височина. Ако Тъкър Девлин наистина е бил такъв, за какъвто се е представял, нима не е знаел, че в планината не растат праскови? Сигурно е разбирал, че начинанието е обречено на провал.

И въпреки това бе успял да убеди всички, че е възможно.

Бил е измамник, както каза Агата.

Но защо да го убиват? Кому беше сторил зло?

През цялото лято Тъкър — вече златното момче на града — присъстваше неотменно във вестника, а любимата му свита на празненствата бяха все същите млади дами с едно очевидно изключение. Незнайно защо, макар приятелките й да придружаваха неотлъчно Тъкър, Джорджи беше изчезнала. Споменаваха, че се чувства неразположена, но след май нямаше нито една нейна снимка.

После, през август, Тъкър Девлин също изчезваше. Без никакво обяснение. Как се бяха развили плановете за прасковената градина, също оставаше загадка. По-късно Уила откри кратко съобщение, че съдът е разпоредил семейство Джаксън да напусне Блу Ридж Мадам. Правителството конфискувало къщата заради неплатени данъци. Това се случило през октомври 1936 година — два месеца след като бяха погребали тялото, ако се съди по ашвилския вестник, заровен с него.

Оказваше се, че Джорджи и семейството й все още са живеели в Блу Ридж Мадам, когато смъртта бе застигнала Тъкър Девлин.

Не това се надяваше да открие Уила. И ако полицаите бяха преглеждали вестника, както спомена Фран, те също знаеха всичко.

Тя принтира изданията на вестника от цялата 1936 година, събра листовете, загаси осветлението, излезе и заключи вратата. Чувстваше се като последен гост на празненство, което всъщност никой не е искал да напуска, ала тя се е задържала най-дълго. Докато крачеше по паркинга към джипа, й се стори, че вижда няколко сребърни бални гирлянда да се реят в нощното небе.

Примигна и гирляндите изчезнаха.

Девета глава

Корени

Големият черен мерцедес, паркиран пред къщата й, биеше отдалеч на очи.

Уила спря зад него и слезе от джипа. Колин седеше на разнебитената люлка на верандата й. Лунните лъчи се процеждаха между дърветата и придаваха на въздуха оттенък на млечно стъкло. Баба й казваше, че въздухът побелява, когато се задава промяна. Уила се втренчи сепнато в Колин, който се плъзгаше леко напред-назад, вдигнал ръка върху облегалката на люлката. Беше от мъжете, чиято умора се изписва в очите по сънен, сексапилен начин. Личеше си, че е изморен.

И разбира се, я чакаше на верандата…

Едва ли възнамеряваше да спи пак на канапето й. С какво то толкова привличаше Осгудови? Тя не беше спала там все още.

— Харесва ми този квартал — заяви Колин, когато Уила застана пред верандата. Беше я проследил мълчаливо как приближава. Навярно и той го усещаше — този странен заряд във въздуха. — Стар и тих.

— Но съседите не оценяват Брус Спрингстийн.

— Трагично.

Уила спря пред вратата и подрънка с ключовете.

— Какво правиш тук?

Той стана. Коленете му изпукаха.

— Полицията най-после освободи терена. Утре ще посадим дървото. Дойдох да се уверя, че ще присъстваш.

За втори път я канеше, но тя не разбираше защо.

— Защо настояваш толкова?

Той поклати глава и застана до нея.

— Готов съм на всичко, за да извадя наяве стаената ти природа.

Тя отключи.

— Представата ти как трябва да живея живота си е много категорична.

— Умея да убеждавам.

Думите му долетяха съвсем отблизо и Уила осъзна, че е на сантиметри от нея.

— Е, задраскай любителката на природата от списъка. Други вече опитаха. Безуспешно — каза тя, отвори вратата и влезе, вместо да се обърне към него в този чудат млечнобял въздух. Включи лампата в дневната.

— Кой е опитал? — полюбопитства той и я последва вътре.

Тя остави върху масичката чантата си и принтираните копия от вестника.

— Приятелката ми Рейчъл. Описваше ми прелестите на Апалачите. Постара се да ме вдъхнови. Удари на камък.

— Ще видим — каза той, сякаш всичко е въпрос на компромиси. Огледа струпаните в стаята кашони. — Какво е това? Ще се местиш ли?

— Не. Това са вещите на баба. Свалих ги от тавана.

Тя тръгна към кухнята и каза:

— Не съм яла от обяд. Ще си направя сандвич. Искаш ли?

— Не, благодаря — последва я той. — Вече ядох. Семейните вечери все още са задължителни в Хикъри Котидж. Не знам как ги изтърпява Пакстън.

Беше ясно, че според него тези вечери са пъклено дело, но на нея й изглеждаха идилично.

— Сигурно не е толкова зле.

— Може би. Вероятно негодувам неоснователно.

Гласът му стихна изнурено. Дръпна си стол и седна до кухненската маса. Забеляза снимката, подпряна върху купата с праскови, и я взе. Уила я беше оставила тук, защото се страхуваше да я докосне и почти очакваше тя да се премести отново по своя воля.

— Хубава снимка на баща ти.

— Да — съгласи се тя, без да я поглежда.

Отвори вратата на хладилника.

— Той се гордееше с теб.

Тя възприе думите му като изтъркано ласкателство. Откъде би могъл да знае какво изпитва баща й към нея?

— Нищо подобно. Но знаех, че въпреки това ме обича.

Извади хляб, пуешко месо, бобени кълнове и топено сирене.

— Съжалявам, че не успях да ти се обадя след онзи петък.

Уила остави продуктите за сандвича върху плота и взе пурпурна чиния от полицата.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Гледката беше шокираща. Успокои ли се вече?

— Да. Разбира се. Тя замълча, извади нож и намаза с топено сирене две филийки пшеничен хляб. Без да го поглежда, добави:

— Уди Олсън дойде в неделя да го обсъдим.

— Нима? Защо?

Очевидно се изненада. Тя го погледна през рамо. Той явно не знаеше, че Уди подозира баба й. Това сигурно означаваше, че Пакстън не му е разказала как Агата е поела отговорността за смъртта на Тъкър Девлин. Внезапно я обзе надежда, че с Пакстън са единодушни по този въпрос — да мълчат, докато не разберат повече.

— Попита ме дали баба е споменавала, че са погребали някого на хълма. Не е споменавала.

— Затова ли свали кашоните?

— Да — отговори тя и смени темата, заемайки се отново със сандвича. — Изглеждаш изморен. Явно не си почивал през уикенда.

Той се засмя.

— Сънят все още ми убягва. Но моят уикенд е нищо в сравнение с премеждията на Пакстън. Какво точно се случи през онази нощ, когато спа при теб?

— И това ли не ти е разказала?

— И това? — учуди се той. — Какво друго е премълчала?

— Нищо.

След известно колебание, Колин попита:

— Знам, че с Пакс не сте точно приятелки, но нали не си я напила нарочно? За да се пошегуваш?

Тя се обърна. Той си мислеше, че тя е виновна.

— Дори не съм… — замълча, чудейки се как да се оневини, без да издава сестра му. След малко каза: — Нямам пръст в тази работа. И се чувствам объркана. Смятах, че според теб най-привлекателната ми черта е стаената ми необуздана природа.

— Харесвам много неща у теб.

Тя се залови отново със сандвича, вече определено смутена.

— Не бива да идваш тук толкова изморен. Мисля, че казваш неща, които иначе би спестил.

Чу как краката на стола изстъргаха по пода, когато той стана.

— Не ти ли хрумва, че именно затова идвам при теб, когато съм изморен? — попита той и тръгна към нея.

Застана до Уила и проследи с поглед как затваря капака на топеното сирене и бръсва няколко разпръснати бобени кълна в мивката. Протегна ръка и отметна косата й зад ушите. Жестът беше нежен, ала я сепна с неочаквана сила — все едно бе в океана и я блъска вълна. Толкова мека и хладна, но необяснимо могъща. На пръв поглед водата винаги изглежда съвсем безобидна.

— Ела да гледаш как ще посадим дървото утре — каза той.

Тя се осмели най-сетне да вдигне поглед към него. Лоша идея. Изморените му тъмни изкусителни очи се взираха в Уила и виждаха нещо, което според нея тя вече не притежаваше.

— Защо?

Той се усмихна.

— Част от плана ми да те съблазня.

Тя замълча, спомнила си как я бе заслонил с тяло онзи ден, когато земята в Блу Ридж Мадам забушува.

— В прелъстител ли се превърна вече?

Той се приведе бавно, впил търсещ поглед в лицето й. Очевидно откри каквото търсеше, защото се приведе още повече и долепи устни в нейните. Тя усети как въздъхва и в миг поема по течението. Не й струваше никакво усилие. Силата на чувствата му — каквито и да бяха — я понесе. Той се притисна към нея, обви с длани лицето й и целувката стана по-дълбока. Тя хареса водовъртежа, хареса й как я потапя цялата, как сърцето й затуптява не от страх или от тревога — както бе свикнала — а от чисто, неподправено удоволствие.