Уила прегледа албума докрай, но току се връщаше към тази снимка. Трябваше да търси улики, доказателства, че баба й няма нищо общо със скелета от хълма. Снимките на баща й нямаше да помогнат. Време беше да го остави и да продължи със следващия кашон.

Ала снимката не излизаше от ума й. Защо й се струваше толкова позната, все едно я е виждала скоро?

Накрая тя я извади от албума и я остави върху холната масичка.

За няколко часа прегледа и останалите кашони. Както и предполагаше, не откри нищо от времето, когато Джорджи беше живяла в Блу Ридж Мадам. Трябваше да намери друг източник на информация.

Изправи се тежко и залитна. От дългото седене върху пода краката й бяха изтръпнали. Закуцука към входната врата да се увери, че е заключена, и загаси лампите в дневната. Тръгна към кухнята да пийне нещо, преди да си легне. Отвори хладилника и светлината се плъзна през тъмната кухня чак до масата в отсрещния край на стаята. Застанала пред отворената врата, Уила отпи малко сок направо от бутилката. Утоли жаждата си, остави шишето и се обърна.

Тогава я забеляза.

Остави вратата на хладилника отворена, за да й свети, и тръгна към кухненската маса. В ръчно изрисувана купа — подарък от приятел от Нешънъл Стрийт — имаше няколко меки, презрели праскови. Плодовете бяха започнали да изпълват въздуха с възсладък аромат, предвестник на разложение.

Косата й настръхна и тя отстъпи назад.

Върху купата беше облегната снимката на баща й — странно предизвикателната фотография, която бе извадила от албума и оставила върху масичката в хола.

И не беше донесла тук.

* * *

Мислеше, че е невъзможно да повярва в суеверията, които баба й вземаше толкова на сериозно, но появата на снимката на баща й върху кухненската маса снощи толкова я уплаши, че тя остави едно пени върху перваза на прозореца и го открехна, защото беше чувала Джорджи да казва как призраците понякога забравят, че са призраци, и се лакомят за пари, ала доближат ли отворен прозорец, нощният въздух ги изсмуква навън.

И естествено, почти не спа. Никак не се успокои, когато на сутринта една черно-жълта птичка успя да влети през открехнатия прозорец на спалнята й и се наложи цял час да я гони с метлата, докато отлети навън.

Днес беше почивният ден на Рейчъл. Уила отключи вратата на магазина, запали лампите, смели кафе и пусна кафемашината. Не беше добра барманка като Рейчъл, но се справяше прилично. Рейчъл беше заредила щанда с бисквитки с мока и капучинови понички. Беше оставила за Уила специална кутия с любимите й бонбони с кафе и кокос. Върху кутията лежеше бележка: „Направих ги за теб. Обади ми се, ако ти потрябвам“. Сигурно бе останала до късно снощи, за да ги приготви.

Уила бе влязла в магазина мрачна и объркана, но подаръкът на Рейчъл извика усмивка по лицето й. Кафеената магия на младата жена беше лек за всякакви болежки, макар да се отразяваше на талията. Помогна на Уила да се съсредоточи, да съзре разумно обяснение — възможно бе, разбира се, да е преместила снимката, без да усети — и да измисли нов план за действие.

При първото затишие в магазина тя се обади на приятелката си Фран в библиотеката, Фран беше преселничка и често се отбиваше в магазина й. Почти всеки уикенд прекарваше в планината.

— Здрасти, Фран, Уила е.

— Уила! Каква изненада!

Фран беше от хората, чиито гласове винаги звучат така, сякаш говорят с пълна уста.

— Помощ ли ти трябва?

— Как да открия какво се е случвало в града през 1936-а? С какви архиви разполагаш?

— Полицаите и репортерите ме питаха същото, когато изровиха скелета в Блу Ридж Мадам — каза Фран. — За жалост по онова време в града не са издавали вестник. Какво точно те интересува?

— Прегледах вещите на баба с надеждата да открия нещо за живота й, но ударих на камък. 1936-а е била преломна година за нея. Семейството й изгубило „Мадам“. Тя родила баща ми…

Фран явно се замисли. Уила долови тракане на компютърни клавиши.

— Разполагаме с изданията на „Новини за уолсъвуотърското обществото“. Показах ги и на полицията.

— Какво е това?

— Седмична клюкарска рубрика. Излизала е на една страница през 30-те и 40-те — засмя се Фран. — Трябва да прочетеш статиите. Безценни са. Документират живота на дамите от висшето общество през този период.

— Мога ли да ги прегледам? — попита Уила.

— Разбира се. С удоволствие ще ти ги покажа.

Няколко туристи влязоха в магазина и Уила се усмихна и им помаха.

— Докога си в библиотеката днес?

— До обяд. Бюджетните съкращения налагат по-кратко работно време. Всъщност се канех да затварям и да се прибирам у дома.

Фран замълча.

— Знаеш ли какво… обади ми се вкъщи довечера. Ще се срещнем в библиотеката.

— Чудесна си, Фран. Благодаря.

* * *

Библиотеката, която доскоро се помещаваше в сутерена на съдебната палата, сега бе преместена в търговския център, Фран я чакаше пред вратата. Изглеждаше леко разчорлена и край нея се носеше странна миризма на керевиз.

Влязоха и тя даде на Уила всички микрофилми, които й трябваха. После я помоли на тръгване да заключи библиотеката. Щом тежката врата се захлопна зад гърба на Фран, Уила застина за миг. Да си сам в библиотека беше любопитно усещане. Почувства се така, сякаш ушите й за пълни с памук. Тръгна тихо към четците на микрофилми в дъното на залата. Седна и прищракването и бръмченето на машината се сляха постепенно в успокоителен ритъм.

Отне й известно време да открие рубриките от 1936-а, но накрая успя. Започна от януари и продължи нататък.

„Новини за уолсъвуотърското общество“ се оказа рожба на любовта на богата бездетна жена на име Джоуджоу Макпийт. Единствената страница на вестника бе посветена на клюки от обществени събития, обикновено придружени от две-три снимки. Авторката ги представяше така: „Госпожа Реджиналд Картър и дъщеря й предизвикаха фурор в розовите си палта на ежегодния снежен бал, организиран през януари от семейство Инграм. Край ледените скулптури някои дами шушукаха, че двете приличат на захарен памук, но повечето харесаха тоалетите им, допълнени от шушони в тон“.

Джоуджоу коментираше словоохотливо дамските облекла и обичаше да цитира анонимни недоброжелатели. Уила се интересуваше от подробностите за градския живот, скрити между редовете. На някои празненства провеждали лотарии, а приходите дарявали на местни дървосекачески фамилии, пострадали финансово, когато правителството изкупило горите край Уолс ъв Уотър. На едно място Джоуджоу цитираше Олин Джаксън — бащата на Джорджи — който обещал, че щом семейството му е дало поминък на града веднъж, ще го направи отново. Не споменал обаче как точно. Самата Джоуджоу поставяше под съмнение твърдението му (изказано уж в нетрезво състояние), питайки се как мъж, чиято дъщеря се облича в миналогодишни рокли, ще съумее да спаси града. Честите язвителни забележки по адрес на Джаксънови приличаха по-скоро на камъчета, с които замерят царе. Джаксънови несъмнено бяха градските кралски особи, макар и с отънели кесии.

Уила се привеждаше любопитно да разгледа отблизо зърнистите черно-бели снимки от празненствата, на които присъстваше баба й. Стаяваше дъх, благодарна за неочакваната възможност да види Джорджи от онова време. Тя беше ослепителна девойка, ала усмивката й подсказваше, че или не разбира, или й е все едно колко е красива. Изглеждаше жизнерадостна и невинна и винаги бе заобиколена от приятелките си. Агата Осгуд — също красива девойка, но някак по-сдържана и с по-остри черти, неотменно беше до нея.

Снимките на Джорджи сякаш пренесоха Уила в онези времена. Чуваше смеховете, вкусваше въздуха, натежал от парфюми и тютюн. Сля се с образите им дотолкова, че почти успяваше да прочете мислите на момичетата на снимките. Разбираше кога някоя току-що е танцувала с момчето, в което е влюбена, и се е втурнала да разкаже на приятелките си, кога обсъждат последната дума на модата или недоразуменията със семействата си. Изглеждаха толкова безгрижни и щастливи. Бъдещето им искреше във въздуха като светулки, приканващи да ги уловиш.

После се появи Тъкър Девлин.

Джоуджоу го споменаваше първо през февруари 1936 година като продавач на дамска козметика, от когото госпожа Маргарет Требъл си купила тоник и се кълняла, че кожата й станала като коприна. Госпожа Требъл поканила Тъкър Девлин да я придружи на дамски обяд и да предложи стоката си. Там той сякаш омагьосал всички. Джоуджоу цитираше следните думи на Девлин: „Произхождам от старо фермерско семейство, отглеждало праскови. Роден съм и отраснах в Ъптън, Тексас, и се гордея с това. Обичам да помагам на жените да се чувстват по-добре, но това е просто работа. Най-вещ съм в отглеждането на праскови. Във вените ми тече прасковен нектар. Кръвта ми е сладка. Пчелите кръжат край мен“.

На първата снимка той стоеше пред маса, където бяха изложени шишенцата и кутийките му. Очевидно омайваше сладкодумно дамите. Уила го огледа с присвити очи. Определено беше същият мъж с филцовата шапка от снимката, заровена край Блу Ридж Мадам. Кожата й настръхна, стори й се, че го е зървала и преди, но пропъди усещането.

От този момент Тъкър Девлин присъстваше на всяка страница, а снимките постепенно се променяха. Отначало той позираше с по-възрастни дами, но после, вече приет в обществото, залагаше на по-младите. На много снимки до него стояха Джорджи и Агата. Тъкър излъчваше притегателна сила. Стихия. Хората сякаш несъзнателно кръжаха около него. Не след дълго жените на снимките добиха отчаяни, жадни изражения. Ако снимката беше групова, някое момиче винаги наблюдаваше друго с ревниво присвити очи.