Животът й течеше монотонно, но така се спасяваше от неприятностите. Беше на трийсет. „Това — както казваше баща й — вече е зряла възраст“.

Вместо да се отправи направо към вкъщи обаче, Уила сви към Джаксън Хил — тайното й ежедневно отклонение. Джаксън Хил беше стръмен планински склон, изкачването беше драматично, почти рисковано, но само така се стигаше до имението на върха му отпреди Гражданската война, известно сред местните като Блу Ридж Мадам. Откакто преди повече от година започнаха да го възстановяват, Уила превземаше скрито височината и наблюдаваше напредъка.

Мястото беше изоставено преди години от последния от цяла поредица съмнителни строителни предприемачи. Изглеждаше занемарено и обречено на бавна разруха, когато семейство Осгуд го купиха. Сега имението — бъдещ пансион с банкетна зала — беше почти напълно обновено, а белите дорийски колони се възправяха отново по местата си по цялото протежение на къщата в натрапчив неокласически стил. От тавана на ниското преддверие висеше старинен полилей. В галерията бяха подредени столове от ковано желязо. Имението бе опасано от многобройни прозорци, доскоро счупени или преградени с дъски. Изглеждаше като преродена частица от стария Юг — дом на плантатори, където жени в кринолини си веят с ветрила, а мъже в костюми обсъждат цените на зърното.

През 1800 година прапрадядото на Уила — основател на вече несъществуващата „Джаксън Лоджин Къмпани“ — построил Блу Ридж Мадам. Имението било сватбен подарък за младата му съпруга — красива, деликатна жена, потомка на изтъкнат род от Атланта. Тя обичала къщата, смятала, че й приляга, ала мразела градчето, наречено Уолс ъв Уотър, и ненавиждала зелената му мокрота. Прославила се с изисканите си празненства, които организирала с надеждата да облагороди нравите на гражданството по своя мяра. Не успяла. Неспособна да създаде отбрано общество от материала, с който разполагала, тя решила да си доведе общество. Увещавала приятелите си от Атланта да й гостуват, да си строят къщи тук, да възприемат мястото като райско кътче — нещо, което тя самата така и не успяла да почувства. За сметка на това умеела да придумва другите по силата на характерната магия на красивите, неудовлетворени жени.

Така в малкото градче в Северна Каролина, заобиколено от водопади и населено предимно от недодялани дървари, се сформирало висше общество. Благоденстващите семейства се отличавали с любознателност, непреклонност и упорство. Не ги посрещнали с отворени обятия. Ала когато правителството купило околните гори и ги превърнало в национален парк и местната дърводобивна индустрия секнала, именно тези семейства помогнали на града да оцелее.

По ирония на съдбата семейство Джаксън — една от най-изисканите фамилии в града и причина за съществуването му — изгубило цялото си богатство, когато дървосекачеството замряло. Споменът за миналото им и за парите, които притежавали навремето, ги крепял известно време. Скоро обаче престанали да плащат данъците си и били принудени да напуснат Блу Ридж Мадам. Повечето хора с фамилия Джаксън напуснали и града. Един обаче останал — девойка на име Джорджи Джаксън, бабата на Уила. Била на седемнайсет, неомъжена и бременна. Станала, представете си, прислужница на семейство Осгуд, някогашни добри приятели на Джаксънови.

Уила отби встрани от шосето точно преди завоя към алеята, отвеждаща до имението. Винаги преценяваше внимателно времето, за да пристигне, след като строителите са си тръгнали. Слезе от джипа и седна върху предния капак, облегната на стъклото. Беше краят на юли — най-горещата и душна част от лятото, огласяна от песните на влюбени щурци. Уила си сложи слънчевите очила, за да затъмни лъчите на залязващото слънце, и се взря към къщата.

Оставаше само да обновят градината, с което очевидно се бяха заловили днес. Уила се развълнува.

Нещо ново за проучване. Дървени колчета и въжета ограждаха квадратни площи в предния двор, а разноцветни линии върху тревата сочеха мястото на подземните кабели и тръбопроводи, за да не ги разкопаят работниците. Най-трескава деятелност обаче явно цареше около единственото дърво върху равното теме на хълма, където се издигаше къщата.

Дървото се възправяше точно над левия скат на възвишението. Листата му приличаха на дълги, източени гроздове, а клоните му се протягаха далеч настрани. Когато слънцето осветеше дървото надвечер, то заприличваше на човек, надвесен над урва, канещ се да скочи в океана. До него чакаше багер, а клоните му бяха овързани с найлонови въжета.

Да го махнат ли възнамеряваха?

Почуди се защо. Изглеждаше съвсем здраво.

Е, каквото и да си бяха наумили, щеше да е за добро. Осгудови се славеха с изтънчения си вкус. Блу Ридж Мадам щеше отново да се превърне в място за чудо и приказ.

Колкото и да не искаше да го признае, Рейчъл беше права. Уила мечтаеше да надникне вътре. Просто мислеше, че няма право. Къщата не беше собственост на семейството й от почти цял век. Дори сега се чувстваше като нашественик… което, честно казано, беше една от причините да е тук. Ала не смееше да приближи и да надзърне вътре дори като момиче, когато взломът в срутени къщи се смяташе за свещен ритуал. На младини вършеше всякакви лудории, и то толкова умело, че никой не разбираше кой е виновникът чак до самия край. Беше легендата на випуска в гимназията. Съучениците й измислиха прякор Жокера. Това място обаче беше различно. Оказваше й тайнствено въздействие — привличаше я и същевременно я отблъскваше. И досега. Всички младежи, проникнали в къщата, разказваха истории за загадъчни стъпки и захлопващи се врати и за тъмна филцова шапка, носеща се из въздуха, сякаш върху главата на невидим мъж. Сигурно затова не смееше да приближи. Страхуваше се от духове благодарение на баба си.

Уила се изправи и бръкна в задния джоб на джинсите си. Извади поканата и я прочете отново. Пишеше да върне с обратна поща приложената картичка. Надникна в плика и я извади.

Изненада се от прикрепената към нея бележка: „Уила, твоята и моята баба са единствените живи членове на първоначалния клуб. Иска ми се да ги поздравим с нещо специално на празненството. Обади ми се да го измислим. Пакс“.

Почеркът беше красив, разбира се. Помнеше го от гимназията. Веднъж прибра бележка, която Пакс бе изпуснала в коридора, и я пази месеци наред — странен списък с качества, които Пакстън искаше да притежава бъдещият й съпруг. Уила го изчете стотици пъти, изучавайки косите и наперени букви. След толкова взиране откри, че може да ги имитира. И щом се научи да подражава на почерка й, не устоя на изкушението да приложи умението. Резултатът беше много неловка разправия между надменната Пакстън и училищния донжуан без пукнат грош Роби Робъртс, решил, че Пакстън му е изпратила любовно писмо.

Жокера от гимназията бе нанесъл поредния си удар.

— Красиво е, нали?

Уила се сепна при тези думи, а сърцето й подскочи в гърдите. Изпусна поканата и вятърът я понесе към собственика на гласа, застанал на няколко крачи вдясно от джипа й.

Носеше тъмни панталони, а вратовръзка с индийски десен стърчеше от джоба му. Бялата му риза беше станала прозрачна от пот, а тъмната му коса лепнеше по челото и по врата. Слънчеви очила с огледални стъкла криеха очите му. Поканата го улучи право в гърдите и запляска като риба на сухо. Той се усмихна леко и изморено и я отлепи от ризата си, сякаш е последното нещо, с което му се занимава. „Това е знак“, помисли си Уила. Ала знак за какво? Нямаше представа. Така казваше баба й, когато се случеше нещо неочаквано, и обикновено прибавяше указания да почука три пъти, да се завърти в кръг или да остави няколко пенита или кестени върху перваза.

Той свали очилата си и я погледна. Странно изражение се изписа по лицето му.

— Ти? — възкликна.

Тя се втренчи в него и най-после разбра. „Божичко“. Да я спипат тук беше едно; да я спипа някой от тях беше съвсем различно нещо. Унизена, Уила се плъзна бързо по капака на джипа и скочи, вътре. Беше знак, естествено. Знак да си плюе на петите.

— Чакай! — чу го да казва, когато запали двигателя.

Но тя не почака. Включи рязко на скорост и потегли главоломно.

Втора глава

Шепот

Пакстън Осгуд остана до късно да преглежда документи в центъра за благотворителност. Тръгна си едва на здрачаване. Потегли към дома, следвайки премигващите светлинки на уличните лампи, които трептяха като сънливи пътеводни светулки. Паркира пред къщата на родителите си и излезе от колата. Помисли си, че ако разпредели добре времето си, ще успее да поплува набързо, преди да се преоблече и да поеме обратно за вечерната среща на Дамския клуб.

Този план се крепеше несигурно върху едно условие — да не се натъкне на родителите си. Седмици наред съобразяваше графика си така, че да не се налага да разказва как е минал денят й още щом прекрачи прага. Раздразнението и желанието да ги отбягва бяха съвсем ново явление и тя не беше сигурна как да го тълкува. Досега не й пречеше да живее с родителите си. Веднъж на сезон, когато отпътуваше да посети колежките си от университета Тюлейн в Ню Орлиънс, всички до една се дивяха как така Пакстън още живее в родния си дом. Не разбираха защо изобщо се бе върнала при родителите си след дипломирането, след като разполага с достатъчно пари да постъпи както пожелае. Изглеждаше необяснимо, но тя обичаше Уолс ъв Уотър. Харесваше й да е част от историята му, да движи колелото й. Градът досягаше дълбока, чувствителна струна в душата й. Усещаше, че му принадлежи. И понеже работата на близнака й Колин изискваше да пътува из цялата страна, а понякога и отвъд океана, Пакстън мислеше, че е справедливо поне едното дете да остане край родителите си.