Уила не можеше просто да стои в колата и да не помогне. Трябваше да направи нещо. Не беше сигурна какво точно. Все пак запали двигателя на джипа и го насочи към паркинга пред магазина с мисълта, че нищо в този ден не е нормално, нищо не навява скука.

И никога, за нищо на света не би признала дори пред себе си, че това някак си й харесва.

Закова джипа пред групата с включени фарове. Видя как Пакстън отдръпна ръка от един от мъжете, опитал се да я докосне. Тръгна напред, но другият й препречи пътя.

Уила извади сълзотворния спрей от чантата си и отвори вратата.

— Здрасти, Пакстън — каза тя. Сърцето й барабанеше възбудено. — Какво правиш тук?

Мъжете се обърнаха към нея. Пакстън вдигна глава и Уила го забеляза — древния страх. Ужасът на безпомощното животно, заобиколено от хищници. „Помощ!“

— Я виж ти, едно миньонче! Купонът ще е страхотен — каза мъжът, уловил ръката на Пакстън.

Имаше излъчване на насилник. Изпитвал бе насилие на гърба си. И той беше насилвал. Дотолкова се беше сраснало с природата му, че не би могъл да погледне някого и да не си представи как би изглеждал насинен. Уила усети как очите му пълзят изпитателно по врата и по тънката кожа на скулите й.

— Защо не я пуснеш? Личи си, че иска да си тръгне — каза тя.

Ръката й вече пулсираше, стиснала като спасителен пояс сълзотворния спрей. Долавяше ярко всичко наоколо — и най-дребния звук, и най-лекия повей на вятъра.

Роби се разкикоти. В гимназията винаги се навърташе край грубияните, не точно един от тях, но достатъчно близо. И като повечето хора смяташе, че „достатъчно близо“ е по-добре от „извън“.

— Хайде, Уила, да не мислиш, че тук непрекъснато се навъртат пияни кралици на випуска? Тя ми изпрати любовно писмо в гимназията. Отрече и всички ми се надсмиваха, но е истина. Признай си, Пакстън.

— Роби, за бога, аз ти изпратих писмото — каза Уила. — Аз бях Жокера. Вършех всякакви глупости. Тя няма нищо общо.

Той я погледна объркано.

Уила застана пред прага на магазина и извика:

— Обадете се в полицията.

Продавачът вдигна очи от списанието и пак ги сведе, все едно не я вижда.

— Той ми е брат — обясни едното приятелче на Роби. — Няма да се обади на никого.

Уила отстъпи бавно назад. Знаеше, че може да се скрие в джипа, да извика полиция и да изчака със заключени врати. Но Пакстън щеше да остане сама, а последното, което иска жена в такова положение, е всички, способни да й помогнат, да бездействат. Тя сякаш прочете мислите на Уила. Опитваше се да срещне погледа й, да не му позволи да се отклони. „Не ме изоставяй“.

— Пакстън, пусни пликовете — рече Уила най-после.

— Но…

— Хайде! Ще се повозим в моя джип, нали?

— С кола съм.

— Знам. Но по-добре да се качим в джипа.

Размърда леко ръка и очите на Пакстън се впиха във флакончето със спрей. Тя пусна торбите върху цимента. Бутилките с вино се строшиха с трясък.

— Няма да ходи никъде — обади се мъжът, който я държеше за ръката. — Освен зад сградата за малко забавление.

Уила пое дълбоко дъх, вдигна флакончето и се прицели. То беше последното й средство, но не се поколеба нито за миг. Освен това през буйното си детство бе боядисвала със спрей какво ли не, та мерникът й беше безпогрешен. Улучи първия мъж в лицето. Вторият побягна и се наложи да го гони до вратата. Обезвреди и него, сграбчи Пакстън за ръката и изпусна спрея.

На няколко крачки от джипа Роби застана пред тях. Първият мъж кашляше и си търкаше очите, изостряйки и болката, и гнева си. Извика на Роби да спре кучките. Вторият се втурна в магазина да доведе продавача, който крачеше към вратата. Вече нямаше с какво да се защитят.

— Ти ли написа писмото наистина? — попита Роби.

— Да — отвърна Уила.

— О… Съжалявам, Пакстън.

Пакстън стискаше Уила с такава сила, че със сигурност щеше да й остави синини.

Роби падна на колене и закри лице с длани. Завика, сякаш спреят беше поразил и него. Уила се зачуди какво цели, докато той не прекрати за секунда театъра и не вдигна очи.

— Бягайте, по дяволите!

Точно това и направиха.

Уила скочи зад волана, а Пакстън се стовари до нея. Ръцете на Уила трепереха толкова силно, че едва успя да превключи на заден ход. Помнеше как след особено грандиозните си бели в гимназията, отнемащи й понякога по цели нощи, пропълзяваше в леглото си и трепереше точно така. Чувството не беше лошо, приличаше по-скоро на облекчение. Най-сетне успя да подкара джипа и потегли с такава светкавична скорост, че Пакстън едва не падна. Наложи се да я сграбчи за роклята, за да я задържи вътре.

Едва когато излязоха на шосето — дълга и права отсечка, успоредна на магистралата — Пакстън успя да се намести в седалката. Вятърът от отворения капак на джипа развяваше косите им и единственият звук долиташе от дрехите им, които плющяха като чаршафи на простор. Уила току поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Едва след няколко километра се успокои, че не ги преследват.

Не проговориха много дълго.

Накрая Пакстън попита:

— Имаш ли кърпички?

Уила се обърна към нея. По страните й се стичаха сълзи и носът й течеше.

— В жабката има салфетки.

Пакстън затършува и ги намери.

— Не плача — каза тя.

— Добре…

— Не, наистина не плача. Уцели ме малко от спрея.

— О! Съжалявам. Мислех, че мерникът ми е поточен.

Пакстън изсумтя и Уила се усмихна. Навлязоха в града.

— Къде отиваме? — попита Пакстън и си издуха носа.

— Ще те откарам у вас.

Това предизвика бърза реакция.

— Не, в никакъв случай! — възкликна Пакстън. — Искам да сляза.

Занатиска дръжката на вратата.

Уила спря, защото се уплаши тя да не скочи в движение. Сега, след като вече се беше успокоила, разбираше с какъв проблем се е сблъскала. В колата й се возеше пияната Пакстън Осгуд и тя нямаше абсолютно никаква идея какво да прави с нея.

— Къде да те заведа тогава? — попита тя. Намираха се пред имение в стил Тюдор в квартала на Пакстън. Някъде отвътре излая куче. — У Кърсти Лемън?

Пакстън облегна глава назад.

— Не, за бога! Много ще й хареса.

— Мислех, че сте приятелки.

— Каквото и да означава това — каза Пакстън за изненада на Уила.

Дамите от висшето общество винаги изглеждаха толкова солидарни, очите им си разменяха безмълвни послания, които само те разбираха, споделяха тайни.

— У Себастиан?

Пакстън явно обмисли предложението. Накрая каза тихо:

— Не.

Оставаше само едно място. Страхотно. Уила запали двигателя и направи обратен завой.

— Какво правеше във „Веселяците“ по това време? — попита тя.

— Само там можех да си купя алкохол през нощта, без да ме забележи никой — отговори Пакстън и потърка очи. — Божичко, този спрей е силен! Улучи ме съвсем леко. Надявам се да го запомнят!

— Никой здравомислещ не ходи там по тъмно, дори колежаните!

— Не знаех — оправда се Пакстън. — За пръв път отидох.

— Защо точно днес?

— Защото животът ми е противен и исках да се напия.

Животът на Пакстън Осгуд бил противен. Ясно.

— Нямаше ли алкохол вкъщи?

— Изпих всичко.

— В Хикъри Котидж не остана капчица вино?

— Изпих всичко в моята къща. Къщата до басейна. И нямаше начин да отида в голямата да си взема. Мама щеше да ме направи на пух и прах. Както винаги. Знаеш ли кой друг винаги ми лази по нервите? Дамският клуб. Откриха един скелет и всички решиха, че целият проект е обречен. Сякаш в гардеробите им няма тонове скелети. Нямаш ни най-малка представа! — Пакстън се извърна и Уила усети, че я гледа. — Ти също ми лазеше по нервите. В гимназията.

— Само веднъж — уточни Уила.

— Не мога да повярвам, че си написала онова писмо на Роби Робъртс.

— Съжалявам — сви до бордюра Уила и изключи двигателя. — Наистина.

— Помня бележката. Беше наподобила толкова добре почерка ми, че отначало я помислих за моя. Защо не пробва да се прехранваш с фалшификаторство?

Уила излезе от джипа и каза:

— Татко щеше да се гордее с мен.

Пакстън се озърна, осъзнала най-после, че са спрели.

— Къде сме?

— Това е моята къща. Хайде!

— Ще ме подслониш?

— „Риц“ е твърде далече.

Пакстън се олюляваше. Уила я улови за лакътя и й помогна да се изкачи по стълбите. Отключи и я отведе до канапето. Излезе от стаята и се върна с възглавница и одеяло.

Пакстън се събу и намести възглавницата върху канапето.

— Чудесно канапе!

— Замислям да го кръстя Осгуд. И брат ти спа тук.

Уила излезе отново. Отиде в кухнята и намокри хавлиена кърпа със студена вода. Върна се и я подаде на Пакстън.

— Брат ми те харесва, знаеш ли? — каза Пакстън, полегна и наложи хладната кърпа върху подутите си очи. — Накарай го да остане.