Тя се потупа по гърдите с ръката, придържаща хавлията.

— Колин се опитва трескаво да измисли резервен план, защото сто и петдесет годишният дъб трябва да пристигне във вторник и да го посадим веднага, за да не умре. Да не споменаваме стотиците хиляди долари, които платихме да го изкоренят и да го донесат дотук. Ала не знаем дали полицията ще ни позволи да го засадим на местопрестъплението. И знаеш ли защо си изключих телефона?

Продължи, без да дочака отговор:

— Защото членовете на Дамския клуб се обаждат непрекъснато, разтревожени дали ще успеем да проведем празненството в Блу Ридж Мадам. Няколко и без това настояваха да го организираме в кънтри клуба, но бяха малцинство. Сега са се обадили в клуба да го резервират за вечерта на празненството, както искаха от самото начало. Изглеждат толкова доволни, че всички усилия да реставрираме имението ще отидат на вятъра. Управителката на Блу Ридж Мадам дори каза, че й се обаждали хора, притеснени за резервациите си за септември.

Гласът й зазвуча кресливо и тя млъкна и пое дълбоко дъх.

Себастиан стана и се приближи до нея. Прегърна я, погледна я спокойно в очите и каза:

— Не можеш да контролираш всичко, Пакс. Непрекъснато ти го повтарям. Удивителна е неспособността ти да оставяш нещата просто да се случват. Отстъпи една крачка и ще видиш как врявата ще отшуми и никой няма да се притеснява къде ще се проведе празненството. Сега всички се наливат с долнопробно вино от кисело грозде и истерия. Остави ги да го изпият до дъно и да съжаляват на сутринта. А на мястото на всеки отменил резервацията си, ще се появи нов кандидат. Именно заради това. Мнозина мечтаят да усетят вкуса на страха.

— Но страхът не влизаше в плановете! — възкликна тя. — Всичко трябваше да е съвършено.

— Нищо не е съвършено. Независимо колко се стараем да изглежда така.

Тя поклати глава. Беше наясно с това. Ала просто не знаеше как да живее другояче. Цял живот си беше такава — разплакваше се, ако плитките й не са симетрични или не е най-добрата в танцувалната школа. Не знаеше как да спре, колкото и горещо да го искаше.

— Просто се отпусни, скъпа — каза Себастиан и я прегърна, въпреки че беше мокра. Ето защо го обичаше толкова. — Каквото и да става, просто махни с ръка.

Нямаше как да го прегърне, защото стискаше хавлията да не се смъкне, ала осъзна, че й е приятно да стои така, сгушена в него. Харесваше й да се чувства малка. Облегна глава върху рамото му и долови как дъхът му погали врата й.

Сърцето й затуптя трескаво. Сигурна беше, че той го чува.

Секундите отлитаха и тя усети как ги обвива пашкулът на отчаянието и желанието, притеглящи я като с магнит към Себастиан. Остави хавлията да се свлече бавно, прегърна го и се притисна към него. Вдигна глава и опря лице в неговото. Почувства наболата му брадичка, ала косата му беше стъписващо мека.

Самообладанието й изневери. Само така можеше да оправдае действията си, слабостта си. Мъчително бавно извърна глава и устните й намериха неговите. Прокара пръсти през косата му и разтвори устни. Той не я отблъсна. Това я изненада най-силно. След миг на стъписване Себастиан отвърна на целувката. Сърцето й запя. Поведе го несъзнателно към дивана и го побутна да седне. Намести се в скута му, опитвайки се с целувки да прескочи всичките му бариери, да го върне към онзи изкусителен момент, когато очите им се бяха срещнали преди години, докато той целуваше другиго. Възможно беше. Щеше да го накара да я заобича, както го обичаше тя.

— Пакстън… — промълви Себастиан между целувките. — Помисли си… Сигурна ли си, че…

Тя отвори очи и бавно се отпусна назад. И двамата дишаха тежко. Лицето му беше поруменяло и така изглеждаше още по-красив, със скули, пламнали като алени рози. Ръцете му обгръщаха плътно хълбоците й.

Какво правеше? Беше й казал да се отпусне, но едва ли имаше предвид това. Ала въпреки всичко не понечи да я спре. Божичко! Колко ли жалка изглеждаше в очите му.

Отдръпна се бързо, намери хавлията и се уви в нея.

Той се приведе и облегна лакти върху коленете си. Застина така, свел глава, сплел ръце пред лицето си, все още задъхан. Взираше се в пода, сякаш да събере мислите си.

Накрая се изправи.

— Трябва да си вървя.

Тя се опита да се усмихне, кимайки, че разбира.

Той си тръгна без нито дума повече.

Искаше да се премести, но не можеше да разочарова родителите си. Искаше да й помагат, но беше твърде горда да помоли. Реставрацията на Блу Ридж Мадам трябваше да циментира репутацията на семейството й, но сега един скелет хвърляше сянка върху проекта. Празненството по случай седемдесет и петата годишнина от основаването на Дамския клуб трябваше да увенчае нейното председателство, но го заплашваха промени в последния момент. И толкова силно копнееше Себастиан да е различен, че за няколко минути успя да съсипе най-хубавото нещо, случвало й се някога.

Възможно ли е човек с толкова деен живот да се чувства толкова самотен?

Отвори барчето, извади противното шише с уиски и си сипа една чаша. Пое дълбоко дъх и отпи с отвратена гримаса.

* * *

За да не заспи след дългия ден, Уила остави влажния нощен въздух да духа през стъклото, докато пътуваше към дома си след партито на Рейчъл. Не беше възнамерявала да посещава вечерята на открито, която Рейчъл организираше всеки петък. Всъщност обичайно отклоняваше поканата. Петъкът беше ден за почистване. Понякога за тичане, ако й се спортуваше или ако бе прекалила с бисквитките в магазина. Все вълнуващи преживявания. Ала заради онзи скелет в Блу Ридж Мадам тази нощ не й се оставаше сама. След като откриха скелета, Колин я върна в магазина, а после се извини и се втурна обратно към имението. Оттогава не го беше чувала.

Тръгна си с Рейчъл и отидоха право в нейната къща. Това се случи преди седем часа. Задържа се прекалено дълго. Прекалено дълго за нея, разбира се. Партито продължаваше да се вихри. Рейчъл не беше типично двайсет и две годишно момиче, освен когато се събереше с двайсет и две годишни, и именно в такива моменти Уила осъзнаваше каква огромна пропаст са осем години. Не че й липсваше тази възраст — беше напуснала колежа, там прекаляваше и с алкохола, и с купоните — но й липсваше усещането да живееш за мига, да живееш единствено за да чувстваш.

Сбогува се и пое по дългия път към Уолс ъв Уотър. Рейчъл и приятелят й живееха под наем в миниатюрна фермерска къща току до границата на окръга. След няколко мили Уила мина покрай денонощен магазин, наречен „Веселяците“ — сборище на колежани през лятото, защото продаваха евтина бира и рядко изискваха карта за самоличност. На паркинга имаше няколко коли. Тя се прозя и реши, че очите я подвеждат, понеже разпозна едната.

Не, невъзможно.

Забави ход, за да се увери.

Да, това определено беше бялото спортно беемве на Пакстън Осгуд.

И от магазина определено излизаше Пакстън.

Какво, за бога, правеше тук? Според Уила Пакстън изобщо не беше оставала будна до тази част на денонощието, а камо ли в тази част на града.

Караше толкова бавно, че шофьорът зад нея наду клаксон. Уила отби встрани от шосето и колата профуча край нея.

Тогава забеляза бившият им съученик Роби Робъртс да излиза от магазина след Пакстън.

С възрастта лицето на Робъртс бе придобило изтънчена бледност. Изглеждаше самоуверен и умееше да е чаровен, когато поиска. Напиваше се обаче твърде често, задържаше се на работа, колкото да си осигури помощи за безработица, и се носеха слухове, че жена му го изхвърля от вкъщи през седмица.

Роби означаваше неприятности, но дребни неприятности. Беше любовник, не воин.

Двамата му приятели обаче, мъжете, навъртащи се пред магазина, несъмнено означаваха големи неприятности.

Колкото до Пакстън Осгуд, Уила знаеше, че тя успява да се справи в почти всякаква ситуация. Не се нуждаеше от закрилник. Излъчването й внушаваше респект. Заговореше ли, всички се вслушваха. И с обувките с токчета сигурно се издигаше над метър и осемдесет. Никой не би я подминал нехайно или снизходително.

Ала наблюдавайки сцената пред магазина, Уила разбра, че Пакстън — вероятно за пръв път в живота си — е притеснена. В почти един след полунощ, в денонощен магазин в периферията на града, където рядко се мяркаха хора от нейната прослойка, в червена лятна рокля и обувки на високи токчета с каишки, украсени с яркочервени рози. Стоеше пред входа на магазина, обкръжена от мъжете, стиснала тежките пликове, очевидно пълни с бутилки вино и пакети с чипс. Евтино вино и чипс? Необичайно пиршество. Косата й, обикновено прибрана в кок, стегнат като бебешко юмруче, висеше хлабаво и се виеше около красивото й широко лице. Изглеждаше странно разфокусирана и нестабилна.

Беше пияна.

Би й се сторило забавно, Уила с наслада би изгледала пиянския спектакъл на Пакстън, посветила живота си на съвършенството. С удоволствие би проследила как жена, чието присъствие кара всички наоколо да се чувстват някак непълноценни, да се стовари върху лицето си… Ако не бяха обградилите я мъже.

Жените споделят странно, но универсално разбиране. Дълбоко в себе си познават и долавят страха да си изправен пред по-многоброен противник, да си безпомощен. Той пулсира в гърдите им, когато се сетят как някой ги е проследил на път до вкъщи. При спомена за пръстите, почукващи по стъклото на колата, когато чакат сами на светофара, или за случаите, когато обезсилени от алкохола, не са успели да кажат „не“. За усмивките, отправени към препречили пътя им непознати мъже, усмивки, предназначени да пощадят чувствата им и да избягнат скандала. Всички жени таят такива спомени, дори да не са ги преживявали лично. Те са част от колективното им подсъзнание.