— Мария ще ме подкрепи — каза Колин. — Виждала си филцовата шапка, нали?

Мария се засмя.

— Сигурна съм, че е била плод на въображението ми. Чуеш ли, че някъде витаят духове, всяко проскърцване се превръща в призрак.

— Ще разведа Уила горе — каза Колин. — Отключени ли са стаите за гости?

— Да — отвърна Мария. — Приятна обиколка.

Върнаха се във фоайето.

— Зад рецепцията е банкетната зала. Там ще се проведе празненството на Дамския клуб — обясни Колин, докато с Уила се изкачваха по стълбите. Щом стигнаха най-горе, той спря пред портрета на дамата в синьо. — Това е прапрабаба ти Ребека Джаксън. Намерили картината увита в чаршафи в един килер. Истинско чудо е, че крадците не са се докопали до нея.

Уила се взря в жената. Това, значи, беше бабата на баба й. Познаваше ли я Джорджи? Нямаше представа.

— Очите ми са като нейните — каза неволно.

— Знам.

— За пръв път я виждам.

Колин поклати глава.

— Пакстън е трябвало да те включи във всичко това. Не знам защо не го е направила.

— Нямаше да й бъда от полза — каза Уила. — Справила се е страхотно сама.

— Стаите за гости са натам.

Тя го спря, преди да свият по коридора.

— Стига. Видях достатъчно.

— Какво има?

— Нищо. Мястото е великолепно. Благодаря, че ме покани, но наистина трябва да се връщам. Съжалявам, че не успях да ти помогна за заровеното съкровище.

Мислеше, че отдавна го е надмогнала. Не разбираше защо й се отразява така. Понечи да се обърне. И в този миг земята се раздвижи.

Тя се закова на място и срещна тъмните очи на Колин. Изглеждаше объркан като нея.

— Усети ли го? — попита тя.

— Да — сериозно отвърна той. — И не ми харесва.

— Не е… призракът, нали?

След миг той й се усмихна, сякаш е казала нещо остроумно.

После се заспуска по стълбите. Тя го последва навън и установи, че на открито люлеенето се усеща по-силно. Земята громолеше и разклащаше внушителния полилей на верандата.

Колин погледна към мъжете, разкопаващи корените на прасковата, около която се бе образувала огромна яма.

— Прилича на спукан газопровод, но е невъзможно. Тук няма газопроводи. И всички подземни инсталации са маркирани.

Грохотът се засили. Въздухът завибрира на вълни, от които тъпанчетата й запулсираха.

— Каквото и да е, ще избухне. Влизай вътре при Мария — каза Колин и изтича към края на верандата. Заразмахва ръце да привлече вниманието на мъжете край изкопа. — Идвайте! Прибирайте се веднага! — изкрещя им.

Мъжете го погледнаха и не се поколебаха. Побягнаха с всички сили надалеч от ямата.

Бученето се засилваше. Колин се обърна и забеляза, че Уила не е влязла вътре. Стоеше там, подпряла се с една ръка върху стената, за да не изгуби равновесие. За нейна изненада той я сграбчи и я притисна към стената. Минаха няколко секунди. Боботенето се усилваше и тя разбра, че нещо ще се случи. Нещо ще експлодира. Ще се срути. Ще се срине. Нещо ще излезе на бял свят. Стисна здраво клепки и зарови лице в гърдите на Колин, стиснала трескаво блузата му. Ала точно когато достигна връхната си точка, грохотът стихна рязко и наоколо се възцари зловеща тишина. Само полилеят се полюшваше и проскърцваше протяжно.

Колин се отдръпна и двамата с Уила се изгледаха дълго и напрегнато. После се извърнаха едновременно към багера. Ято черно-жълти птички бяха накацали по машината и се взираха в ямата. Един от мъжете приближи предпазливо. Надникна вътре и по лицето му се изписа уплаха.

— Какво има? — извика Колин.

Мъжът побутна каската си назад.

— Ела да видиш.

— Добре ли си? — попита я Колин и я погали по бузата.

Уила кимна и бавно отлепи пръсти от ризата му. Той отстъпи заднишком. Скочи от верандата и тръгна към изкопа. Тя пое дълбоко дъх и го последва.

Колин стигна пръв и надзърна вътре.

— Господи!

— Какво има? — попита тя.

— Мисля, че открихме собственика на куфара — отвърна Колин.

Уила погледна в ямата. Едва след миг осъзна, че онова, което й прилича на голям камък, всъщност не е никакъв камък.

Беше човешки череп.

Шеста глава

Вълшебна приказка

Пакстън пореше повърхността на водата обиколка след обиколка, докато ръцете й започнаха да горят. Плуваше с трескава скорост, сякаш се опитва да избяга от нещо и всеки сантиметър я доближава до свободата. Когато тялото й отказа да й се подчинява, тя се отпусна по гръб във водата. Беше тъмно, но лампите край басейна светеха толкова ярко, че не виждаше звездите. Прииска й се да остане така завинаги, оглушала и изолирана от всичко.

Най-сетне се изправи, понеже това не беше разрешение, а и майка й щеше всеки момент да дойде и да я предупреди, че е стояла твърде дълго във водата. Отметна мократа си коса назад и задържа ръцете си върху главата. Пое дълбоко дъх и си каза, че ще успее да се справи. Заловеше ли се с нещо, винаги успяваше.

Не разбра кога точно усети, че не е сама. Осъзна го постепенно, сякаш се събуждаше от дъждовни капки, ромолящи по прозорец. Извърна се и видя Себастиан, седнал в един от шезлонгите. Беше свалил сакото на костюма и то лежеше върху съседния шезлонг. Наблюдаваше я с неразгадаемо изражение. Знаеше колко добре умее да прикрива чувствата си. Когато не искаше да разбере какво изпитва, не го издаваше по никакъв начин.

— Себастиан! Как се озова тук?

Не беше идвал в къщата й. Тя тръгна към стълбата и излезе от водата. Грабна хавлията, която беше оставила до ръба на басейна. Подсуши се, крачейки към него. Обзе я смущение, защото за пръв път я виждаше по бански костюм. Не че имаше значение. Не и за него поне.

Той стана, взе си сакото и го преметна през рамо.

— Чух, че днес са открили скелет в Блу Ридж Мадам. Исках да проверя как си. Не си вдигаше телефона.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред — каза тя.

Повтаряше го цял следобед, сякаш се надяваше думите да станат истина.

— Но как си ти?

— И аз съм добре.

Тя се уви плътно в хавлията и я притисна с ръка към гърдите. Погледна към голямата къща, питайки се как ли приема майка й появата на Себастиан тук.

— Не мога да повярвам, че си рискувал да се срещнеш с родителите ми само за да провериш как съм. Дано са се отнесли мило с теб.

Той отговори уклончиво.

— Свикнал съм да ме гледат странно. Открай време. Важното е, че майка ти ме пусна. Преди петнайсет години щеше да ми захлопне вратата. Не се тревожи за мен. Мога да преживея почти всичко.

По някаква причина това я смути. Незнайно защо.

— Но се съмняваш, че аз мога.

Той се взря безмълвно в нея. Тя никога не беше оставала сама. Все още живееше с родителите си. Разбираше защо си е помислил така.

— Да влезем вътре — предложи и го поведе към къщата до басейна.

Озърна се още веднъж към голямата къща. Майка й ги наблюдаваше през френските прозорци.

— Откога си тук?

— От известно време. Плуваш чудесно по гръб.

Пакстън отвори вратата. Грабна бързо няколко бележки от масичката за кафе и ги напъха в чантата си.

— Ще пийнеш ли нещо? Май имам само уиски.

Миналата година след ремонта на къщата край басейна майка й бе напълнила барчето, но сега беше останало само уиски, защото Пакстън не го харесваше. Хрумна й, че трябва да го зареди. Себастиан винаги разполагаше с отбрани вина. Зареждането обаче означаваше да отиде в Хикъри Котидж и да се сблъска с неизбежните намеци на майка си, че прекалява с пиенето. Независимо че пиеше рядко и скромното количество в барчето й беше стигнало за цяла година.

— Не, благодаря — каза той и се огледа.

Майка й беше ремонтирала къщата в знак на налудничава криворазбрана признателност към Пакстън, че не се е пренесла другаде. Мястото трябваше да изглежда като ваканционна вила или крайбрежна къща. Преобладаваха бялото, пясъчното и златното, всички мебели бяха квадратни и меки, а килимът — пухкав. Не бяха по вкуса на Пакстън. Нищо тук не носеше отпечатъка й, както беше в къщата на Себастиан. Когато мечтаеше за собствен дом, никога не си представяше, че е тук. Понякога въображението й рисуваше къщата, която едва не бе купила миналата година. Понякога — място, където никога не беше стъпвала. Ала винаги знаеше, че е нейно. Тук миришеше на лимони. Непрекъснато. Не можеше да прогони натрапчивия аромат. Домът от сънищата й ухаеше на свежа трева и на понички.

— Добре си значи… — каза Себастиан и седна на дивана.

Не го интересуваха подробности за скелета, открит в Блу Ридж Мадам. Притесняваше се за нея. Никой друг не реагира така на новината.

— Да — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Разбира се.

Очевидно не й повярва. Понякога й се струваше несправедливо, че я познава толкова добре.

— Е, всъщност… — додаде тя — искам да си излея душата.

— Ще седнеш ли?

— Не. Защото не мога да изпусна парата. Искам, но не умея. Всичко се е събрало тук вътре и не мога да го пусна да излезе.