Сара Алън - Тайна с цвят на праскова

В деня, когато Пакстън Осгуд отнесе тежката кутия с обрамчени със сребриста ивица пликове в пощенския клон — същите пликове, адресирани от професионален калиграф — заваля толкова пороен дъжд, че въздухът изсветля като избелено памучно платно. През нощта реките едва не преляха от коритата си и за пръв път от 1936-а насам пощата не беше разнесена. Когато се позасуши, когато изпомпаха водата от мазетата и разчистиха клоните от дворовете и улиците, поканите най-сетне пристигнаха, ала на погрешни адреси. Съседите се смееха над оградите, подавайки пликовете на законните им притежатели, и обсъждаха безумното време и нехайния пощальон. На другия ден необичаен поток от пациенти се струпа пред лекарския кабинет с инфектирани рани от втвърдена хартия, защото влагата бе запечатала пликовете като с цимент. По-късно картичките с поканите започнаха някак си да се крият и да се появяват изневиделица. Тази на госпожа Джеймсън изчезна за два дни и после надникна от птиче гнездо в двора. Откриха поканата на Харпър Роули в църковната камбанария, а на господин Кингсли — в градинската барака на възрастната му майка.

Ако някой бе обърнал внимание на поличбите, щеше да се досети, че въздухът побелява, когато назрява промяна, драскотините от хартия ни приканват да четем между редовете, а птиците открай време ни закрилят от нещата, които не виждаме.

Никой обаче не обърна внимание. Най-малкото Уила Джаксън.

Пликът престоя неотворен на задния тезгях в магазина й повече от седмица. Когато го донесоха с другата поща, тя го огледа любопитно, но тутакси го пусна като горещ въглен, щом разбра какво представлява. Дори сега го измерваше с подозрителен поглед, когато минаваше край него.

— Отвори го най-после — каза й раздразнено Рейчъл тази сутрин.

Уила се обърна към Рейчъл Едни, застанала зад бара за кафе в отсрещния край на магазина. Тъмната й коса беше подстригана високо и в късите панталони и блузка Рейчъл изглеждаше така, сякаш се кани да изкачва непревземаема скала. Независимо колко често й повтаряше, че не е длъжна да носи дрехите, които магазинът продава — самата Уила рядко сменяше джинсите и ботите — Рейчъл държеше да представя стоката.

— Няма да ходя. Защо да го отварям? — отвърна Уила и реши да се заеме с досадната задача да сгъне новите органични тениски с надеждата да надмогне странното усещане, обземащо я всеки път, когато се сети за поканата — сякаш балон от очаквания се надуваше в сърцевината на тялото й. Като млада често изпитваше такова чувство точно преди да изтърси нещо наистина глупаво. Смяташе обаче, че то е останало в миналото. Беше издигнала около живота си непреодолима ограда от спокойствие. Ала се оказа, че някои неща все още успяват да я прескочат.

— Много си извисена — цъкна недоволно с език Рейчъл.

Думите й разсмяха Уила.

— Обясни ми как ме извисява нежеланието да отворя покана за празненство, организирано от най-богатите жени в града.

— Гледаш отвисоко на всичките им начинания, сякаш са твърде глупави, за да им повярваш.

— Не е така.

— Е, тогава потискаш тайно желание да бъдеш като тях — заключи Рейчъл и надяна зелена престилка с избродиран в жълто надпис: „Спортни стоки и кафене Натура“.

Тя беше с осем години по-млада от Уила, но Уила никога не отписваше хрумванията й като прищевки на двайсет и две годишна хлапачка, въобразила си, че всичко й е ясно. Рейчъл бе живяла бунтарски и бохемски и познаваше човешката природа. Засега се задържаше в Уолс ъв Уотър по една-единствена причина — беше се влюбила в местен мъж. „Любовта — обичаше да казва тя — променя правилата на играта“.

Уила обаче не искаше да обсъжда какви чувства изпитва или не изпитва към богатите семейства в града. Като малка Рейчъл се бе задържала едва по няколко месеца на едно място. Уила бе прекарала тук почти целия си живот. Разбираше интуитивно загадъчната социална динамика в Уолс ъв Уотър; просто не знаеше как да я обясни на хора, които не я разбираха. Затова зададе единствения въпрос, който със сигурност щеше да отклони вниманието на Рейчъл.

— Какво си включила в менюто днес? Мирише фантастично.

— О! Превъзходен подбор от кафеени зърна с шоколадова глазура, бисквити с овесено брашно с глазура от кафе и еспресо курабийки.

Махна като водеща на телевизионно шоу към сладкишите зад стъклената витрина под тезгяха.

Преди около година Уила й беше позволила да поеме в свои ръце затворения дотогава кафе-бар в магазина и да включи бисквити с кафе в менюто. Идеята се оказа великолепна. Да влезеш сутрин в магазина беше истинско удоволствие. Острият аромат на шоколад, съчетан с влажния мирис на врящо кафе, придаваше на атмосферата здрачен, тайнствен привкус, сякаш Уила най-сетне е открила съвършеното скривалище.

Магазинът, в който тя продаваше, екологично спортно облекло, се намираше на Нешънъл Стрийт — главното шосе, отвеждащо до входа на националния парк „Катаракт форест“, прословут с красивите си водопади в сърцето на Блу Ридж Маунтин. Всички магазини, обслужващи туристите и планинарите, се редяха тук, по дългата оживена улица. И тук Уила най-после бе открила своята ниша, ако можеше да се нарече така. Всъщност лагеруването, планинарството и другите природолюбителски занимания, от които се издържаше градът, не я влечаха много, но се чувстваше по-уютно сред останалите собственици на магазини и новодошлите в града, отколкото сред хората, които познаваше от младини. Щом се налагаше да остане в този град, нейното място беше тук, а не сред лъскавото гражданство.

Магазините се намираха в стари сгради, построени преди повече от век, когато Уолс ъв Уотър бил малък градец, препитаващ се от дърводобив. Таваните бяха от нагъната ламарина, а излъсканите подове ухаеха на лимонов паркетин. При най-малкия натиск дъските скърцаха и пукаха като кости на старица. Ето защо Уила разбра, че Рейчъл приближава до нея.

Обърна се и я видя да й подава омразния плик.

— Отвори го.

Пое го неохотно. Хартията беше плътна и луксозна, все едно докосваше кашмир. Разкъса я само за да запуши устата на Рейчъл. В същия миг камбанката над вратата звънна и двете се озърнаха да погледнат кой е.

Нямаше никого.

Рейчъл потърка голите си ръце. Кожата й беше настръхнала.

— Стана ми студено.

— Баба казваше, че става така, когато край теб мине призрак.

— Чрез суеверията хората се опитват да контролират онова, което не им се подчинява — изсумтя презрително Рейчъл.

— Благодаря, философке.

— Давай! — сръга я с лакът Рейчъл. — Виж поканата.

Уила извади картичката и прочете: „На 12 август 1936 г. малка група дами от Уолс ъв Уотър, Северна Каролина, основали общество, превърнало се впоследствие в най-влиятелния социален клуб в района, който организира благотворителни кампании, финансира местни културни събития и отпуска годишни стипендии.

С огромна гордост настоящите членове на Дамския клуб Ви канят в качеството Ви на бивш член или роднина на бивш член на специалното честване на седемдесет и петата годишнина от сформирането на тази забележителна организация.

Помогнете ни да отпразнуваме седемдесет и пет години добротворство. Празненството ще е първото събитие, което ще се проведе в обновената Блу Ридж Мадам на 12 август от седем вечерта. Потвърдете участие с обратна поща до Пакстън Осгуд, президент на клуба“.

— Виждаш ли? — обади се Рейчъл иззад рамото на Уила. — Не е толкова страшно.

— Не мога да повярвам, че Пакстън го организира в Блу Ридж Мадам.

— О, хайде. Бих дала всичко да надникна вътре. Ти също.

— Няма да отида.

— Лудост е да го пропуснеш. Баба ти…

— Е помогнала да основат клуба. Знам — довърши Уила вместо нея и остави плика. — Тя е участвала, аз — не.

— Ти си й наследничка.

— Нямам нищо общо с това.

Рейчъл разпери ръце.

— Отказвам се. Искаш ли кафе?

— Да — каза Уила, доволна, че сменят темата. — Със соево мляко и две захарчета.

Миналата седмица Рейчъл беше решила, че начинът, по който хората пият кафето си, разкрива тайнствените дълбини на характера им. Неотстъпчиви ли са тези, които го предпочитат черно? В конфликт ли са с майките си онези, които го пият с мляко, но без захар? Пазеше бележник зад тезгяха, за да записва проникновенията си. Уила се зарече да я държи нащрек с различна поръчка всеки ден.

Рейчъл отиде зад тезгяха да си запише новата.

— Хмм… интересно — промърмори сериозно, сякаш е открила някакъв съкровен смисъл и най-сетне е разгадала тайните на Уила.

— Не вярваш в духове, но вярваш, че начинът, по който си пия кафето, издава нещо за характера ми.

— Онова е суеверие. Това е наука.

Уила поклати глава и се залови отново да сгъва блузи, стараейки се да не обръща внимание на поканата върху масата. Тя обаче улавяше непрекъснато погледа й, потрепвайки леко, сякаш понесена от бриз.

Уила метна една тениска върху нея и се опита да я забрави.

Когато затвориха магазина, Рейчъл тръгна на излет в планината с приятеля си — толкова безочливо здравословно, че Уила си отмъсти с една курабийка от витрината, която погълна на три големи хапки. После се качи в светложълтия си джип „Ранглър“, за да се прибере вкъщи и да пере. Вторнишките вечери бяха посветени на прането. Понякога дори ги очакваше с нетърпение.