На надменния Хейс изобщо не му мина през ума, че домът му се управлява от Карл Рехер, който познаваше всяко ъгълче в него и подслушваше всеки разговор, провеждан между стените му.

Така Рехер научи за снимките преди всеки друг и намери негативите там, където Хейс тъй неблагоразумие ги бе оставил.

Когато подслуша телефонния разговор на Хейс с Ню Йорк, Карл осъзна, че Хейс залага всичко на тези снимки и на унищожението на Кейт Хамилтън. „Континентал Пикчърс“ щеше да състави бюджета си за цялата идна година на базата на предположението, че „Сбогом на любовта“ няма да бъде завършен и пуснат по екраните.

И всичко това зависеше от негативите, които Хейс бе донесъл вкъщи и оставил в чекмеджето на бюрото си.

Това бе невероятен случай, какъвто се удаваше веднъж в живота на човек.

На Карл, когото дългите години фотографска дейност и работата по специалните ефекти бяха превърнали в експерт по всички въпроси, свързани с филми, не му бе необходимо да умува повече от час, за да реши какво да прави. В момент, когато знаеше, че Хейс няма да е там, той задигна негативите. Нае една тъмна стая в оживена част на Олимпик Булевард. С търпението на художник отдели главата на Кейт Хамилтън от всеки негатив, извърши някои майсторски манипулации за доекспониране и ретуширане и отново ги върна на предишните им места.

Останалото свършиха два-три дискретни телефонни разговора.

Докато отпиваше на малки глътки от шампанското на работодателя си, Карл Рехер нямаше как да не се усмихне на тази върховна ирония в холивудския си живот. В наетата тъмна стаичка той бе взел реалното и го бе направил нереално. Бе накарал истинското да изглежда неистинско. Така в съда злополучните негативи нямаше да бъдат взети за това, което всъщност бяха: доказателство за младежките прегрешения на Кейт Хамилтън.

Това е Холивуд, каза си Карл, всемогъщата власт на илюзията, по-силна дори от самата действителност. Власт, която може да разруши съдби и кариери. Тя бе съсипала Уеб и самия Рехер, както и безброй други като тях. Но този път илюзията бе приканена, да спаси кариерата и може би цялото бъдеще на една млада жена.

Това, което Карл Рехер започна в тъмната стая, го довърши Колдър Съдърланд на заглавната страница на „Холивуд Инсайдър“. А днес в Ню Йорк началниците на Брайънт Хейс му нанасяха смъртоносния удар.

Карл Рехер вдигна чашата.

Тъкмо я поднасяше към устните си, когато телефонът иззвъня.

Той вдигна слушалката.

— Карл, ти ли си? — каза един глас, който той веднага позна.

— Да, сър — отвърна Карл, загледан в мехурчетата шампанско. — Аз съм.

— Всичко мина по начертания план — каза Арнълд Спек. Гласът му бе плътен и силен, въпреки пукота на междуградския разговор. — Ти свърши прекрасна работа. Поздравявам те.

— Благодаря ви, сър — каза Карл и завъртя чашата. — За мен беше удоволствие.

— Договорът ти ще е в пощата днес следобед — продължи Спек. — Седем години по пет хиляди седмично с премии за всеки филм, който режисираш, и специални поощрения за всички „Оскари“, които очакваме да спечелиш за „Континентал“. Ще се върнеш отново на върха, Карл, където ти е мястото.

— Благодаря ви, сър — усмихна се Карл. — Много сте любезен.

— В понеделник смятам да съм вече там — рече Спек. — Ще обядваме заедно.

— С нетърпение ще ви очаквам, сър — отвърна Карл. — Благодаря, ви.

— Аз ти благодаря, Карл. Никога не забравям направената ми услуга. А тази, която ти ми направи, е невероятна. Надявам се, че ще ни свързва дългогодишна и ползотворна дружба.

Разговорът приключи. Карл с усмивка вдигна чашата шампанско и обходи с очи владенията на Брайънт Хейс.

„За този, който се смее последен — каза си той, все още усмихнат. — Наздраве.“

14

На 12-и август 1946 година „Сбогом на любовта“ бе завършен.

В трескавите седмици след кратката криза около снимките на Кейт в „Холивуд Инсайдър“, която струва на Брайънт Хейс холивудската му кариера и увеличи стократно интереса на публиката към „Сбогом на любовта“, Джоузеф Найт хвърли и последната частица от творческата си енергия в завършването на филма.

Накара Кейт, Ив и Самюъл Рейнс да работят до пълна изнемога, преснимайки една след друга ключовите сцени в търсене на оная искрица, на оная незабележима игра на светлосенките и изражението, която щеше да придаде на филма вътрешния психологически размах, съответстващ на необхватността на войната и на отражението й върху живота на американците.

Най-важната сцена бе последната. Прощалната сцена, в която Кейт се разделя с героя на железопътната гара, когато той тръгва на война. Сцената се появяваше за първи път по средата на филма, когато героинята на Кейт е все още младо и неопитно, влюбено до уши девойче, сбогуващо се с любимия и тръпнещо от страх за живота му.

Но със същата сцена щеше да завърши и целият филм, този път като спомен, живеещ у героинята, в момента, когато тя осъзнава, че е изгубила героя завинаги не поради войната, а поради сложните обстоятелства, настъпили през дългата й раздяла с него. Сега тя бе майка на детето му, помъдряла и закалена от преживяното зряла жена, обърната с трагична носталгия назад към младините и осъзнаваща, че тъжната раздяла на гарата е била последната им среща.

Поради двойното въздействие на сцената Джоузеф Найт поиска от Кейт така да задълбочи образа си, че да може да надзърне през младежката си наивност към нещо по-страшно и безвъзвратно в сбогуването с героя. Той вмъкна и Ив в сцената като най-добрата приятелка, която се появява на гарата, за да предложи моралната си подкрепа, когато героинята гледа към тръгващия влак.

Героинята, погълната от мъката по раздялата, изобщо не се замисля над чувствата на приятелката си в този момент. Така и през ум не й минава, че приятелката й може с ревност да наблюдава раздялата й с героя и да изпитва своя лична мъка от това, че мъжът, когото тя самата обича, заминава на война, макар и неговото сбогом да е за друга.

Джо искаше да улови тъкмо тънката ирония на този любовен триъгълник, визуално изразен чрез близостта на двете момичета на перона. Камерата щеше да ги покаже ръка за ръка, завинаги свързани от любовта си към един и същи мъж, и трагедията, до която щеше да доведе тази любов. Джо искаше физическата близост на ръцете да бъде неразделна част от сцената.

— Готови ли сме? — попита Джо.

Кейт и Ив кимнаха.

— Начало! — каза Джо.

Скриптерът излезе напред и щракна плочата.

— „Сбогом на любовта“, сцена четиристотин деветдесет и две, първи дубъл.

— Камера! — каза Джо.

Камерата се приближи до Кейт и Ив. Изражението на очите им бе тъй еднакво, че в този момент изглеждаха като сестри. Любовта към един и същи мъж ги караше да си приличат.

Кейт стисна ръката на Ив.

— Вече никога няма да го видя. Чувствам го.

Ив я прегърна.

— Не е вярно. Той ще се върне. Знам, че ще се върне.

После, след кратка пауза, добави с тъжен копнеж:

— Любовта не умира. Нищо не може да я убие, дори времето.

В този решителен за филма момент само най-прозорливите зрители щяха да отгатнат по погледа на Ив, че надеждата й е обърната към самата нея, че изобщо не мисли за приятелката си. Любовта я заслепяваше затова кое е правилно и кое грешно и я караше напълно да забрави за приятелството…

На Кейт се падаше да каже последната реплика. Камерата се приближаваше още повече, отрязваше лицето на Ив и се съсредоточаваше върху едрия план на Кейт като последен кадър от филма.

— Сбогом — каза тя. — Сбогом, моя любов.

Камерата се приближаваше все повече, докато очите на Кейт изпълваха екрана. Благодарение на превъзходната операторска работа отдалечаващият се влак се отразяваше в очите й. Тя трябваше да стои в една и съща поза в продължение на цели две минути, през които и последните надписи щяха да се изнижат през екрана. Това щеше да е един от най-важните едри планове, снимани от Джоузеф Найт.

Кейт не трепна. Силата на чувствата в очите й бе почти непоносима. Очите й пресъздаваха тъй мощно дълбочината на любовта й и предчувствието за жестоката съдба, че няколкото присъстващи в снимачния павилион не можаха да сдържат сълзите си.

Накрая всичко свърши.

— Стоп! — каза Джоузеф Найт, излезе иззад камерата и целуна двете жени, първо Ив, после и Кейт. Хвана им ръцете и ги стисна, съединявайки плътта си с тяхната. Думите бяха ненужни. Погледът му казваше всичко.

Изпълнението им бе тъй безпогрешно, че Джо дори и не опита да преснима кадъра. Беше сигурен, че ще е невъзможно да постигне отново същата дълбочина. А в симбиозата между Ив и Кейт, позволила заснемането на този незабравим кадър, имаше нещо необикновено. За Джо като филмов творец то бе рядко постижение, което никога нямаше да се повтори.



Кейт и Ив си тръгнаха от студиото рано, а Джо остана с екипа да довърши някои неща, преди да са разтурили снимачните площадки.

Въпреки че бе само четири и половина следобед, и двете актриси бяха емоционално изтощени. Кейт си даваше сметка, че може би дълго време нямаше да се види с Ив след днешния ден. Съвместната им работа бе протекла така наситено, че й бе трудно да си представи живота без Ив.