Сбогом…

Книга първа

1

Седемнайсет години по-рано

12 септември 1930 г.

Кейт Хамилтън беше на единайсет години.

Седеше в тъмния кинотеатър с приковани в екрана очи.

Беше забравила собственото си съществуване. Беше забравила малкия калифорнийски град вън от салона, къщата, в която живееше с майка си и втория си баща. Беше забравила съучениците си, спомените, грижите и разочарованията си.

За нея кинотеатърът бе приказна утроба — топло и прелестно място, където мечтите се сбъдваха. Всяка част от изживяването носеше необикновено очарование — мирисът на бонбони, далечният аромат на дим откъм местата за пушачи отзад, изкорубените пружини на седалките и от време на време гласът на дете, което искаше от майка си вода или да се изпишка. Неподвижните зрители, замрели и погълнати от филма, и най-вече тайнственият сумрак в салона бяха същинско вълшебство за Кейт.

И от дъното на тази лично нейна приказна утроба тя се любуваше унесено на героинята от екрана.

Беше малко момиче. Казваше се Ив Синклер — една от прочутите детски звезди на Холивуд, филмът, който даваха този ден, бе най-новата й роля — история от времето преди Гражданската война, където Ив играеше прелестна дъщеричка, спасяваща плантацията и дори брака на родителите си.

Кейт не внимаваше в сюжета. Беше гледала филма седем пъти и знаеше наизуст целия диалог, както и изтърканата сантиментална интрига. Очите й бяха само в Ив.

Ив бе развито за годините си красиво момиче с гладка и лъскава кестенява коса, боядисана в червеникаво и накъдрена специално за филма, с ясносини очи, дяволито чувство за хумор и чисто американска свежест, която покоряваше сърцата на зрителите още когато бе осемгодишна и оттогава насам водеше звездата на успеха й към все по-нови висини.

Кейт тръпнеше от възторг. Ив Синклер бе нейната героиня и нейният идеал.

Според списанията за кинозапалянковци Ив живееше с родителите си в Пасадина. Имаше куче на име Мъфи, което нощем спеше в стаята й. Любимите й занимания бяха да се пързаля на кънки, да чете (Кейт дълго и мъчително бе спестявала, докато си купи книгите, за които се говореше, че Ив обича — „Малки жени“, „Големите надежди“, „Ребека от Сънибрук фарм“) и да свири на флейта. Любимият й актьор бе Кларк Гейбъл, в когото твърдеше, че била безнадеждно влюбена, и с когото мечтаеше един ден да се снима. Най-съкровените й желания бяха да пътешества до Египет, да види пирамидите и да язди слон.

Кейт знаеше всички тези подробности както ревностният християнин знае Евангелието. Живееше, дишаше и бленуваше за Ив Синклер. В стаята си пазеше специална папка, грижливо скрита от любопитните очи на майка й, която съдържаше стотици снимки на Ив, статии за нея и реклами за всичките й филми. Кейт познаваше цялата филмография на Ив — от първото й кратко появяване на екрана в някаква комедия до договора й с „Уърлдуайд Пикчърс“ — студиото, което я бе направило звезда.

В началото Ив неизменно играеше роли на дръзко момиченце, което пленяваше възрастните и ги въртеше на малкия си пръст. Когато порасна и крайниците й се издължиха, тя придоби особена привлекателност и се превърна в спретнато, живо и умно девойче. Специално за нея създадоха нови роли, в които тя показваше рядка за годините си сериозност в допълнение към прекрасната си външност. Остроумието и безпогрешното й чувство за добро и зло й помагаха да разрешава споровете на възрастните край себе си и да среща подходящи брачни партньори там, където холивудските сценаристи сметнеха за необходимо.

В тези трудни години, които скоро щяха да бъдат наречени Голямата криза, Ив се явяваше като носител на детско-юношеска дързост и находчивост, но и на по-дълбока нравственост — верен усет за правдивост и честност, присъща на всичките й образи, и прославяща името й. За кинолюбителите тя бе олицетворение на искреност, почтеност и красота. И го постигаше лесно, понеже ясносините очи, откритата, неподкупна усмивка, бисерната кожа и свежото младо тяло, взети заедно, въплъщаваха всичко, което една майка може да желае за дъщеря си.

Кейт седеше и гледаше как филмът се насочва към шаблонния си край. Отново я бодна познатото чувство за непълноценност. Ив бе всичко, което Кейт не бе, а искаше да бъде. Ив нямаше трески за дялане. Косата й винаги бе изрядно сресана, изящните й дрехи не бяха покрити с пръски и петна, никога не бе несръчна, та да предизвиква укор у възрастните. Тялото й бе стройно и гъвкаво, без онази младежка ъгловатост, която кара обикновените момичета да се мразят.

Когато се сравняваше с Ив, Кейт се виждаше като жалко подобие на човешко същество. Беше мърлява, отпусната и безинтересна. Гледаше в огледалото жълтеникавочервената си коса, баналния си нос, безизразните очи и решаваше, че е недодялана и безформена, във всяко едно отношение пълна противоположност на приветливата, отракана и безупречна Ив Синклер.

Първите пет минути в киното винаги се помрачаваха от това болезнено сравнение. Но после забравяше за себе си и се потапяше в обаянието на пленителната Ив, за да се върне отново към действителността два часа по-късно. През тези скъпоценни два часа тя дръзваше да се сдобие със съвършената и сияйна усмивка на Ив, напевния й глас, палавия й хумор и най-вече с щастливия край, който Ив извоюваше за себе си, за филмовото си семейство и за всички наоколо във вълшебния свят на екрана.



Филмът бе свършил. Беше време да се прибира у дома.

Кейт излезе навън и запримигва в яркото следобедно слънце. Главната улица на Плейнфийлд, щата Калифорния, лежеше пред нея сънлива, скучна и обезверена като улиците на всеки малък град в Америка през ония години.

Беше горещо градче, прокудено в овощните поля на долината Сан Хоакин. Въпреки че на Кейт й се струваше безкрайно далече от блясъка на Холивуд, в действителност от филмовата столица го деляха само сто и петдесет мили. Такава бе разликата между географията и мечтите.

В центъра на града пред прашните витрини на магазините зяпаха неколцина купувачи, по улицата се мяркаха редки коли. Повечето хора обаче си седяха вкъщи в горещия съботен ден, понеже бяха твърде бедни, за да пазаруват, и твърде изморени, за да излязат да се забавляват.

Кейт извървя осемте преки до бедния квартал, където живееше с майка си. Колкото повече приближаваше дома си, толкова по-очукани и безлични ставаха малките едноетажни къщи пред погледа й. Дребни деца играеха безцелно в горещината или се скитаха насам-натам. Малцина можеха да си купят велосипеди, така че почти всички вървяха пеш. Дрехите им бяха окъсани. Трудните времена бяха засегнали всички, но се усещаха най-вече тук, в по-бедните квартали на малките градчета, където хората трудно си намираха работа дори в по-добри времена. Наоколо цареше свадлива изнемога и скука.

Сивотата на града постепенно завладя сетивата на Кейт и магията на Ив Синклер с измисления й свят започна да избледнява. Този процес на постепенно разпадане бе последната и най-тъжна част от изживяването на Кейт, свързано с Ив Синклер. Животът наоколо, нейният собствен живот я отвращаваше до такава степен, че тя веднага започваше да крои планове как да намери още двайсет и пет цента, за да гледа отново филма.

Най-после стигна до дома си. Беше миниатюрна двуетажна къща с гипсова мазилка и изкорубени кепенци, с избелели пердета и западнал вид, който в по-ранна възраст тя не забелязваше, но щом порасна, рязко осъзна.

Влезе през предната врата и отиде в кухнята. Майка й говореше по телефона с една от приятелките си и същевременно внимателно мажеше с лак ноктите на краката си. Не погледна към Кейт.

Кейт отвори хладилника и си наля чаша мляко. После се обърна, за да се качи горе.

За да стигне до стълбите, трябваше да мине през дневната с изтърканите мебели, евтините възглавнички с щамповани изгледи от Ниагарския водопад и парка Йосемити, неизмитите прозорци и огромния радиоапарат на поставка. Радиото работеше. Предаваха бейзболен мач. В едно от старите кресла бе седнал вторият й баща, когото тя в себе си наричаше просто Рей. И той като майка й не я погледна. Държеше шише бира и пушеше цигара. Както винаги беше облечен в мръсни, раздърпани панталони и долна фланела.

Той всъщност не й беше втори баща. С тоя евфемизъм си служеше майка й, за да скрие факта, че Рей просто се бе пренесъл да живее у тях малко след смъртта на бащата на Кейт — кротък банков чиновник, починал от сърдечен удар преди пет години.

Рей бе млад, най-малко с десет години по-млад от истинския баща на Кейт, от онзи тип мъже, които някои жени наричат красиви. Имаше здраво тяло, мургава кожа и лъскава черна коса. Когато се изтупаше, за да излезе с майка й, изглеждаше доста привлекателен. Ала костюмите, които носеше, ярките връзки, обувките и шапките с крещящи панделки бяха безвкусни и му лепваха клеймото на класовите низини, откъдето произлизаше. Въпреки че Кейт не го уважаваше и избягваше да общува с него, струваше й се, че се досеща защо майка й го бе избрала. В него имаше някаква похотлива мъжественост, с която се перчеше в просташките си дрехи.

Съвсем тихо, почти крадешком Кейт избърза нагоре по стълбите, влезе в стаята си и затвори вратата след себе си.

Стените бяха голи, с изключение на един афиш за филм на Ив Синклер, който Кейт бе успяла да изпроси преди година от собственика на кинотеатъра. Тя бързо отвори чекмеджето на бюрото си и извади папката със спомени за Ив Синклер. Докато пиеше млякото, за стотен път запрелиства списанията, спирайки се на най-дребните подробности от личния и светския живот на Ив, които вече знаеше наизуст.