Откъм вратата долетя спасителен глас:

— Ах ти, малка пачавро!

Погледна нагоре и срещна убийствения поглед на майка си.

— Майко, спри го! — извика.

Рей се укроти. Тя усети как тялото му се стяга.

Майката се хвърли напред и с разтворен пестник стовари тежък удар по слепоочието на Рей.

— Махай се от нея! — изсъска. — Махай се оттук, по дяволите!

В следния миг Рей изчезна. Сега я бе възседнала майка й и я удряше с две ръце по лицето.

— Ах ти, проклета малка пачавро! — съскаше тя. — Знаех си аз! Трябваше да се сетя! Трябваше да се сетя! Добре, че си дойдох. Аз подозирах нещо такова. Знам ги мъжете…

Кейт бе като поразена от гръм. Не разбираше защо майка й я удря. В края на краищата жертвата бе тя.

— Откога е това между вас двамата, а? — съскаше майката. — Кога започнахте? Господи, ще те убия. Трябваше да се досетя. Ах ти, курветино!…

И продължи да удря Кейт с всички сили, размахваше бясно, почти механично ръце и съскаше:

— Мръсна пачавра! Как не ми дойде на ума! Господи, каква глупачка съм била…

Удряше и удряше дъщеря си, без да спре. Накрая Кейт престана да се съпротивлява. Сключи длани пред лицето си и яростните неточни удари попадаха по ръцете, по гърдите, по ушите й. Вече не усещаше, нищо — нито болка, нито гняв, нито изумление. Всичко се стапяше в бездънно примирение, в безкраен срам.

Най-сетне, изтощена от собственото си усилие, майката отстъпи.

— Махай се! — извика тя. — Махай се от тая къща. Утре сутринта не искам да те виждам тук.

После изхвърча като фурия от стаята и тръшна вратата след себе си. Кейт остана неподвижна.

От съседната стая се чуваше как майка й удря плесници на Рей и настървено го хока. Дърпаха се и се блъскаха чекмеджета.

След малко по стълбите се разнесоха бързи стъпки и долната врата се отвори, после се затвори.

Двамата бяха излезли. Кейт беше сама в къщата.

Дълго лежа в леглото си. После стана, свали раздраната нощница, застана под горещия душ и продължително и усърдно търка устните и гърдите си там, където Рей ги беше целувал.

Когато свърши с душа, извади от шкафа си стария куфар и се зае да опакова личните си вещи. Намери няколко рокли, панталони и блузи, малко бельо. Взе от писалището снимката на баща си и внимателно я сложи между мекото бельо.

В шкафа видя старите папки с материали за Ив Синклер. Тъжно се усмихна на останките от детските си копнежи за нещо хубаво, нещо неопетнено, за място, към което да принадлежи и където да бъде щастлива.

Въпреки мъката, която я обзе в този ужасен момент, тя изпитваше и трезво чувство на облекчение и освобождение. След смъртта на баща й тази къща беше за нея затвор. Отдавна трябваше да отпътува от живота на Ирма Хамилтън. Пиянската страст на Рей само бе съборила и последната преграда и бе отворила вратата към спасението.

Слезе долу, взе шлифера си от килера и застана с куфара в ръка. Огледа се наоколо за последен път. Вече дълго бе живяла без дом. Сега най-сетне щеше да застане лице в лице с бъдещето си в истинския свят.

Без прощални думи или поглед назад Кейт се обърна и напусна къщата.

5

Бавно тръгна към центъра на града.

Не познаваше географията на областта, а още по-малко на щата. Нямаше идея къде може да отиде. Беше късно и тъмните улици я плашеха. Трябваше да вземе решение.

Отиде до автогарата. Реши да хване първия междуградски автобус независимо в каква посока отива.

Преди да излезе от къщи, беше взела малкото си спестени пари. Имаше общо осемнайсет долара, събрани от подаръци за Коледа и от редките случаи, когато бе гледала деца.

Първият междуградски автобус пътуваше за Стоктън. Кейт си купи билет и седна в чакалнята. Трябваше да чака само петнайсет минути. Когато извикаха пътниците, тя се качи, подаде билета на шофьора и седна отзад до прозореца. Автобусът бе полупълен със сънени пътници с безизразно вторачени в прозорците очи. Видя двама военни, седнали заедно, един самотен търговски пътник и няколко бедни семейства, тръгнали да търсят работа. Малкото им вещи бяха събрани в големи хартиени торби и омачкани картонени куфари. Децата им изглеждаха недохранени.

Автобусът потегли. Скоро градът остана далече назад. Кейт гледаше вторачено с изморените си очи към непознатия нощен пейзаж на родния си щат. Никога не бе идвала насам. Майчините й роднини живееха в Мендота — точно в противоположната посока от дома й. Така че сега портокаловите горички и обширните хълмисти поля, които се нижеха край прозореца, й бяха напълно чужди.

Изведнъж Кейт се почувства непоносимо самотна. Извади от куфара снимката на баща си и я загледа. Очите бяха същите, меки и замечтани, от стария костюм с жилетка се виждаше колко беден и в същото време скромно изискан е бил татко й. Направи й впечатление формата на лицето и челото му и за пръв път й дойде наум, че всъщност прилича на него. Това я разтуши.

Но я накара също така да осъзнае, че е сам-сама на този свят. Татко й си беше отишъл завинаги, а майка й бе останала зад гърба й. Отсега нататък щеше да е сама. Нямаше дом, към който да се връща.

С тези мисли в главата, здраво стиснала снимката на баща си в ръка, Кейт заспа.



Два часа по-късно я събуди рязкото залитане на автобуса, който спираше на автогарата в Стоктън.

Тя слезе, изнесе куфара си и направи няколко несигурни крачки по тротоара. Навън беше още тъмно. Автогарата се намираше в търговската част на града — центърът бе доста по-голям от това, с което бе свикнала. Достраша я да се скита из нощните улици.

Върна се на автогарата и седя в чакалнята, докато се зазори. Тогава излезе и закрачи напред с куфара в ръка. По улиците боботеха камиони, градски автобуси и коли. Многобройните огромни административни сгради, фабрики и складове я смайваха и плашеха. Градчето, в което прекара детството си, не я беше подготвило за такова огромно и шумно място.

Още бе твърде рано и всичко бе затворено. Кейт продължи самотната си обиколка. Беше изморена и куфарът й се виждаше по-тежък, но не искаше да забавя крачка. Страхуваше се, че ако спре да почине, последната й смелост ще я напусне.

Скоро въздухът се постопли. Денят щеше да е горещ. Носеше се зловоние на смет, бензин и мазна ресторантска кухня. Кейт изпита глад и едновременно с това погнуса.

Мина покрай магазини за облекло, където можеха да се купят сукнени палта за 6 долара и 95 цента, кожени обувки за 1 долар и 75 цента, шлифери за 2 долара и 69 цента. В една бръснарница имаше реклама за подстригване и бръснене за 30 цента. В магазин за електроуреди продаваха електрическа пералня за 47 долара и 50 цента и газова печка за 23 долара и 95 цента. Мина край ресторант, където порция свинско — пържоли или бут, струваше 25 цента, а чиния овнешко — задушено или гулаш — 15 цента.

Даде си сметка, че не е хапвала нищо след сандвича от предната вечер и за малко да влезе в ресторанта. Ала околните миризми бяха убили апетита й. Освен това искаше да пести. Купи си ябълка за едно пени от продавач на плодове, прибра я и продължи нататък.

Когато пресичаше някаква уличка, изведнъж замръзна на място. Една жена, навлечена с няколко ката протъркани дрехи, хванала две дребни дечица и две огромни пазарски торби, се беше надвесила над боклукчийската кофа и ровеше в нея. Кейт видя мухите, които бръмчаха с пикиращи движения над отвратително смърдящата смет.

Докато я наблюдаваше, жената изрови нещо за ядене — вероятно прогнил картоф, отърси го от мухите и го подаде на едното от децата — малко момченце. То го поднесе към устните си с празен поглед. Кейт се извърна и закрачи по-бързо.

Чувстваше се съвсем объркана. Не знаеше накъде да върви, нямаше цел, беше напълно изгубена.

Точно тогава видя таблото за обяви на стената на някаква административна сграда.

„РАБОТА ЗА СРЕДНИСТИ. ДОБРО ЗАПЛАЩАНЕ, НОРМИРАН РАБОТЕН ДЕН. МОЛБИ СЕ ПРИЕМАТ В СТЕНОГРАФСКА КАНТОРА УЛИЦА ЦЕНТРАЛНА 223.“

Кейт дълго и съсредоточено чете обявата. Дойде й наум, че може да излъже за образованието си. Защо не? Не беше трудно. А и в училище беше учила машинопис. Не беше добра, но можеше и да се справи.

Вече знаеше къде отива. С нов прилив на сили измина няколко преки натам, накъдето реши, че трябва да върви, срещна един полицай и го запита как се отива до улица Централна.

— Върнете се по същия път — каза той унило. — Минавате три преки в западна посока, после завивате наляво. Там е Централна.

— Благодаря.

Тя тръгна обратно, като се ориентираше по местата, край които бе минала на отиване. Когато намери улица Централна, бързо сви по нея. Краката й се бяха изморили, но тя вървеше, понеже имаше цел.

Номерата бавно се точеха по вратите на жилищни кооперации, малки предприятия и административни сгради. От 37 до 78 имаше цели три пресечки.

Когато стигна до номер двеста, Кейт вече бе изминала седем пресечки и бе капнала от умора. Пред сградата с номер 223 вдигна очи и замря.

Беше пуста. Прозорците бяха заковани с дъски.

Тя стоеше и гледаше втренчено празната постройка, неспособна да реши дали да продължи нататък, или да се върне.

До ушите й достигна някакъв глас.